В цялата гора нямаше по–голям музикален ценител от свраката Стефка. Тя можеше с часове да се наслаждава на птичите песни, зареяла поглед над боровите върхове,  и да мечтае за оперна кариера. Като сврака с критерий, тя разбираше, че гласът й не е нищо особено, затова се беше ориентирала към дирижирането. Плановете й за пълни зали и бляскаво оперно бъдеще бяха наистина грандиозни.

 Вечер, когато щурците извадеха цигулките, тя придърпваше важно „фракът“ си, покланяше се  и започваше да дирижира. Концертът започваше с увертюра от „Крадливата сврака“, следваше действие от „Много сврак за нищо“, и завършваше със „Свраколето“.  Дълго след като последните акорди заглъхнеха, гората мълчеше омагьосана.

 Един ден Стефка реши да покаже изкуството си на големия град. Взе най–хубавата си палка и отлетя на североизток. Градът я посрещна начумерено, сякаш още един диригент би му дошъл в повече. Там Стефка откри съвсем нови звуци – пищящи, стържещи, виещи, кресливи - звуци, към които хората бяха безразлични, защото бяха свикнали с тях. Музикалното й ухо успя да открие хармонията дори в тази какафония, и начумереният, мрачен град  й заговори по нов начин: тя чу копнежа на задъханите тротоари, чу малките тайни, които си споделяха прозорците на сградите, чу и веселите трели, с които колелата на трамваите се присмиваха на закъснелите пешеходци. Животът тук пулсираше с цялата енергия и красота, на която беше способен. Вдъхновена както никога досега, Стефка кацна по средата на една улица, вдигна палка и се приготви да дирижира най – великият си концерт. В този момент един автомобил я прегази. Последната й въздишка беше в ре диез минор.

 Градът не прощаваше на онези, които разкриеха красотата му.