Борко, който беше кмет на … абе има ли значение къде, беше на зор! Това да си кмет, не е шега работа, размърда за гимнастика левия фланг на мозъчните клетки и премина към по-дълбок размисъл. „Ей го, седя аз тук, мисля от сутрин до вечер как да угодя на подопечното ми население, а те все мрънкат! Не спират, бе! Откъде тая енергия, не знам! Ако я впрегнеш да произвеждат ток, ще осветяват и Марс! По цял ден ми се вървят тук да се оплакват! Ама и аз имам нерви!”
– Душко! – провикна се Борко към стаята на секретарката. Така ги наричаше - „Душко”! Хем да покаже бащинска загриженост, хем да не се налага да помни имена: – Душко, оглуша ли, ма?
На вратата се показа една средна по телосложение девойка, която беше наметната с хавлия: – Нали ми нареди да пусна джакузито, та да разпуснеш мускулите, да размърдаш мозъка… затова се забавих – рапортува упълномощената да се грижи да подробностите около кметския комфорт мома и придърпа хавлията към раменете си.
– Ей, забравих! – плесна се по челото Борко ...