Глава тринайсета - Спомени

Стълбите продължаваха да слизат все по-надолу и по-надолу, а мракът около седмимата се сгъстяваше. Тунелът, през който стълбите се спускаха в мрачните дълбини, беше широк около три метра и толкова висок. Каменните стени на тунела някога са били окрасени с красиви руни, но сега бяха изтрити и едва се виждаха следи от тях. Скоро никой от тях, освен Ан и Кийла, чиито очи виждаха перефектно през нощта, не виждаще изобщо.

- Закриус не се блъскай в мен! - извика раздразнен Кел.

- Човек, не съм те блъскал, зад теб съм. - отвърна категорично некромантът.

- Аз бях, обаче Джу ме блъсна и затова се ударих в теб, Кел. Съжалявам. - оправдаваше се Кориус.

- Т'ва място ми е тясно пък! - изръмжа Джу и мина.

- Стига, стига, ей сега ще направя светлини за всеки. - Кийла каза тихо някакви странни думи и над главата на всеки се появи по една светеща сфера. На Закриус беше розова и Кел си умря от смях.

- Розово, Закриус, розово! - Кел се смееше с всичка сила и Джу го съпровождаше. - А би трябвало ти да си най-мрачния от тук. Розово... - Кел и Джу продължиха да се хилят, докато Еланор не ги удари с дръжката на чука си по главите.

- Стига де, като деца сте! - Еланор ги гледаше замалко и тя се разсмя весело. - Закриус, розова сфера над главата ти. Как ти завиждам, не е истина просто. - усмихна се елфката.

След нея всички останали се разсмяха и изведнъж звучно се стополиха на земята. Не бяха забелязали къде свършва тунела.

Стълбите бяха свършили. Очевидно тук вече беше същинското подземие. Намираха се в един коридор, широк около четири метра с каменен под и таван. От двете страни на коридора имаше много килии, които отдавна бяха ръждясали, а повечето от вратите на килиите изобщо липсваха. Коридорът и килиите бяха осеяни с множество трупове, чиято възраст трудно можеше да се каже. Очевидно самите трупове бяха много стари. От тях почти не бяха останли кости, малко разкъсани и разпаднали се дрехи се виждаха тук-таме, а някои трупове имаха ръждясали шлемове, брони и мечове. Седмимата огледаха мястото. Ан се облега на една стена и най-накрая каза нещо:

- Ловците на съкровища, които срещнахме в страноприемницата, бяха прави. Наистина като се слезе тук долу първо се навлиза в тъмницата. Сигурно по труповете има важни неща, трябва да ги претърсим и... - Ан спря да говори, защото вече Кел, Джу, Закриус и Еланор претърсваха труповете около тях.

След няколко секунди вече всички претърсваха усилено труповете. Тук-таме се намираше някоя здрава кост или парче разкъсан плат, но нищо по-ценно. Кел забеляза нещо в една от килиите до тях. Тя беше заключена, но на него не му се занимаваше да я отключва. Изрита старата метална врата с всичка сила и тя изхърча от пантите си. Крадецът влезе в килията, наведе се и взе един къс хартия, който започна да разглежда и след около минута отиде при останалите като каза:

- Намерих карта на това място, малко е стара и е малка, но се разбира кое къде е.

Джу не искаше да остава по-назад от Кел и затова взе една мръсна дървена лъжица, подаде я на Ан и каза:

- Загледай се внимателно в тея, ръбовете на лъжицата. Видиш ли морето, а ,Ан? 

- Джу, мръдни се. Искам да разгледам картата, която Кел намери. - Ан взе лъжицата, хвърли я във въздуха и от показалеца му излетя една дребна светвавица, след която не остана нищо от лъжицата. - Да видим картата... - Елфът уголеми картата с магия, тъй като тя беше му се стуваше прекалено малка, за да види детайлите на подземието както трябва. - Сега вече всичко се вижда ясно. Ние сме при южните килии, най-добре е да отидем до старото хранилище, сигурно там са намерили съкровището онези хора.

Закриус изчака Ан да се доизкаже и му направи знак, че и той е открил нещо важно.

- Ето този сребърен ключ - некромантът показа едно красиво малко сребърно ключе - не ми изглежда достатъчен да отключи врата на хранилище в такава крепост. Попринцип са нужни четири малки ключа от различни материали и едно магическо заклинание. Всичко това са го създали за повече сигурност. Глупаци трябва да са били създателите на тази крепост, ако не знаят, че има едно много мощно заклинание, което би отворило вратата, заключена с магия, дори само с един ключ. Ан, за теб няма да е проблем да направиш заклинанието като отидем там, сигурно знаеш кои думи трябва да кажеш, нали?

- Да, знам го. Аз го измислих всъщност. Оо, старите ми спомени, почти бях забравил. - Ан се разсмя и продължи. - Когато още бях дете, много исках да видя какво крие баща ми в тайника си. Той беше скрил в къщата един ключ, а останлите носеше със себе си. Знаех как се отваря с четерите ключа, но само с един нямах представа какво да правя, че да успея да отворя врата на тайника. Тъй че отидох при тайника на баща ми с единия ключ и започнах да редя най-различни думи от древния език, докато накрая не се получи. Просто казах ‘'Три от четирите липсват, но ще ги доведа, отвори се'' на древния език и се получи. Изведнъж се появиха от въздуха магически копия на другите три ключа и врата се отвори. В тайника на баща ми имаше главно свитъци с ужасно опасни магии и най-различни оръжия за бой от близко разстояние, най-много метални, като мечове, кинжали, брадви, копия, чукове и разни други. Имаше и лъкове, и арбалети. Харесах си два от мечовете и един лък и започнах да тренирам да се бия с тях, което за мен беше много интересно и разпускащо, тъй като целият ни огромен град се градеше изцяло върху магия, само магия знаех... Но това няма нищо общо със самото заклинанието, което трябва да правя, нали?

Кийла, Закриус и Еланор го гледаха стъписани и казаха в един глас:

- Измислил си го като дете!? Толкова мощно заклинание?

- Ан, продължаваш да ме изненадваш. Аз като дете само крадях чуждото ядене без да ме забележат, но ти... Ти си просто велик. - Кел погледна Ан в очите и се усмихна.

- О,велики древни елфе, силата ти е безгранична. Срази ти врата вечен и ще бъде съдбата ти епична. - изпя Кориус. - Скоро ще измисля цяла песен за теб, Ан, заслужаваш го!

- Абе Ан, да си се замислял нявга да създадеш училище за магии ? - Джу се почеса по врата - Гладен съм, взели го дяволите. - изръмжа той и започна да рови отново в торбите си.

- Джу, едва ли някога бих се заел с това. Винаги съм обичал да стоя сам, никога не бих се заел да бъде учител. Когато бях дете, се криех от всички, за да се упражнявам с мечовете и лъка, които взех от на баща ми тайника и да уча много опасни магии. Нямах приятели. Имаше няколко мои връстници, които ме считаха за техен приятел, но тях ги отбягвах, защото само ми досаждаха. Е, детството ми беше доста интересно и без да имам приятели. Баща ми всеки ден носеше нови свитаци с опасни и забранени магии, които жадно изучавах. Исках да наследя мястото му на глава на магьосническата гилдия на Звездата, в която влизаха само най-талантливите магьосници, които сам баща ми избираше. Спомням си, че веднъж се промъкнах в тренировъчните им зали по време на доста опасна тренировка с една нова ужасно опасна магия. Бях още съвсем малък - около десетгодишен - когато отидох там и видях какво наистина е магия. Магьосниците се събираха заедно и изкривява част от реалността, като правеха портал към демонското измерение и оттам излизаха много мощни демони, по които магьосниците на баща ми изпробваха магиите си. Когато огромният демон излезе напълно от портата и магьосниците възвърнаха реалността в нормалния й вид, един от тях излезе напред. Той беше любимецът на баща ми; много често идваше вкъщи и двамата си говореха за магии, които за мен звучаха невероятно мощни. След като любимецът на баща ми застана пред демона, с невероятна бързина каза едно заклинание и след секунда се рееше във въздуха срещу главата на демона. Магьосника каза някакво много дълго и сложно заклинание и протегна напред ръцете си. Демонът изведнъж се разпадна на парчета. Магията го беше убила толкова бързо, че той даже не можа да отвърне на удара. След това баща ми ме видя и ми каза да дойда при него. Останах известно време и се поупражнявах с другите магьосници. Още като дете бях равностоен противник на повечето от тях, но въпреки това ми беше забавно да упражнявам магиите си с тях. Е, малко се отнесох, но както и да е. - Ан се разсмя весело.

- Значи още като дете си бил равностоен противник на най-силните магьосници сред древните елфи? - попита Кийла с широко отворени очи.

- Точно тъй. Но стига сте мислили за силите ми, не са напълно полезени сега, когато нямам пълен контрол... - Ан се замисли как да увели контрола над силите си, когато Закриус изведнъж се обърна към него и проговори с равен, спокоен и абсолютно хладнокръвен тон, типичен за него.

- И все пак когато каза ‘'Карнос Инферно'' онзи ден, нещо накара огънят да почернее и вече разбирам какво е то. Самият огън е бил прогорен от магическата мощ и затова е станал черен. Наистина беше и по-горещ от обикновената магия, която се получава при изричането на тези думи. С други думи, Ан, сега имаш огромен шанс да победиш Каракорум в дуел, стига той вече да не е убил черен дракон и да се е сдобил със силата му или да е взел кръв от брат ти... - Закриус замлъкна; усети, че за Ан последното е пълна глупост

- Няма как Каргом да се е оставил на Каракорум. Брат ми знае да оцелява и да се измъква дори по-добре от мен, обаче пък с магиите е много тромав и все още не е възвърнал дори част от предишния си контрол, който също не беше нещо особено. Закриус, знаеш ли кой измисли магията, която ти изпозлва в последната битка? Аз я измислих тази магия. Поглъщащите сенки я наричам. Една от любимите ми е, а и ти си много добър с нея, сигурно доста си се упражнявал.

- Тъй си е, спор няма, но няма ли да погледнеш картата както трябва най-накрая?

- Да, Ан, погледни картата, чакаме - казаха Кийла, Еланор, Кел, Джу и Кориус в един глас, макар че почти не се разбра какво казват.

- Е, явно нямам избор - Ан се загледа детайлно в парчето хартия. - Както вече ви казах, сега сме в южните килии на подземието, в края на този коридор би трябвало да има стълбище, което се изкачва нагоре, а там има една стая, която има само една врата и през нея се влиза. Поне тъй е на картата, нямам представа как е устроено самото подземие всъщност. Е, най-добре да тръгваме - Ан тръгна напред и останалите го последваха.

Коридорът беше дълъг, но все същият. Все същите трупове по земята, все същия каменен под, все същия каменен таван, все същите стари килии, все същите разпиляни кости, все същата тъмнина. Когато вече виждаха вратата към стълбището, Кел забеляза нещо да блести в един от труповете и отиде да го вземе. Беше един красив сребърен кинжал, сигурно елфска изработка. Кел го даде Ан, който го даде на Кийла и тя много се зарадва.

След това седмимата минаха през врата за стълбището и бавно започнаха да се изкачват нагоре. На места липсваха стълби и имаше само безкрайна черна бездна. На места огромни късове от слъбището го нямаше и трябваше Ан да вдигне всички с магия нагоре, за да могат да продължат. След като стигнаха до горния край на стълбището, се загледаха напред - една голяма кръгна изцяло черна стая, която беше абсолютно празна. След като всички стъпиха на пода на стаята, врата в горния края на стълбището се затвори и пода под тях се раздвижи. След броени секудни цялата стая се спускаше шеметно надолу.

Изведнъж движението спя и всички се удариха по най-различни начини и това беше причината постоянно да охкат и да пъшкат. Еланор мина набързо около всеки и излекува дребните им рани.

Останалите започнаха да се съвземат. Спусането и внезапното спиране бяха разклатили много силно главите им и нямаха ни най-малка представа къде се намират сега. Всъщност сега бяха в същата черна стая, но само с една разлика - имаше три врати, които водеха към различни тунели.

- Три? Защо, по дяволите, вратите са три? - Кел риташе и удряше с юмрук стената, но това нямаше особен ефект.

- Най-вероятно трябва да се разделим на три групи- каза Ан.- Аз съм с Кийла, Кел, ти си с Еланор, а Закриус, Джу, Кориус, вие сте заедно тримата. Джу, Закриус, погрижете се Кориус да остане цял. Другите могат да се оправят. Да тръгваме.

Ан и Кийла влязоха в една от вратите, Кел и Еланор в друга, а Закриус, Джу и Кориус - в третата. Скоро стъпките на седмимата заглъхнаха в мрака.