Совалката се движеше през тъмния космос вече четвърти ден. Двете жени не бяха си разменили и дума. Хотару бе особена. През живота си Нефрита се бе сблъсквала с хиляди войници, но никога не бе срещала подобно нещо. Лейтенант Росору говореше много малко. Ако не ѝ налагаха да казва „Да сър”, останалите биха я помислили за няма. Погледът ѝ винаги каменен, никога не разкриваше истинските ѝ чувства. Времето, тя прекарваше или в почистване на импулсният си автомат или в подостряне на бойния си нож. Нефрита обаче не издържа на напрежението и се обърна към своята спътница:
- Ама онзи пилот… ох, как му беше името… а, да, Хектор Нагато, е много сладък, не мислиш ли?
- Щом казвате, лейди Нефрита.
Жрицата стана от седалката си и приятелски потупа Хотару по рамото:
- Хайде де! Видях те как го гледаш…
- Лейди Нефрита, искам да ви уведомя, че ще ми бъде изключително приятно да се върнем към тишината и мислите си.
На Неф не ѝ се рискуваше да дразни „Най-добрата”.
Нефрита и Хотару погледнаха през илюмин ...