Глава Четвърта: "А защо да живееш след като не си интересен?"
Още преди да види изцяло поликлиниката „Triamed Kreisklinik Wasserburg", Мартин остана поразен от внушителните й размери. Като се имаше предвид, че Wasserburg е толкова малко градче, се предполагаше, че и сградите не са нищо особено. Именно с тази изненада оставаха и многото туристи, дошли тук, за да видят реката Инн, която рязко прорязваше земната кора и разделяше градчето на две части. Мартин определено не знаеше, че изобщо съществува такава река, но ако му бе известно, със сигурност щеше да отиде да я види, въпреки че не беше любител на природата. Единствената възможна причина бе, че всяка занимание, независимо колко скучно може да бъде, бе доста по-интересно от разговорите с Хенри. Но понеже градът му бе чужд, а и нямаше особено желание да го разглежда, тъй като вече си бе изградил прибързана представа за него, Мартин стоеше пред поликлиниката и внимателно наблюдаваше хората наоколо. Цялата тази припряност и напрежение, които се усещаха даже във въздуха, предизвикваха интереса му. Той се облегна на парапета на стълбите и с особена усмивка продължи да наблюдава всички, които влизаха в полезрението му. По израженията на лицата им успяваше да отгатне поне част от мислите им, което постепенно го караше да пропада в онази пропаст, където Хенри желаеше да го бутне. Именно мисълта за него накара Мартин да се сепне и най-сетне да влезе в сградата.
Щом премина прага й, младежът успя да привлече вниманието на някои доста строги началници, които не скриха възмущението си от неприличния му начин на обличане. Първото нещо, което правеше впечатление, бяха изкаляните и оръфани обувки, въпреки че не се забелязваха особено от свлечения му черен панталон, чиито краища се влачеха по пода. Бялата му риза беше дотолкова раздърпана, че някои смело си позволяваха да правят прибързани заключения. Бомбето, закриващо русите му коси, по-скоро приличаше на селска капела, отколкото на прилична шапка. Засрамен от хорските погледи, Мартин се усамоти в една стая и поприкри недостатъците на дрехите си. След това влезе в стая номер 545, където бе настанен Хенри. Възрастният мъж лежеше на леглото и въпреки тежкото му положение, така и не се раздели с любимата си лицемерна усмивка, която често изкривяваше бледото му лице.
- Да не би това пред очите ми случайно да е новата мода?! - възкликна подигравателно той. - Изглежда нямаш особен вкус по отношение на облеклото... и естествено затова трябва да се погрижа аз! Не те виждам в картинката без мен!
- Ще се наложи да вложиш малко повече въображение! А и какво ми е на дрехите? При условие, че това си е някакво затънтено село, реших, че както и да се облека, надали ще е важно!
- Какво ти затънтено село? Макар градчето да не е с впечатляващи размери, то със сигурност има с какво да привлече погледите. Имай предвид обаче, че и в затънтените селца се обличат доста по-добре. Освен това има ли значение къде си, при условие, че хората навсякъде са взискателни и то повече към другите, отколкото към себе си. И, повярвай ми, ще се намерят хора, които ще те критикуват!
- Като теб например...
- Да, сравнението е уместно! Въпреки че хората гледат на критиката като нещо лошо, а тя изобщо не е такава. Всъщност критиката е равнозначна на чуждото мнение, а то не винаги е отрицателно. Но дори и така да е, винаги една забележка или нещо подобно би могло да ти помогне да се усъвършенстваш и занапред да не даваш повод за подобни критики! Като споменах критика... забравил си си книжчицата със стиховете! Не знаех, че пишеш поезия! И тук идва мястото на моя съвет, който гласи... откажи се! В повечето ти произведения става дума единствено за любов, което е крайно досадно и банално. Впечатли ме само онова стихче... как беше?... момент да погледна... "Маргаритки"! - отвърна през смях Хенри.
- Престани! - възкликна засрамено поетът, застана на парапета на прозореца и погледна замислено навън - Винаги съм мислел, че литературата е най-добрият ми приятел и е част от мен, защото мога да й споделям всичките си чувства, мисли и преживявания. И това ме кара да се чувствам някак си свободен. Не знам защо се насочих точно към поезията и явно в това се крие грешката ми. Споделях на неправилното лице на литературата. Поезията те ограничава с затвора на римите, а думата, която описва най-точно състоянието ти, не присъства там. Трябва да сложиш на съответното място нещо, което пасва, но то е нещо различно - не описва това, което чувстваш, а говори за коренно различна емоция! И оттам нататък произведенията ти стават изкуствени... а от всичко най-мразя това!
- Нали затова е изкуство, за да е изкуствено! А самият факт, че е изкуствено, го прави безсмислено! И най-глупавото е, че хората винаги се опитват да търсят смисъл в безсмислените неща. Аз, примерно, никога не си хабя усилията, а просто се наслаждавам на изкуствеността на изкуството! Има някакво обаяние в нея и може би именно това обаяние е в основата на любовта ни към литературата! Така че може да се каже, че донякъде съм съгласен с теб!... НО... самият факт, че думите, които най-точно описват състоянието ти, не са подходящи, говори само, че нямаш усет. Вярно, имаш талант, но талантът е сляп без усета! Макар да звучи нелогично, двете понятия са тясно свързани! Няма да е зле да опиташ с проза или просто да се откажеш от литературата! Чисто губене на време си е да се занимаваш с безсмислени неща!
- Може би си прав! - промърмори смирено Мартин, като погледна към тетрадката със стиховете си. Сетне взе запалката от шкафчето до леглото на Хенри и запали произведенията си.
- Точно тук и сега ли реши да изгориш чувствата и мислите си? Глупаво момче! Хайде, загаси го преди сестрите да са се усетили, защото в момента не желая неприятности... достатъчно си имам! Чичо ми е починал вчера и утре трябва да се върнем обратно в Берлин за опелото...
- Съжалявам, сигурно ти е бил близък!
Хенри се разсмя:
- Стига глупости! Беше досаден старец, когото само най-сдържаните хора успяваха да изтраят! Освен това бе и крайно неблагоразумен - хвърляше милиони подир благотворителните организации на жена си, чието основно занимание бе да се погрижи за парите му, само дето не ги използваше, за да си купува шапки, а за да прави добро, което е още по-глупаво. Бог направи услуга на човечеството, като взе и двамата при себе си!
- Как можеш да говориш така?! - отвърна Мартин някак разочаровано.
- Защо? Не виждам нищо нередно в това да бъда откровен! За мен е напълно безмислено да дрънкам безброй лъжи, само за да бъда поне малко човечен в очите на останалите! Именно затова повечето хора имат ясна представа за мен, с която успявам да предизвикам любопитството им и с всяка своя дума допълнително да го разпаля! За разлика от другите хора, които не допускат да бъдат опознати, където се крие основната им грешка! Вярно, потайността също предизвиква интереса на останалите, но с времето той се изгубва, тъй като тази мистерия така и не се разбулва! А защо да живееш, след като не си интересен? Така че вместо да ме критикуваш, най-добре се поучи от мен!
- Животът си е мой и аз взимам решенията за себе си! - извика пламенно младежът.
- А само след броени дни ще ми тикаш тази отговорност в ръцете и ще ме молиш да направлявам юздите на живота ти! - отвърна с престорено съжаление Хенри. - Но да оставим това сега и да се върнем към погребението! Искам да ме придружиш, защото твоето присъствие е наложително! Тогава ще те представя на останалите "важни клечки", така че е от голямо значение какво впечатление ще им направиш! И за да можеш да се представиш възможно най-добре и да привлечеш интереса им към себе си, няма да е зле да пообиколим магазините, за да се сдобиеш с няколко по-свястни дрешки!
© Естер Todos los derechos reservados