Птицата кацна на дясното му рамо. Беше бяла и красива. Казваше се Смърт. Той ù благодари и тръгна. Вече се чувстваше готов да намери Живота.
Смъртта на рамото му беше тиха, кротка и мила. Не му досаждаше. Само от време на време се обаждаше - „Живей, живей” с пискливия си глас. На моменти му досаждаше. Не очакваше, че смъртта е това. Скелетът с косата е по-внушителен.
Смъртта на рамото е ценен спътник. Никой не може да я уплаши, страхът е другото ù име. Тя е вечен двигател, перпетуум мобиле. Да носиш Смърт на рамото си е привилегия и той го чувстваше. Почувства се окрилен. Годеникът на Смъртта. Звучеше божествено, дори повече. Епично. А той беше само на дванайсет. Имаше си и своите минуси. Смъртта на рамото е вечна, досадна аларма. Често му се искаше да я разкара, но знаеше, че това би било грешка. Кога пак би имал тази възможност? Смъртта сякаш вечно повтаряше „Тук съм, тук съм” и не му даваше да бъде мързелив или деструктивен. Подобно поведение водеше към нея, а тя вече си беше там. З ...