Чистият въздух,удоволствие за което никои не се замисля а всеки се възползва.Нещо което оценихме едва когато го загубихме.Като синьото небе,което мислехме че е вечно,винаги ще е там да ни зарадва.Както всичко хубаво на красивата ни планета което приемахме за даденост,бавно но сигурно го унищожавахме.Никои не се замисляше какъв ще е животът без тези неща.Всичко се въртеше около прогресът,този прогрес ни обричаше на регрес,този прогрес ни погубваше.
       Всички говореха колко важно е твърдото гориво за добив на енергия и как то поддържа крехкия баланс в нашия живот,но всички пропускаха темата за унищожението на природата.Алтернатива нямаше,или поне така се твърдеше и докато това не се промени все така нашият свят ще тъне в мръсотия.За някои това е ежедневие,но за мен това си е кошмар.Помня синьото небе,зелените листа на дърветата,помня ги,но вече виждам само бледи следи от тях.Някогашният красив небосвод сега тъне в мрак,закрит от тъмни облаци исипващи на главите ни черен дъжд,погубващ всичко.А имаше време в което дъждът означаваше живот,време в което можеше да бягаш под дъжда и да се радваш на небето,земята,природата.
       Вече никои не се замисляше какво е било преди години,всеки се опитваше да оцелее и да намери дом за себе си и семеиството си,всущност дом е силна дума,най-точна бе обежище,обжище което да те подслони до следващото ти пътуване в търсене на по добър живот.Да,така преминаваше животът на обикновенния човек,обикаляне из градове и села в търсене на щастието което като че ли колкото повече го търсиш толкова повече то се отдалечава.
     Сега като се замисля как живях в последното си леговище и се сещам за денонощното шумолене на хартията и всички останали отпадаци зариващи улиците,търакалящи се от вятърът които носеше със себе си отровни газове,които идваха от фабриките,фабриките на великия прогрес.Жилището бе добро за парите си.Живеех заедно с моите приятели от детството.Ние четиримата си обещахме винаги да си помагаме и така е обединихме да си вземем под наем приземното помещение което имаше малко прозорче към улицата.То бе 4х3,5 метра.С настъпването на вечерта когато всички се прибираха стана ясно защо е толкова евтино.От 17:00 когато хората започваха да се прибират по домовете си та чак до 3 сутринта бе пълно с хора.Толкова бе пренаселен горкият ни град.А какво оставаше ние да правим,оставаше да се адаптираме,също както примитивните създания се примиряват и адаптират към промените.Не като хората за такива каквито сме били преди години,борейки се с неприятните явления,търсейки решение на проблемите си.И така след 3 седмици окончателно се разделихме,всеки тръгна по своя път.Раздялата бе тежка,все пак бяхме приятели от 19 години.
      Вече минаха 5 години от тогава.Сега нещата са двойно по зле.За щастие си намерих ново жилище.В един блок,апартаментът бе 64кв.м. и го делях с още 7 човека.Те бяха семейство.Странното бе че с тревожните ръстове на населението правителството не се опитваше да го намали а напротив,насърчаваше го,което автоматично водеше до друг проблем.Повече хора,повече храна,повече енергия,повече гориво,повече мръсотия.Вместо да налага данъчни облекчения на семействата с 1 или без деца,правителството смяташе че в тези трудни времена трябваше да се помага на многодетните семейства.
        За щастие имаше и хора които се борят със замърсяването и свръхнаселеността.Проблема им бе обаче че го правят по много странен начин – атентати.Обикновенно да взривиш бомба посред пренаселена улица или да гръмнеш спалните помещения на някоя фабрика би ти докарало гнева на всички нормални хора,но сегашните времена не са нормални.Колкото повече убиваха толкова по известни и подкрепяни ставаха тези хора от най-отчаяните жители на града.Дори веджнъж в миг на отчаяние докато се опитвах да се добера до метростанцията в която работех хванах случайно един техен плакат.Побързах да го хвърля преди някои да ме е видял и да ме натопи по късно в милицията,а след това Бог знае какво ще ми се случи.Но носейки се по живата река от хора към метростанцията се зачетох в плаката.Въпреки че предлагаха толкова абсурдни решения на проблемите ни,този живот така да го наречем които водех ме докара до депресия,вече бях готов на всичко за да се откъсна за миг от тази ужасна реалност.За добро или за лишо моят колега и приятел Майк ме вразуми.
        Запознаех се с Майк случайно,въпреки че беше мои колега и бутките за билети са на 75см разстояние ние не се познавахме както и със останалите ни колеги.С него се запознахме при пожара когато загинаха няколко стотин човека,за щастие вместо да бяга с тълпата той доиде до моята кабинка и ме измъкна.По страшното не бе пожара,а бягащата вълна от хора сблъскваща се със също толкова мощната маса пешеходци слизащи по стълбите.Всъщност при пожара хората загинали от него бяха едва 15,а стъпканите и премазани бяха около 300.
        Трите самотни години прекарани без моите стари приятели ме бяха направили доста неконтактен.Единствените хора с които говорех бяха шефът и продавачът в близкия “ресторант”.Всъщност това бе повече огромна кухня в която вземаш храната в пластмасови съдове и се отдалечаваш с нея ядейки и опитвайки се да не я изстървеш докато се буташ с огромната тълпа застанала да чака реда си.От там идва друг проблем,съдовете в които бе храната няма къде да отидат и единственто място бе улицата.За кошове за боклук и дума неможе да става понеже на чистачите ще трябва да ги чистят на 10 минути поради огромния наплив хора.Спокоиствие в града няма,това е истината.Единствено от 4 до 5 сутринта има градски транспорт.През останалото време по улиците има само хора,с кола неможеше да се стигне никъде освен ако не минаваме през хората.
       За щастие все още съществуваха библиотеки.Макар и в миналото те да не са били така препълнени и използвани,сега те са единственото което може да утеши депресирания човек.Те са храм на спокоиствието и както е казано книгите са портал към друг свят,средство да се откъснеш от сивата действителност,това важеше повече от всякога.
  
       Става все по лошо,освен че ограничението за максимално жилищно пространство вече е 6кв. метра.В последните месеци се случиха някои тревожни събития и хората притежаващи апартамента в които живях под наем решиха че наемът трябва да е 3пъти по висок.Е и така да е било нито стотинка не им дадох.Но да не се отплесвам,започнах да ви разказвам за случките.
        Първата бе решениет бе решението на правителството да увеличи производствените мощности с 150% за да задоволява нуждите на населението.Е незнам с какво точно ги задоволява но със сигурност ги трови.Имаше опит за протести но естественото движение на хората от центъра бързащи за работата си във фабриките попречи на митинга и той така и не се забеляза.Междувременно имаше няколко атентата над фабриките но това бяха така наречените “малки проблеми” които щяло бързо да се оправят и отново фабриките да работят за хората.И какво ще правят хората когато стане наложително да се носят противогазови маски?Е никои не даде отговор на този въпрос,по простата причина че никои от журналистите на пресконференцията не се усмели да го направи.
        И поради увеличаването на производствените мощности из целия свят природата от която нямаше и знак допреди месец се разгневи.Бури,урагани,турнада и какви ли още не катаклизми минаха през планетата ни.Като по чудо нашето градче все така си живееше спокоино,отминавано от световните събития.За капак на всичко след тези свирепи бури не е спрало да вали.Макар да казват че няма страшно,съвсем ясно се вижда че тези обилни дъждове препълват и запушват архаичната канализация.
        И докато тези неща се случваха аз трябваше да си търся ново жилище.Майк,моят най-добър приятел също напусна квартирата си и доиде с мен да намерим нещо подходящо.За щастие открихме помещение в покрайнините на града,то беше само временно решение.Не беше голямо но и двамата бяхме съгласни че ще издържим под един покрив една седмица.Тук думата покрив не е много подходяща,защото в помещението всъщност валеше повече от колкото вътре.Най-лошото бе че трябваше да спим на едно легло,макар и голямо беше неловко да делим едно легло.За щастие одеялата си ги носехме в куфара за личен багаж.В този куфар държах жизнено важните неща за мен-одеяла,портфейл,пари,документи и другите ми два чифта дрехи.За Майк незнам но от както въведоха правилото за общ санитарен възел,се чувствам като абсолютен мърляк.Все пак е доста неприятно да се къпеш на седмицата веднъж,а  и при този въздух за няколко часа придобивам бронзов тен.
      Това правило бе въведено с цел повечето тоалетни и бани да се превърнат в малко помещение за 1 човек а една от всичките бани/тоалетни на етажа да си остане такакава.Така по документи трябваше да се осигури място за поредните 14 хиляди бездомници и въпреки това навън оставаха два пъти повече.
  
      Е вече стана обяд трябва да отидем да си вземем нещо за хапване,все пак в това кубче в което живеем няма място дори да се съберем с приятели.Е приятели бе силна дума,всъщност те си бяха приятели но бяха двама или по точно две.Галя и Ейнджъл работеха в библиотеката където с Майк често ходихме за да си отдъхнем от ужасната атмосфера в града,това го казвам във всикчи възможни начини за интерпретиране.
Отначало ходихме само за да разгледаме снимки на природата такава каквато е била преди,това бе възможно само в единият от двата компютъра в библиотеката.Такива снимки общо взето се криеха но тези бяха скрити достатъчно добре че проверяващия да не ги открие.
      Новото ни жилище бе на една пресечка от библиотеката,но доста далеч от работата ни затова и напуснахме и използвахме спестяванията си.Уговорихме се с момичетата да се срещнем някак си при кухнята,хем да си вземем нещо за ядене,хем да си поговорим малко.
       С мъка се добрахме до кухнята през огромния наплив хора минаващи по улицата,а да се намерим не бе по-лесно.Докато стигнем отново до сградата в която живеехме ни отне 10минути.Потокът от хора едва не повлече със себе си финната Ейнджъл,добре че Майк беше до нея за да я хване за ръката.Наредихме се в линия допрени до топлата стена,докато над главите ни валеше ужасен дъжд.След още няколко минути се добрахме до таванското помещение в което живеехме.По пътя си трябваше да преудоляваме спящи на междуетажните площадки хора,изхвърлени куфари,обемисти мебели от които хората търсеха начин да се отърват и какво ли още не.За щастие и четиримата стигнахме що-годе цели в нашата стая.Там бе единственото място в което можем да чуем какво си говорим.Проблем беше само ограниченото пространство.
       Първото препядствие бе се появи още преди да влезем.Някои бе сложил гардероб точно до вратата.Това нямаше да бъде проблем ако вратата се отваряше навътре,но повечето врати се отваряха навън защото в малките помещения имаше място за едно легло,а ако врата се отваряше навътре място за легло нямаше да има.
        След като преместихме огромната мебел така че да можем да се промъкнем и веднага след това се появи следващия проблем - капещия покрив.Майк бе поставил одеяла на местата върху леглото където капи,за да не мокри и цапа сравнително чистите завивки.Проблемът бе в това че в стаята имаше стол до леглото които заедно заемаха цялата ширина на стаята и нямаше друго място за сядане освен леглото и столът до него.Трябваше да спрем неприятните течове за да пазим леглото чисто и дрехите ни сухи.Затова използвахме скоч и купичките от храната да ги залепим за тавана и уплътним така че след като се напълнят да не прелеят.
      И сега когато всички проблеми бяха решени се случи точно това от което най-малко имахме нужда – кракът на леглото се счупи и момичетата и аз се изтъркулихме към стената,докато Майк които седеше на стола се смееше като дявол.Изпсувах и бях така ядосан че щях да сторя същото насочено към Майк които сякаш нарочно ме провокираше с дразнещия се смях.
     Стана ясно че няма да можем да стоим в тази стая,а как щяхме да прекараме вечерта,над това щяхме да си блъскаме главите. Междувременно докато с Майк спорехме как ще оправим леглото и дали въобще е възможно момичетата си тръгнаха разочаровани,но изглеждаше не чак толкова от проваленото ни събиране а от спора които водехме за това “Какво по дяволите ще правим сега с това легло!?”Ако не друго поне получихме още една тема над която да спорим с Майк.Поне него го биваше в това,особено да ми противоречи.Винаги имаше отговор на моите риторични въпроси и то отговор не такъв какъвто аз очаквах.Започвам да си мисля че на него му доставяше дори удоволствие да ме дразни така.Е това бе добре,поне за него,намирапе си някакво забавление.На мен също ми бе приятно да спорим докато спора все още имаше смисъл,но след няколко часа обикновенно толквова ни доскучаваше че единственото което можехме да правим е или да спим,или да играем на държави и столици.То и тази игра не бе много уместна,в днешно време и дума неможе да става за държави и столици,всичко е едно голямо пoрутено село.