Горски самотник
Самота. Той обичаше своето уединение. То бе целият му живот. Живот в самота. Самота която го караше да се чувства спокоен. Щастлив - не. Спокоен - да. Спокойствието беше това, което го караше да да се усмихне поне за миг. Но не и да е щастлив. Щастието беше нещо забранено, нещо далечно. Той не мечтаеше даже за него. Той даже не се сещаше за тази, така далечна дума. Това така приятно чувство. Чувството „щастие".
Той стана както всяка сутрин рано, преди слънцето да е изгряло. Изми си очите, нарами лъка и стрелите, запаса един от най-големите си ножове и излезе. Той всяка сутрин се изкачваше до върха на планината, за да види как се събужда слънцето. Колибката му представляваше ръчно изкопана землянка, вътре иззидана с камък . Като влезеш все едно се чувстваш, че си в пещера, която е особено суха. Вратата разбира се беше дървена.
Върхът не беше далече. Той го изкачи за много кратко време, въпреки вече напредващата му възраст. Според мен той трябваше да е вече на около 45 го ...