Създаден бе от камък, а сърцето му беше стоманено.
Ръцете му, огромни, груби и страховито жестоки с бляскавите стоманени шипове, бяха набраздени от дълбоки пукнатини – живи рани в безчувствения камък. От вътрешната страна на лактите му имаше изписани четири руни. Четирите заедно означаваха „Живот”. Разделени, двете от тях означаваха „Смърт.”
Той не знаеше това. А и да го знаеше, това едва ли би имало голямо значение за него.
Не бе създаден, за да разсъждава. Не беше дарен с живот, за да го пропилява в безсмислени размисли.
В момента, в който отвори очи - тесни процепи в сивкавия камък, които блестяха с изумруден огън, видя човешкото същество, лежащо на пода в краката му... и от това същество се стичаше нещо червено и топло, обагряше дългата сива брада и старческите бузи. Тънките, свити устни се извиха в измъчена усмивка, когато човекът видя как Той отвори очите си.
- Аз съм твоят създател - проговори човекът и думите останаха увиснали в простраството между двамата. - Аз съм онзи, който ти дари живот.
Закашля се, присви се, бликна още тъмна течност и обагри пода.
- Твоят... - вече хриптеше. - Твоят... Творец...
А после очите му се затвориха и хриптенето секна.
Каменният човек остана безмълвен, безучастен наблюдател. Не би могъл да разбере какво се е случило току-що, не би разбрал смъртта просто защото тя едва ли някога щеше да дойде за него.