І.
Тази година зимата се бе оказала дълга, тъжна и безкрайно самотна. Дебела бяла пелена покриваше земята, Старата гора бе утихнала и само дрезгавите гласове на враните нарушаваха мъртвешкото спокойствие.
Реката бълбукаше и шепнеше потайно по средата на малката долчинка в самия край на Гората, близо до двата хълма, наречени Двойниците. През лятото покрай бреговете ù цареше оживление - сега обаче водите ù бяха сковани от лед, калта по бреговете беше твърда като камък и единствено вятърът стенеше из заспалата дълбок, подобен на кома зимен сън околност. Звукът му беше тъжен и болезнен - леденостуден вопъл, безутешен и обезумял от скръб.
От поколения насам зайците, обитаващи Териториите, разказваха легенди за тези места - говореше се, че някога, много отдавна, далече назад, някъде наблизо, в един плитък и обрасъл нагъсто с дървета дол, се бе случило нещо. Никой не казваше какво (може би защото никой не знаеше със сигурност), но всички легенди бяха категорични - случилото се било толкова уж ...