ГЛАВА ДЕСЕТА

ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИТЕ ПРЕЖИВЯВАТ ОПАСНОСТ

Делио се възстановяваше бързо и на следващата сутрин рано продължиха пътя си през Височините. Раненият друн, който също се чувстваше вече сравнително добре, щеше да ги придружи до Маринео. Делио му обеща да намери пълна информация за състоянието, в което е била Фло, когато е минала през града, за да може да го изпрати с достатъчно сведения обратно при Бари.

Кори нямаше нищо против компанията на друна. Всъщност всичко му беше все едно. Цяла сутрин вършеше задълженията си в пълно мълчание. Делио го погледна няколко пъти изпод вежди, но не каза нищо. Когато тръгнаха, първите няколко часа вървяха без да говорят. Прекосиха връхната точка на хълма и заслизаха надолу. Делио каза, че до вечерта ще са в града. Тесните и неравни пътечки се разширяваха, ставаха все по-полегати и равни, докато накрая вече спокойно можеха да се качат на конете. Високи дъбове и букове се издигаха край тях, с приведени над пътеките пищни корони. Скоро яздеха в почти прав участък, в съвсем истинска, широка гора. Делио яздеше пръв, Кори го следваше на около метър разстояние. Последен се движеше друнът, чието име беше Тенео. Кори държеше юздите с лявата ръка, а с дясната през цялото време стискаше калъфа с пръчката, закачен на колана му.

Докато вървяха, следобедното слънце се процеждаше през дърветата и светлината му подскачаше игриво пред копитата на конете. По едно време пътят пред тях се затъмни. Кори, който през последния час яздеше с наведена глава, леко унесен от ритмичните движения на коня, изненадано надигна очи. Беше свикнал с играта на шарената сянка пред него. И Делио, и Тенео бяха забавили малко конете, Делио се оглеждаше нагоре. Бяха навлезли в нещо като тунел, образуван от преплетени над главите им корони на дървета. Дърветата тук бяха много високи, с огромни, дебели стъбла, очевидно столетници. Стъблата се виеха нагоре, и се сплитаха едно в друго, образувайки  плътен таван над главите им. По дебелите им кори имаше големи, причудливи сивокафяви възли. Беше станало доста по-студено и Кори потрепера. После, докато гледаше нагоре, му се стори, че има нещо нередно. Нещо имаше над тях, което не беше както трябва, не изглеждаше естествено. Какво?

Делио пропусна Тенео да мине пръв и като изостана още малко, се изравни с Кори, дърпайки леко юздите на коня си.

- Как си, моето момче?

Изглеждаше разтревожен, но не заради обстановката около тях, а очевидно заради мълчанието на Кори през целия ден. Кори поклати глава, мъчейки се да разбере какво го притеснява в този тъмен покров над главите им.

- Добре съм – отвърна Кори тихо – само съм уморен. В момента бдителността ми не е никак на ниво, така че не се опитвай да ме изненадаш с някой нож във врата . . .

Още не беше довършил изречението, когато се чу шумът. Нещо избумтя зловещо над главите им, последвано от стряскащо, скърцащо разпукване, сякаш гигантски клюн чупеше оковите на титанова яйчена черупка. И тримата едновременно погледнаха нагоре, и Кори моментално разбра – една огромна част от дърво, някакъв гигантски клон, по дълъг и широк и от тримата заедно, увиснал точно над главите им, се отцепваше от дървото. Всеки миг щеше да се стовари върху тях  и да ги премаже като мухи.

В същата секунда Делио изкрещя: „Бягайте!”, после дръпна рязко юздите на коня си, за да го подкани да се втурне напред. Само че беше късно. Дървото вече се бе пречупило и падаше. Времето сякаш изведнъж се забави за Кори. Той видя с отчетлива яснота как огромния израстък, тази уродлива дървесна мутация, развила се кой знае как от стария дъб, с оглушаващо пукане се отделя от дървото, накланяйки се първо с крайната си част, а после и тежкото дръпване на основата, която го повлече към земята. Беше като огромна скала от небето, такива, каквито Кори бе чувал, че понякога падали на някои места, пробивайки дълбоки дупки в земята. Този клон нямаше само да ги премаже - щеше направо да ги погребе.

И тогава, с едно мигновено движение, без да разбира изобщо как го е направил, той отвори калъфа с една ръка, извади пръчката и я протегна напред. Същевременно се сниши инстинктивно на коня, защото клонът беше вече сантиметри над тях и конете цвилеха ужасено, и беше студено, най-светли колко беше студено, и тенео крещеше, а делио сипеше проклятия и после изведнъж – точно както го бе поискал – се изви безумен, титаничен ураган, сграбчи ги в мощната си прегръдка и ги издуха мълниеносно напред. За частица от секундата, те излетяха, заедно с конете си, далеч напред, извън тунела от сплетени дървета, извън обсега на падащото дърво. И в момента, в който се озоваха на безопасно разстояние, клонът зад тях се удари с ужасяващ грохот в земата, впивайки се алчно в дълбоката мека почва, задръствайки напълно цялата пътека.

Кори дишаше тежко и целия трепереше. Осъзна, че и той, и конят му са на земята. Вихърът го бе изхвърлил от седлото, но очевидно не бе наранен, защото успя да се изправи на крака. Чувстваше се натъртен, всичко го болеше, но се движеше без проблеми. До него, конят му изпръхтя и също се надигна от земята, тръскайки грива. И другите два коня се изправяха, цвилейки ужасено. Зад единия, Тенео се надигна предпазливо, с разкривено, прежълтяло лице. С все още незарасналите рани по него, на Кори внезапно му заприлича на лицето на жив труп.

- Кк-к . . .какво. . . к-какво. . .  – заекна той, без да може да продължи. От другата страна, Делио също се изправи и сграбчи здраво коня си за гривата, за да го успокои. И неговото лице беше пребледняло и за първи път, откакто го познаваше, Кори видя в погледа му ужас. Очите на Делио и Кори се кръстосаха и за момент Кори се почувства сякаш ролите им са разменени – сега той бе станал по-възрастният, той бе водачът, а Делио обърканото и уязвимо дете. После ковачът заобиколи коня с рязка, уверена крачка и докато изтриваше челото си с ръка, само за секунда върна обичайния си непоколебим вид.  

- Руански магии! – възкликна Тенео, вече окопитил се достатъчно за да може да говори, – какво стана? Какво беше това?

- Торнадо, не видя ли – каза бързо Делио, оправяйки юздите на коня си. Гласът му, въпреки несъмнения ужас, който бе изпитал преди малко,  звучеше така спокойно и уверено, като че ли бе по-наясно със ситуацията и от Кори, и от който и да било на тоя свят. Момчето изпита отново разтърсващо възхищение от невероятното самообладание, което ковачът демонстрираше в този момент.

- Какво торнадо? Как? Дървото щеше да ни смачка . . . беше върху нас . . . как така . .

- Не си наясно със законите на природата – отвърна Делио рязко – не знаеш ли, че падащите дървета предизвикват необичайно силно завихряне, което довежда до ударна вълна? Точно това ни избута напред и ни спаси.

Кори се облегна на гривата на коня си, опирайки длан на устата си, за да не се разкикоти истерично. После видя как ковачът му хвърля остър поглед, който говореше: „Дръж си устата затворена.“

„Най-Светли“, помисли тогава Кори, за първи път осъзнавайки цялата реалност на случилото се. Силата, която му бе дадена, току-що ги бе спасила от сигурна смърт. „Благодаря ти! Благодаря!“

Тенео стоеше със зяпнала уста, местейки очи ту към Делио, ту към Кори. Накрая стисна юмруци до брадичката си.

- Руански магии!

Кори потръпна и за миг се изпълни с такова отвращение към Тенео, че му идваше да се хвърли към него и да му доразбие размазаната физиономия. „Стига! Овладей се! Не се усеща какво говори.“ Погледна към Делио, който гледаше напред към ширналата се пред тях долина.    

- Хайде – ковачът дръпна коня си за юздите – Да тръгваме. Да се махаме оттук, докато още сме цели.

Той се метна на коня и пое напред, без да се обръща. Кори го последва. Докато яздеше, прибра пръчката в калъфа, едва докосвайки с пръсти грапавото дърво, не смееше дори да го погледне. Увери се, че калъфът е закрепен здраво на колана му, после съсредоточи вниманието си върху пътя. Тенео яздеше след тях, като все още мърмореше изумени ругатни и от време на време обръщаше трескаво разширените си очи назад.  

Излязоха от гората след час и скоро вече вървяха по широк междуградски път, разположен сред просторна зелена равнина. Слънцето залязваше и по небето се стичаше пурпур, който обливаше далечните планински върхове на хоризонта, правейки ги правеше искрящи и много по-видими отколкото иначе биха били. Далеч напред, сред това червено море, Кори съзря, като плуващ сред вълни мираж, кулите и стените на голям град.

Той неусетно забави. До този момент не бе регистрирал нищо от заобикалящата го среда, толкова разтърсен се чувстваше от случката в гората. Сега, при гледката на планината и града, усети как сетивата му започват да се разбуждат. Делио бавно обърна коня си и се присъедини към Кори. Двамата забавиха ход, оставяйки Тенео напред.

- Това ли е Маринео? – Кори посочи към стената и кулите пред тях.

- Да. След дватри часа ще сме там.

- А онези върхове?  – Кори предусещаше с вълнение отговора на Делио и с едно кратко кимване, ковачът потвърди догадката му.

- Да, това е Момо. Великата планина, която разделя родината ни на две. Зад нея вече ще си на чужда територия, скъпи южняко. Чудя се как ли ще са настроени северняците, когато прекосим планината. Може и да ни подгонят с мотики и вили, кой знае.

Кори го погледна с леко объркване. Бе така очарован от природната гледка, че политическите намеци на Делио в първия момент му се сториха съвсем неразбираеми. Делио се засмя на озадачения му поглед:

- Шегувам се, Кори. Всъщност вярвам, че ще изпреварим вълненията. При това, каквато и да е ситуацията, знаеш, че аз съм роден в Пила. Чистокръвен северняк съм. Така че, ще си имаш защитник.

- Чувствам се ужасно странно. Наистина ли ще минем тази планина и ще стигнем толкова далеч?

- И аз се чувствах така, когато за първи път напуснах родния си град – каза Делио – макар че тогава бях съвсем малък. Но скоро ще разбереш, че не само собствената ти страна, но дори светът не е чак толкова голям, колкото ти изглежда.

Кори въздъхна, без да откъсва очи от алените планински върхове на хоризонта. Изглеждаха страшно високи и недостижими. После почувства как конят на Делио се приближава плътно до неговия и ковачът накланя глава към неговата. Кори го погледна.

- Внимавай с това нещо, което държиш в калъфа – каза Делио изведнъж. Тонът му бе тих, сериозен. Лицето му тъмнееше, макар че очите му пак бяха придобили така типичния за тях, непроницаем израз. Кори трепна и стисна поздраво юздите.

- Какво искаш да кажеш? – промълви Кори – това ”нещо” преди малко ни спаси живота. Не видя ли какво стана?

- Разбира се, че видях. Да не съм сляп.  

- Трябваше да използвам пръчката по-рано, Делио. Тогава нямаше да се наложи да умрат онези хора. Щеше да стане много по-лесно и безболезнено - и за теб, и за мен.

- Все пак внимавай. Моля те. Тази работа ме притеснява – преди Кори да каже още нещо, Делио извърна очи от него и препусна напред, за да се изравни с Тенео. Кори плъзна ръка към калъфа на колана си, после въздъхна. Разбираше защо на Делио му е толкова трудно да приеме случващото се – и той самият доскоро се чувстваше така. И все пак този предмет бе дар от Най-Светлия и знаеше, че не е с тях за да им навреди, а да им помогне да запазят не само техния собствен, но и живота на много други хора.   

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИТЕ ПРИСТИГАТ В МАРИНЕО

Стигнаха в града по тъмно. Последния час, след залеза на слънцето, вървяха сред мрак, разпръскван само от бледата светлина на луната. Кулите и стените пред тях бяха почти неразличими. Кори и Тенео яздеха след Делио, осланяйки се единствено на водачеството на ковача. Нямаше съмнение обаче, че наближават Маринео – разминаваха се с все повече хора. Край тях препускаха ездачи, минаваха карети, заобикаляха ги дори пешеходци. Повечето бяха в тяхната посока, но никой не се спря да ги заговори, всички ги подминаваха с безразличие. Хората бързаха и някакво нервно напрежение струеше от всички. Делио яздеше без да проговаря. Когато високата градска стена се открои пред тях в тъмнината, на не повече от сто стъпки разстояние, осветена от вечерните факли, Тенео се обади.

- Нещо става – каза той – нещо не е наред.

- Да – каза Делио глухо– подозирам, че Лито Орнели вече е научил за разстроения си брак. Вероятно още вчера. Кори – Делио се обърна назад – писмото за майстора е в тебе, нали?

Кори се озърна, осъзна въпроса и ръката му се стрелна към жакета му, където, отвътрешната страна беше пришил свитъка, който Морио му бе дал. Там беше и и писмото, написано и подпечатано от някакъв непознат майстор от крайните южни земи. В него се препоръчваше Кори да бъде приет за чирак при дърворезбаря от Маринео, както и да се осигури всичко, което му трябва впоследствие. Писмото завършваше с един ред с по-личен текст, който гласеше: В името на старата ни дружба, изслушайте момчето, изпълнете всяка негова молба и се отнесете с разбиране и уважение. Всяко негово желание е също така и мое. Ваш, Антонело Капри. А дърворезбарят от Маринео, до когото това писмо се отнасяше, се казваше Лари Карити и очевидно бе голямо име в града.

- Тук е – отвърна момчето, напипвайки твърдите очертания на плика под дрехата си.

- Добре – Делио дръпна юздите на коня си, за да го накара да позабави – защото вероятно ще ни трябва. Надявах се да ни се размине, но така като гледам, ще се наложи да го покажем.

- Няма да ни пуснат в града ли? – попита Кори, истински изненадан. Доколкото бе запознат, в агорийските градове потоците гости бяха непрестанни и нямаше никакви ограничения за преминаването им. Кори знаеше, че това е така, защото страната отдавна не воюваше нито извън границите си, нито на собствена територия. Агория бе единственото кралство – поне така бе чувал от разказите на старите търговци, минаващи през Костелини – което бе успяло, макар и отчасти, да изгради обществото си върху основата на мира, предписан от религията на Централната земя. Кори знаеше, че някога, в страната им, законите на доброто пропивали цялата същност на обществото. Хората се поздравявали с ”Бъди добър” и се отнасяли се един към друг с непоклатимо преклонение и уважение – поведение, което някои хора в Агория все още следваха и което чуждоземците наричаха ”детинската наивност на агорийците”. В онова далечно време е било нормално да пуснеш непознат в къщата си и да се отнесеш с пълно доверие към него, осигурявайки му всичко, от което има нужда. Било нормално да оказваш помощ всеки път, когато видиш някой в беда, независимо от собственото ти материално, или душевно състояние. Оръжия не се носели от никого, освен от пазителите на реда, но дори и последните не ги употребявали често. Нямало затвори, само възпитателни домове, където с престъпниците – нито толкова много, нито толкова жестоки като съвременните работели единствено мъдреци и съветници. Нямало публични домове, хазартни къщи, и турнири с кръвопролитни спортове. Всъщност тези институции все още не се ползваха с голяма популярност в страната и се срещаха само в големите градове, но фактът, че все пак съществуваха и че вече бе немислимо да тръгнеш без оръжие по пътищата, показваше упоритото подронване на основата на обществото, изградена от посланията на НайСветлия. И все пак остатъчните навици на миналото, така наречената ”агорийска наивност”, все още караше градовете да държат портите си постоянно отворени, и много агорийци да приемат на доверие по всяко време непознати в домовете си. Фактът, че сега нещо можеше да спре, или дори забави, влизането им в Маринео, означаваше, че положението е наистина сериозно.

Когато стигнаха до вратите на града, видяха дълга върволица от коли и ездачи да чакат пред един от входовете. Наоколо сновяха друни на коне, носещи запалени факли. От високата каменна стена над тях проблясваше светлината на стотици фенери.

- Приготви писмото – каза Делио и тримата застанаха след другите хора. Кори се подчини, без да знае точно какво да очаква, но виждаше как, колкото повече наближаваха входа, толкова по-нервно е лицето на ковача. Конят му също се въртеше и пръхтеше неспокойно, усетил напрежението на господаря си. Щом Делио изпитваше такава тревога, дали изобщо щяха да ги пуснат?

Но в крайна сметка, успяха да преминат. Проверяващите стражи под голямата каменна арка на входа огледаха внимателно лицата, дрехите и багажа им, после изслушаха обяснението на Делио, че Кори ще започва работа като чирак при Лари Карити и прочетоха писмото от Капри. Явно то ги удовлетвори, защото махнаха с ръце и ги пропуснаха без повече въпроси.

Кори си пое дълбоко въздух, и обви по-здраво с ръка юздите на коня си. Конете навлязоха по каменния калдаръм в града.   

Кори за първи път стъпваше в истински град и всяка подробност приковаваше вниманието му. Въпреки че бе тъмно, благодарение на градските фенери, всичко наоколо се различаваше ясно. В началото улиците бяха широки, покрити със стар, изпочупен калдаръм, който на места изчезваше напълно, за да разкрие гола, утъпкана пръст. Къщите – двуетажни кирпичени постройки с плоски покриви – бяха разположени нарядко. Постепенно обаче, докато навлизаха навътре в града, улиците се стесняваха и сградите се умножаваха. Камъните, с които бяха покрити улиците, ставаха по-гладки и по-добре наредени, а между къщите започваха да се мяркат хубави, каменни постройки. Имаше трудни участъци, в които конете им трябваше да вървят един след друг, толкова тясна беше уличката, а над тях застрашително надвисваха издадените напред горни етажи на къщите. Не се разминаха с много хора, освен с друни; нощта обгръщаше като похлупак града и скоро фенерите започнаха да угасват един по един. По улиците стана съвсем тъмно. Кори вече не виждаше добре и не различаваше покрай какви сгради минават. Само тук-там, някоя страноприемница все още стоеше отворена и осветена, разтърсвана от музика и шумни разговори. На едно място се появиха неколцина друни, които водеха със себе си трима клатушкащи се млади хора, очевидно пияни, може би студенти, помисли Кори със смесица от страх и възхищение. Знаеше, че в Маринео има голям университет, където се преподаваше медицина, право, философия и астрономия - науки, които за него изглеждаха толкова далечни, колкото му се струваха и звездите в безсънните нощи, в които си бе мечтаел за друг живот.

След около час непрестанен ход, Кори постепенно свикна с облика на града и погледът му се премести към Делио. Ковачът не бе отронил и една дума от влизането насам. Очевидно не бързаше, защото ходът им бе спокоен, но нервността не бе изчезнала от лицето му. Изненадан, Кори изведнъж осъзна, че тревогата на Делио съвсем не е била предизвикана от затегнатата охрана на входа, а от нещо съвсем друго. И то още го мъчеше. Раменете му се бяха сгърбили, а погледът му бе унесен и мрачен. Изглеждаше дълбоко потънал в мисли. „Колко ли време е живял в този град?“, запита се Кори, „Какво ли му се е случило тук?“

От другата му страна се обади Тенео:

- Като гледам сега града, доста се е променил откакто за последен път бях тук. Нови сгради, паркове, ремонтирани улици. Дали ханът ”Белият кон” още стои? Беше страхотно местенце едно време, може да отидем там.

- Ще отседнем другаде – каза Делио и враждебният му тон стресна Кори. Тенео явно също се стъписа, защото извъртя изненадано глава към ковача. Канеше се да отвърне нещо, но суровото изражение на мъжа срещу него го разколеба. Той сви рамене и продължи да язди мълчаливо напред.

Кори изравни коня си с този на Делио. В момента минаваха покрай една хубава двуетажна къща със широки еркери; на горния етаж бяха натрупани украси от цветя и ароматът им се носеше в тъмнината. Копитата на конете им тропаха отчетливо по тихата тъмна улица.

- Къде отиваме? – попита Кори тихо – имаме ли още много път?

Делио го погледна и на Кори му се стори, че враждебността в очите на ковача намалява, въпреки че лицето му си оставаше все така мрачно.

- Не, почти стигнахме. Ще минем първо да посетим твоя майстор, той живее на няколко преки оттук. После ще отидем в една страноприемница в западния квартал. Казва се ”Червените извори”. Едно време ханджията предлагаше чудесно червено вино, оттам е и името ѝ. Надявам се все още да го прави.

- Споделете и с мен, моля – обади се Тенео зад тях.

- Имаме малко работа, ще трябва да посетим един човек – каза Делио, извръщайки глава към него – след това ще отидем в един хан, където ще ти намеря необходимата информация за Фло Бари. Утре ще можеш да заминеш обратно с добрите новини за баща ѝ.

- Наистина ли си сигурен, че са добри . . . – Кори едва произнесе думите, защото гърлото му изведнъж се стегна. Делио само го погледна, усмихна му се, после подтикна коня си да побърза.

Нощта бе напреднала още малко, когато стигнаха пред дома на майстор Карити. И в тъмнината си личеше, че къщата е поддържана и заможна. Намираше се на ъгъла на две улици, отделена с двор от къщите до нея; широка, двуетажна, с голяма входна врата с арка, на която имаше дървена табла с неразличим в тъмнината надпис и масивно чукало. Капаците на прозорците на горния етаж бяха плътно спуснати, но на долния, единият бе леко открехнат и отвътре струеше червеникаво-жълта светлина. Когато Делио удари чукалото, вратата се отвори почти веднага. На прага се показа висок, леко прегърбен възрастен човек. Носеше дълга кожена престилка. Кори разбра, че това е самият майстор, явно работещ до късно.

Той ги приветства с добре дошли, явно бе свикнал да приема клиенти по всяко време на денонощието. Когато разбра защо са при него, изрази силна изненада, а след като прочете писмото на Кори, на лицето му се изписа истински потрес. Каква бе връзката му с колегата му от далечния Ести, Кори не знаеше, но без да задава повече въпроси, майсторът им каза да изчакат. След половин час се върна с удостоверението, което се искаше от него.

- Това ще ти послужи пред краля, момче – старият човек избърса очите си – не знам защо Капри иска такава услуга от мен, но му дължа тройно повече. Бях загубил надежда, че някога ще получа вести от него. . .както и да е. Бих ви поканил да останете, но използвам по голямата част от дома си за работилница и нямам добри условия за гости.

- Не се тревожете – каза Делио – ще отседнем в страноприемница.

- Благодаря ви много – каза Кори и взе удостоверението. Прибра го в жакета си при другите документи.

- Пак заповядайте. Приятелите на Капри са и мои приятели. Останете си със здраве.

Пътниците се сбогуваха с него и поеха отново по улицата. След още половин час езда по нощните улици най-сетне стигнаха до хана, за който говореше ковачът. Той бе висок, но изглеждаше занемарен. Мазилката по стените се лющеше, стълбите пред голямата врата бяха изпочупени. Делио пристъпи напред и удари чукалото, което отекна глухо в тишината на улицата. След малко вратата се отвори със скърцане и през процепа надникна малко момче.

- Пътници сме – каза Делио – ще има ли място за нас, или идваме твърде късно?

Момчето изчезна и след минута се върна, отваряйки по-широко вратата, за да ги пропусне да минат. Заобиколи ги бързо, за да отведе конете им зад сградата, където явно се намираше конюшнята. Когато влязоха, се озоваха в широка стая, осветена от запалени по дървените стени фенери. Светлината бе ръждиво-червена и придаваше на мястото странен уют, подканващ и същевременно леко отблъскващ. В единия край на стаята имаше висок тезгях. Зад него, на дълги рафтове бяха наредени бутилки и чаши, а през малка отворена врата зад тезгяха се виждаше горяща кухненска печка. От вратата тъкмо се измъкваше възрастен мъж и сваляше в движение дълга, мръсна престилка. По протежение на стената срещу тях се виждаха три затворени врати и едно стълбище, което очевидно водеше до горния етаж. В отсрещния край на стаята бяха наредени маси и груби дървени столове, покрити с възглавници. Масите и столовете бяха напълно празни.

Съдържателят на хана – това очевидно бе той – бе вече свалил престилката си, за да разкрие раздърпана риза с кожен елек отдолу и широки бричове. Бе висок, пълен мъж, с отпуснато лице с увиснала гуша, и малки, потънали в тлъстини очи, които се стрелкаха неспокойно насам-натам. Когато срещна погледа на изправения срещу него Делио, мъжът се закова на място. Лицето му пребледня и очите му първо се разшириха, а след това потъмняха като кладенци, отразяващи дълбокото нощно небе.  

- Виждам, че при теб е все така приветливо – каза Делио с дълбокия си глас, стрелвайки поглед за момент поглед към масите и столовете. Съдържателят продължаваше да се взира в него, без да проговаря. Ръката му направи някакво неопределено движение, после пак застина неподвижно. Кори видя, че пръстите му треперят.

- Не бих се чувствал добре, ако не беше така притеснен да ме видиш, стари приятелю – каза Делио с по-тих тон, като пристъпи напред – как я караш, кажи ми?

- Но . . .но – избоботи накрая на пресекулки мъжът. Млъкна, защото очевидно не бе способен да каже нищо повече. Продължаваше да се взира в Делио с разширените си, тъмни очи. Делио пристъпи още напред, пресегна се през бара и сложи ръка на рамото му. Мъжът сепнато вдигна треперещата си ръка, сякаш да отблъсне хватката на човека срещу него, после се поколеба и я свали отново надолу.  

- Може ли човек все още да прекара една спокойна нощ при теб? – попита тихо Делио – можеш ли да се погрижиш приятелите ми да са на сигурно място?

Съдържателят се озърна към Кори и Тенео, но изглеждаше като че ли не ги вижда изобщо.   

- Мислех . . .мислех, че ти си . . .че си. . .  – заекна той, отново оставайки без сили да се доизкаже.

- В известен смисъл, наистина бях – отвърна Делио, довършвайки неизразената му му мисъл – но възкръснах, както виждаш.

- Всички мислеха, че . . .

- Знам какво са мислели. Нямаше как, моят край стана добре известен във всички среди. А до този край бях наистина много близо в онази нощ, стари приятелю. За съжаление, Най-Светлия ме върна в този нещастен свят. И аз самият не знам защо. Не мога да твърдя, че съм го искал особено. – тонът на последните му думи бе особено тежък, макар и тих.

- И с-сега си тук? Защо? Къде . . . къде беше всички тия години . . .

- Ще говорим след като ни настаниш и след като пийнем. Тече ли още червения извор, а?

Съдържателят кимна. Погледът му се бе поизбистрил малко. Най-накрая сякаш започваше да се окопитва.

- Всички ли ще пиете? И младият господин ли? – погледна към Кори, който стоеше мълчаливо заедно с Тенео отстрани до тезгяха.

- Покажи ни първо стаите – каза Делио – и ако може, да ни стоплиш банята.

Съдържателят ги поведе през малката кухничка, където миришеше на печено месо, загоряла мазнина и старо пиво, надолу по старо вито стълбище, докато не се озоваха в някакво мазе дълбоко под земята. То представляваше  голяма кръгла стая, със стени, облицовани с проядени от времето дъски и глинен под. Имаше няколко дървени нара, наредени един до друг, покрити с прашни черги. Имаше съдове и прибори за хранене и пиене, натрупани до едната стана, покрити с прах, някои ръждясали. Очевидно не бяха ползвани дълго време.

- Съжалявам – извини се съдържателят -  напоследък е малко позанемарено.

- Не върви ли бизнесът? – Делио оглеждаше помещението. Тенео също го разглеждаше подозрително, хвърляйки разтревожени погледи ту към Делио, тук към съдържателя. На устните му напираха много въпроси, но явно не смееше да ги зададе.

- Ами . . . не както преди, да ти кажа. Ще разчистя тук, не се тревожете.

- Не се занимавай. Само за една вечер сме – Делио погледна спътниците си – ще издържите ли на обстановката?

Кори сви рамене. Тенео не каза нищо. Съдържателят се дръпна малко настрани, триейки ръце, сякаш му беше студено.

- Тогава ще ви оставя да се настаните. Щее кажа на момчето да ви стопли банята. Аз ще бъда горе и като се качите, ще ви чака превъзходна вечеря.

Той изчезна като дим. Останали сами, Тенео веднага попита:

- Руански сили, какво правим в това мазе? Защо ни набута тук този мизерник? Няма ли нормални стаи горе?

- Всичко е заето – отвърна Делио с безразличие, хвърляйки наметалото си на единия нар – хайде, поосвободете се от багажа. Тази вечер може да разпуснем малко.

Банята бе голямо помещение в задната част на къщата – дървена стая, пълна с корита, дървени пейки, поставки за сапуни и много кърпи. Бе задимена от парата, която се издигаше от кофите с гореща вода, току-що донесени. Бе много по-хубава от малката барака, която ползваха за баня в дома му в Костелини. Кори изпита истинско удоволствие от топлата вана и ароматния, ухаещ на непознати билки сапун. На Тенео също му се отрази добре, лицето му светна и следите от раните му почти се изличиха. Делио влезе да се изкъпе след тях, и после и тримата, преоблечени с чисти дрехи, оставиха багажа си в мазето и тръгнаха нагоре по стълбите. Кори и Тенео бяха без оръжия, но Делио запази меча си със себе си. Кори бе взел калъфа с пръчката със себе си, не искаше да се разделя със нея нито за миг. Тенео се качи пръв нагоре, Делио и Кори останаха по-назад.

- Делио, какъв е този човек? – попита тихо Кори, докато Делио осветяваше със свещ пътя нагоре – никак не ми харесва, честно. Много е странен.

- Ще се учудиш на колко много хора той им харесва много помалко, отколкото на теб – отвърна Делио – но въпреки това, той един от малкото жители на Маринео, на които все още съм сигурен, че мога да разчитам. Затова и сме при него.

Кори замълча. Не бе сигурен какво да каже, Делио отново се бе обгърнал в тайнственост, която отблъскваше всеки допълнителен въпрос, който би могъл да му зададе. За момента, щеше да бъде безмислено да се опитва да изкопчи каквото и да било друго от него, затова той го последва по стълбите, без да говори повече.

Когато се качиха горе, видяха, че върху една от масите бе метната чиста покривка и бе отрупана с храна. На пода до нея стоеше бъчвичка с вино. Ханджията стоеше до бара и чистеше.   

- Е – каза Делио, след като всички се настаниха около масата и започнаха да ядат от голямата пита с хляб и чинията с печено месо и зеленчуци. Ханджията бе разпределил каните с вино между тях и бе седнал да им прави компания  - какви са новините от града? Кога е научил Орнели за отвличането на Фло? Гледам, че е вдигнал тревога, трудно влязохме.

- Още вчера – отвърна ханджията. Наля си вино в чашата и я преполови, преглъщайки шумно – казват, че вече подготвя войската.

- Много е бърз – забеляза Делио.

- Проблемите между него и краля не са отсега. Отвеждането на Фло Бари просто преля чашата, нали разбираш.

- Разбирам – Делио си наля вино, пресуши чашата си до дъно, след което веднага я напълни пак  - значи, Орнели смята, че има шансове срещу Лио, така ли?

- Това е обречено начинание! – обади се Тенео, дъвчейки парче хляб– кога Югът е могъл да се сравнява със Севера? Ще ни помете като вятър.

- Не съм сигурен – каза ханджията – в последните години имаме доста преимущества пред тях. Особено откакто започнахме да произвеждаме повече жито и ги принудихме да се опират на нас за прехраната си. Но в момента въпросът е не дали ние можем да се сравняваме със северняците. Идва война със Саурия. Те ще нападнат първо Севера. Орнели няма да се присъедини да помогне на Лио. Това е проблемът. Лио не може да го принуди да го направи. И без нашата помощ, Северът ще падне. Но след това? Какво смята да прави Орнели, след като саурците поемат властта над севера? Ще остъпи и тукашните земи на саурците, търсейки изгодна позиция за себе си? Ще се бие сам срещу Саурия? Какви мисли се въртят в главата на този глупак?

- В състоянието, което е, Орнели не мисли трезво, стари приятелю – каза Делио, отново изгълтвайки чашата си. Кори забеляза, че Делио не е хапнал почти нищо, но затова пък пиеше страшно много – той мисли само как да си отмъсти на Лио, нищо друго не го интересува. До такава степен е засегната личната му чест. Сигурен съм, че в момента вариантът да стане съюзник със саурците му се вижда по приемлив от този, да е съюзник на Лио.

- И всичко това заради Фло Бари? – изломоти Тенео с пълна уста. За разлика от Делио, на стария друн не му липсваше апетит.

- Да, заради нея. Въпреки думите на стария ми приятел, смятам, че е главно заради Фло. Някои жени са родени да прекрояват историята – Делио гледаше огъня в горящата в средата на стаята камина – някои жени са родени да променят хора и съдби. . . да изпепеляват сърца и после да ги създават наново. Жени, които никога не можеш да забравиш.

Думите му бяха прозвучали почти страшно, някак гробовно, и около масата за миг настъпи тишина. Кори имаше особеното чувство, че с тези думи, Делио съвсем няма предвид Фло, а друга жена; жена, която някога е означавала много за него. Делио продължаваше да гледа огъня, очите му бяха унесени и за втори път, откакто го познаваше, на Кори му се стори, че ковачът ще се разплаче. Тенео бе спрял да яде и го гледаше вцепенено, а ханджията се взираше в каната си с вино и потракваше нервно с пръсти по масата.

Но после Делио извърна очи от камината, посегна да си налее още вино и напрегнатостта изчезна. Разговорът отново се върна към политическата обстановка в страната. От време на време, Кори взимаше участие в дискусията, но липсата на опит не му ползволяваше да се задълбочава твърде много. Накрая той се облегна назад на стола, сит, със замаяна от виното глава, а мислите му се насочиха към Фло. Как му се искаше да я види, да сподели с нея това, което му се случваше. Струваше му се, че две думи от нея щяха да му дадат повече кураж и увереност от всичките съвети и уроци от Делио, дори от напътствията на стария Морио. Само ако можеше да я погледне. . . да докосне за миг ръката ѝ. . . да я прегърне. . .  

Бе изпуснал нишката на разговора, вече не следеше за какво си говорят сътрапезниците му. Усещаше как клепачите му тежат, смазваща умора го притискаше към мястото му като скала. Видя как Делио му хвърля бърз поглед, после оставя чашата на масата и се надига от стола.

- Стана късно – каза той и сложи ръка на рамото на Кори. Гледаше към съдържателя – мисля, че е време да изпратя моите спътници да си починат. После ще се върна и ще си довършим разговора, приятелю.

Ханджията кимна. Главата му клюмаше на дланта му. И той изглеждаше полузаспал.  

- Аз ще остана още малко горе – каза Делио на Кори и Тенео, докато слизаха по стълбите към мазето -  имаме доста да си говорим с него, не сме се виждали от години. Ще ме извините, нали?

Когато влязоха в студената стая, на Кори му се стори, че ще се строполи моментално на нара, и ще заспи като мъртъв. Едва се държеше на краката си. Видя как Делио се обръща към Тенео, който бавно сядаше на единия нар. Изглеждаше не по-малко уморен от Кори.

- Утре сутринта потегляш обратно към Костелини – каза му Делио – на Бари ще кажеш, че дъщеря му е добре. Ще му кажеш също . . . – Делио се усмихна кратко, на себе си – ще му кажеш, че Еркъс се е заел със задачата да я намери и да му я върне жива и здрава, незамесена в никакви политически конфликти. Запомни ли? Еркъс. Правя му тази услуга заради всичко, които някога е правил за мен.  

- Еркъс? Какво пък трябва да означава това? – попита друнът проточено, сваляйки елека си.

- Така ме наричаха близките ми приятели в миналото – отвърна Делио – за него ще означава много, ако му предадеш това.

- Добре – каза друнът – и внимавай колко пиеш тая вечер. Нали?

- Ти не се безпокой за мен. – Делио се приближи към Кори – наспи се добре, момчето ми. Утре сутрин потегляме към планината. Няма да имаш скоро възможност да спиш в постеля. – сложи за миг ръка на рамото му, после се обърна и изчезна нагоре по стълбите.

Кори свали набързо връхните си дрехи, отпусна се на леглото, уви се добре със завивката и, сложил калъфа с пръчката до главата си, моментално заспа.