"Как ли е пронизано сърцето ти от болка,
щом дори нощта не може с мир да те дари?"
Странстваща е моята душа... Плаче и покой не намира. Бяга и търси, а вятърът носи сладникавите песни, които са като отровни куршуми за сърцето ми, но продължавам упорито да се самоизмъчвам, без да се опитам да спра болката. Толкова любов вещае този аромат. Толкова усмивки напират в мен, но намират израз само чрез сълзите.
Болката понечва да разкъса сърцето ми и падам в пепелта, поробена от нестихващ плач. Мъка и болка чертаят ръцете ми по сивия прах. Има ли те?
Достигах и следващият порутен град. И него ли е стигнала тъгата?
Част от мен си ти, но сега в кръв задържа те любовта. Кървавият въздух не раздразнява вече гърлото ми. Наслаждавам се на тези изгнили сгради. Те са моята утеха. Обградена от сринатия свят, се чувствам себе си. Бих ти дала всичко... всичките си сълзи ще ти подаря, само ме обичай... Ще дам и душата си, само я поискай, макар че е празна и потрошена, тя на теб принадлежи. Ще ти дам и сър ...