Сара стоеше вцепенена и не възприемаше нищо освен разкритата се пред нея гледка. Усети как някой я хвана за подмишниците и я вдигна. Не се съпротиви. Очите ѝ натежаха, а след няколко секунди и главата ѝ клюмна. Ричард преметна тялото на дъщеря си през рамо и се запъти към стаята ѝ.

*****

   Сара се събуди и загледа познатия ѝ до болка таван. Още се опитваше да асимилира видяното, не ѝ се вярваше, че може да е истина. Постепенно истината започна да пропива в съзнанието ѝ. Обхванаха я скръб, ужас и… гняв. Беше съкрушена, ужасена от жестокостта, гневна… но не знаеше защо. Емоциите ѝ започнаха да я обващат и объркват, сякаш се бореха една с друга. Имаше чувството, че ще полудее.

   Сара стана и започна да обикаля стаята в опит да се успокои. Не можеше да се спре на едно място, започваше да плаче, спираше, започваше да рита и събаря неща в стаята си, спираше, вцепеняваше се от страх… И така в кръгове, отново и отново, и отново, и отново, и…

   -Сара!- извика баща ѝ, влязъл току-що в стаята ѝ, като я хвана за раменете и я обърна към себе си.- Погледни ме! Успокой се.

   -Да се успокоя?- подпали момичето- Чуваш ли се какв…

   -Знам как се чувстваш.- подхвана по-спокойно баща ѝ.- Всички сме шокирани, не знаем какво и защо е станало. Но като се паникьосваш няма да си помогнеш. Овладей се. 

   Сара го гледаше. Беше прав, колкото и да не й се искаше да го признае. Започна да диша дълбоко, стараеше да овладее пулса си, да прочисти съзнанието си. Отне ѝ няколко минути да се успокои, но не бе напълно. Енергията в нея бълбукаше като стомах с киселини, беше неспокойна и я държеше на нокти. Въпреки това тя погледна баща си, вече без паника в очите. 

   -Браво. Уговорил съм всичко, още вечерта можеш да заминеш за семейство Близард и...

   -Не.- Сара започна да се ядосва, но се постара гласът ѝ да е равен.- Имаме уговорка. Точка. Можеш да изчакаш още два дена.

   -Момиче, опитвам се да ти помогна!

   -Не ми се прави на баща! Писнало ми е  твоята "грижа"!- Сара започна да повишава глас, но се опита да го овладее.- Не ми е до теб сега. Утре отиваме и двамата на изпит. Точка. Край на разговора.

   Баща ѝ въздъхна и се запъти към вратата. Преди да излезе просто рече: 

   -Един ден ще разбереш размера на света, но ще е късно. 

*****

   В останалата част от следобеда Сара не знаеше къде да се дене. Обикаляше градините, имението, стаята си. Мъчеше се да прави някакви упражнения, но накрая просто се съсредоточи да успокои енергията в себе си. Успяваше да укроти бълбукането, опитваше се да се държи с нея като с приятел. Чувстваше същата скръб в енергията, както и в душата си, същият опустошителния гняв, предизвикан незнайно от какво. Към края на деня успя да "приспи" магията си, все едно беше малко дете. А тя самата се чувстваше за първи път разбрана от някого.

   Но въпреки това щом падна нощ, Сара не можа да заспи. Въртя се в леглото, беше скапана, но винаги щом затвореше очи, виждаше ужасяващата гледка, разкрила се пред нея. Не знаеше колко време е минало, но не можеше да спре да мисли за майка си, за изпита, за уговорката. Колкото повече мислеше, толкова по-нервна ставаше, но не можеше да си избие мислите от главата. А само се въртеше и въртеше.

   В някакъв момент вратата на стаята ѝ се отвори. 

   -Аз съм.- каза Теодор още с влизането, за да не я изплаши. 

   Момичето не отговори, а брат ѝ тихо се промъкна до леглото ѝ и легна до нея. Целуна нежно челото ѝ и я придърпа близо до себе си. 

   -Тук съм,- прошепна,- не си сама. 

   Сара не отговори. Само тихо заплака- нещо, което си позволяваше само пред Теодор. Момчето я притискаше до себе си, галеше нежно гърба и косата ѝ. Сара плака докато не потъна в сън, изпълнен с кошмари. 

*****

   Сара се събуди от нежната целувка на брат си по чело си. Чувстваше се като стъпкана от стадо диви коне, но се насили да стане. Чакаше я доста важен ден и не искаше да изпусне шанса си. 

   -Съуди се, красавице.- подкани с усмивка Теодор.

   Момичето не отвърна, но се протегна и разтри очи. Загледа се в празното пространство за минутка и рече:

   -Беше много мило, че остана с мен през нощта, но ще трябва да излезеш сега.

   -Исках да се уверя, че си будна.

   -Ако не излезеш, собственоръчно ще те изритам.- заплаши Сара с шеговита нотка в гласа.

   -Да, будна си.- засмя се момчето и се запъти към вратата.

   Щом излезе, Сара започна да се приготвя за предстоящия ден. Извади тренировъчните си екипи, които криеше на дъното на един сандък, и избра най-новият и прилежен от тях. След като го облече повика Ана да сплете косата ѝ в стегната плитка. 

   -Късмет днес, милейди.- рече момичето с усмивка.

   -Благодаря, Ана. Ще ми трябва.- отвърна Сара и отново се възцари тишина.

   След като косата ѝ беше готова, Сара се запъти към трапезарията за закуската, следвана от личната си прислуга. Ана остана на вратата по етикет, а момичето влезе вътре, за да установи, че е последна. Седна на мястото си и започна да се храни. Както винаги из стаята безшумно щъкаше прислуга, сервираше, отсервираше, пълнеше чашите. Не след дълго Ричард наруши тишината: 

   -Сара, Теодор, желая ви късмет днес. Надявам се положените усилия да ви се отплатят. Не се бавете дълго със закуската, каретата ще ви чака скоро. Не трябва да закъснявате.

   Очите му останаха за момент загледани в Сара, след което се обърна и излезе. Момичето беше прекалено уморено, за да се впечатли от това. Теодор и майка му си говореха весело покрай нея, но тя не ги чуваше. Единствената ѝ цел бе да успее да събуди както себе си, така и магията в себе си. Толкова се беше съсредоточила, че се стресна, когато брат ѝ постави ръка на рамото ѝ. 

   -Тръгваме.- рече и я изчака да стане. 

   Двамата излязоха от стаята и се запътиха към главния вход на имението. Отпред ги чакаше каретата за по-специални поводи на семейството. Беше изцяло черна отвън, но металните подпори и стълбичката бяха от сребро. Вътре тапицерията бе алено червена, а прозорчетата на вратичките имаха бели завески. Жребците бяха млади и здрави, с добре оформена грива. До вратата чакаше кочияшът, спретнат и гордо изправен, който я отвори и помогна на Сара да се качи. Теодор влезе втори и седна до момичето. Каретата потегли.

   Трябваше да стигнат до столицата на острова, а от там да бъдат отведени до централния щаб на ангелите. Имението на Арениус се намираше достатъчно далече от града, за да се радва на спокойствие и свежа природа, но и достатъчно близо, за да е част от живота там. Пътуването нямаше да продължи повече от 15 минути, затова Сара усилено се зае да обуздае емоциите си. Всичко в нея беше като развалина. Беше уморена и потисната от миналите събития, притеснена и ужасена от бъдещите. Енергията в нея ту в обгръщаше цялата и бълбукаше, ту се свиваше в дебрите на душата ѝ и заспиваше, което изобщо не я успокояваше. 

   На влизане в града Сара усети ръката на Теодор върху нейната в опит да успокои момичето. То се обърна към него и срещна погледа му. Очите му бяха пълни с обич и симпатия. Момичето остана за момент вгледано в тях, след което си пое дълбоко дъх и затвори очи. Но преди да може да се наслади напълно на момента, пристигнаха. 

   Градът беше оживен както винаги, но главният площад бе зает от ангели в белите си роби и младежи като Сара и Теодор, чакащи да бъдат отведени на изпита. Около площада се навъртаха доста хора, някои от тях вперили любопитно очи в ангелите, други гледащи с обич и гордост децата си. Сара и Теодор слязоха от каретата и се присъединиха към тълпата. Ангелите не разговаряха с никого, оглеждаха се зорко и не позволяваха на външни хора да навлизат в площада. Самата тълпа бе шумна и оживена. Повечето младежи бяха на групички и си говореха, смееха се, някои от тях дори си показваха разни научени трикове с магия. 

   -Има още около 10 минути преди да отворят порталите.- каза Теодор докато гледаше часовниковата кула, намираща се недалеч от тях.

   -Портали?- зачуди се Сара.

   -Ангелският щаб се намира в небето, незнайно къде точно. Единственият начин да ни отведат там е чрез портал. Казват, че първото преминаване е малко странно, но не се…

   -Здравейте!- чу се писклив глас.

   Сара почти изсумтя от раздразнение. Поздравът може да беше в множествено число, но тя бе сигурна, че е насочен строго към брат ѝ. Обърна се и видя кокетно русо момиче да се усмихва малко по-весело от необходимото и да гледа доста недвусмислено Теодор. Не че можеше да я вини, младежът беше висок, строен, силен. Лицето му бе с правилни черти, носът малко крив от много счупвания, но обикновено изобщо не се забелязваше- момичетата гледаха топлите му очи и въздишаха. 

   -Казвам се Катерина.- започна пискливо да бърбори тя.- Вие сте тук за изпита, нали? Аз също. Така се вълнувам, не можах да спя. Колко време се подготвя? Аз две години. Всъщност съм надарена, но не рискувах да кандидатствам веднага. Ами ти? Ти не изглеждаш надарен. Не че си стар или пък не си талантлив… Исках да кажа, че изглеждаш голям. От кое семейство си? Имаш ли против, че съм по-малка? Винаги съм смятала по-големите момчета за…

   Момичето не спираше да говори, не даваше на Теодор време да отговори на въпрос или да се включи в разговора. Сара се обърна към брат си и видя леката паника в очите му. Което означаваше спасителна мисия. Сара обви ръка около тази на брат си и облегна глава на рамото му.

   -Здравей, Катерина, нали? И ние сме много развълнувани за изпита, но предпочитаме да запазим вълнението за себе си. 

   Лицето на другото момиче за секунда потъмня, а устните и се свиха в тънка ивица. Но изражението ѝ бързо се смени с жизнерадостна усмивка.

   -Разбира се.- рече малко по-ентусиазирано от необходимото, завъртя се на пети и отдалечи русите си къдрици от тях.

   -Благодаря ти.- рече с въздишка на облекчение Теодор.

   -За теб винаги.

   -Не знам какво щях да правя без теб.

   -Така е, като си роден с ангелско лице.

   Момчето оцени шегата и се засмя.

   -А ти си една фатална лисица. 

   Но преди Сара да го попита какво има предвид, над целият площад гръмна висок и дълбок глас. 

   -Драги кандидати! Порталът ще се отвори след броени минути. Моля ви да се подредите в редица, започваща от мен. Ще преминавате през него един по един.

   Жизнерадостните глъчка и смях на тълпата преминаха в тих, напрегнат шепот, докато младежите се подреждаха. Редицата се състоеше от двама-трима на ред, които се изчакваха при портала, и се виеше по целия площад. Сара и Теодор се озоваха някъде в последната ⅓, идеално за Сара да се съсредоточи, но ситуацията с магията ѝ не се промени. Когато вече бе на ръба на гнева и отчаянието, просто се отказа и я остави да си прави каквото пожелае. 

   Преминаването през портала бе бързо, но хората бяха много, което караше самата опашка да се бави. Сара се огледа. За остров като Айтън това бяха много хора. Вероятно това бе един от малкото, ако не единственият, сборен пункт за изпита в целия Островен съюз. Колкото по-бавно течеше опашката, толкова по-напрегнати бяха хората в нея. Имаше много хора, които се вайкаха около портала и влизаха със страх, но когато дойде реда на Сара, тя почти се хвърли в него, само и само да се махне от площада и напрежението. Преживяването беше странно- сякаш отвътре ѝ се образува водовъртеж. Но колкото бързо беше започнало, толкова бързо приключи с излизането ѝ от другата страна. Остана ѝ само замайването, което бързо бе изтикано на заден план от рязкрилата се гледка. 

   Сара се намираше в огромна мраморна зала, което спокойно можеше да побере няколко хиляди души. Всичко бе толкова бяло, че чак я заболяха очите да го гледа. Всичко беше от изящен бял мрамор- пода, колоните с резбите, бюстовете до стените, тавана. Бе толкова голямо, че Сара едва виждаше другия му край. Малко неща я стъписваха, но големината и изяществото на помещението я остави безмълвна. Възхищението ѝ обаче не продължи дълго. 

   -Насам, госпожице.- рече някой зад гърба ѝ, при което Сара се сепна не от гласа му, а от липсата на ехо.

   Мъжът в бели роби зад нея и показваше близък коридор, към който вървяха всички момичета. Сара се запъти към него, а с крайчеца на окото си видя как Теодор крачи към подобен такъв, но в противоположната посока. Коридорът бе доста дълъг, но след 1-2 минути ходене друг ангел в роби- вече жена, ги въведе в обширно помещение. Там бе посрещната от друга жена, която и връчи бял пакет и я прати да се преоблича на една от многобройните дървени пейки. Момичето се съблече, отвори пакета и видя бяла роба, подобна на тези, с които бяха облечени всички. Но тази изглеждаше… мрачна, невзрачна. Другите сякаш грееха и извайваха телата на притежателите си. Момичето се облече. Дрехата бе свободна и мека, леко вталена. Ръкавите бяха дълги, но с цепка до средата на предмишницата, там платът падаше свободно. Деколтето бе изключително остро, повече от на всяка дреха, която Сара притежаваше, и разкриваше меката карамелена кожа на момичето, заедно с горната част на корсета ѝ, с които придържаше гърдите си. Това я смути леко, но не направи нищо по въпроса, а само покорно седна на пейката. Липсваха и тренировъчните дрехи, но и робата бе удобна.

   Все повече и повече момичета влизаха в помещението, докато то не се напълни до пръсване. Изчакаха не повече от 20 минути, които на Сара се сториха като 20 дена, за да се уверят, че няма още прииждащи, след което на вратата се образува бял полупрозрачен воал. Пред и зад него стояха по една жена в бели роби.

   -Моля всяка една от вас да премине през бариерата. Не се блъскайте. След като преминете продължете на ляво по коридора, докато не свърши.- полузаповедно изрече жената в стаята и започна да подканя момичета.

   Всяко момиче преминаваше през бариерата и биваше посрещано от другият ангел, следящ бариерата и поведението на момичетата, но не спря нито едно от тях въпреки различните реакции. Когато Сара премина обаче воалът потъмня, а китката ѝ я заболя остро и силно. Ангелът видя инстинктивното ѝ хващане за болезненото място, дръпна ръката ѝ и я погледна.

   -Ще трябва да премахна руната.- рече и още преди да чуе отговор постави ръка върху нея.

   Сара усети силно парене, което трая секунда-две, след което жената я пусна и я подкани да продължи подир останалите. Момичето погледна китката си и видя само бледнеещи бели линии на мястото на очертанията на руната. 

   Този път вървяха дълго, подминаваха множество врати и други коридори, но коридорът не свършваше и те просто продължаваха. Сара не бе сигурна колко точно бяха ходили, когато най-накрая се озоваха в обширна зала, пълна с редици и редици пейки. Много от тях вече бяха запълнени както с момчета, така и с момичета. Все още младежи прииждаха, затова Сара седна на първото свободно място, което видя. Започна да се озърта за брат си и го видя притиснат между две момчета, няколкото реда зад нея. Той и намигна преди момичето да се обърне напред. 

   Започна да оглежда залата по-подробно този път, но въпреки че бе също толкова голяма, не можеше да се сравнява с пищността на предишната. Мраморът бе все така бял, колоните- все така величествени, но освен беглите резби по основите им, в залата нямаше друга декорация. 

   Момичето премести вниманието си на околните. Всички дами носеха роба като нейната, а младежите- подобна. Тяхната нямаше вталяване, беше без ръкави (което разкриваше доста силни и оформени мускули при някои, отбеляза за себе си Сара) и деколтето им разкриваше само ключиците (отново, доста добре изразени при някои). Но никой не бе там да се възхищава на изяществата на другите. За разлика от ситуацията на площада, тук никой не се смееше, никой дори не шептеше. Всички нервно мълчаха. Някои медитираха, други си шепнеха баззвучно сами на себе си, но масово всички се оглеждаха нервно и си търсеха някаква точка, в която да се взират. Сара се загледа в крака на пейката пред нея и просто зачака. 

   Пред тях имаше врата, от която излезе възрастен мъж в, неочаквано, бяла роба. Той държеше въздебеличък свитък с имена. Отвори го и прочете първото. Сара дори не го чу изцяло, камо ли да го запомни. След като осъзна още на първата сричка, че не е нейното, абстрахира ума си от него. Видя чернокосо момиче три реда пред нея да става и да отива към вратата. Мъжът я въведе в стаята и затвори след тях. Изпитът официално започна. 

   Един по един присъстващите влизаха в стаята, излизаха след някакъв период от време- някои по-бързо, други се бавеха повече, и си сядаха на местата, за да бъдат заместени от следващия по списъка. Сара гледаше в избрания от нея крак на пейката и чакаше да чуе името си. Сепна се няколко пъти, когато викаха други Сари в залата, но освен това остана неподвижна. 

   -Тводор Арениус.

    Момичето вдигна глава и проследи брат си, докато последният прекосяваше стаята. Вървеше уверено и гордо, но Сара знаеше, че е нервен. Пожела му късмет на ум. След това картинката от преди малко се повтори- взиране в пейката и чакане.

   Един по един всички се изреждаха в изпитната стая, а времето течеше. Денят вече не към края си, както и списъкът с имена, когато най-накрая Сара чу името си. Беше гладна, жадна, пишкаше и се, но си пое дълбоко въздух и тръгна напред между пейките. Бе дошла тук с една цел и щеше да я преследва до край. 

   Когато влезе в стаята се изненада колко малка е. Всичко в тази сграда бе величествено и огромно, а тази стая бе всичко на всичко не повече от 30 кв. м. В противоположния на вратата край имаше бюро с трима стоящи зад него, вероятно изпитващите. В средата седеше възрастен мъж с множество средътни бижута, доста дълга брада и роба, която сякаш бе самото слънце. От едната му страна седдеше друг мъж на неговата възраст, но с по- скромен вид и доста уморено изражение. От другата му страна седеше млада жена с много амбициозен поглед, готова да следи всяко движение на изпитвания. Във всеки ъгъл на стаята стоеше по един млад, силен и заплашителен ангел, вероятно стражи, а до вратата чакаше възрастният мъж със списъка. 

   -Сара Арениус.- рече седящият в средата на бюрото мъж. 

   -Да.

   -Надявам се сте запозната с изпитния формат.

   -Да.

   -Тогава моля започнете. 

   Сара си пое дълбоко въздух и се съсредоточи. Пред нея се намираха три изящни пръчки, забити в земята, съвършени колкото всичко останало покрай нея. Магията в нея се събуди леко, колкото да формира слаб лъч. Сара го насочи и замахна. След като лъчът мина през дървото, момичето въздъхна от облекчение- разрезите бяха на едно ниво, равни, дървото не пушеше. Но бе рано да се отпуска, имаше още доста задачи. Продължи с разрязването на пръчките вертикално на половина. С първите две се справи, но третата я сряза на криво. 

   Втората част от изпита я хвана неподготвена обаче. Първо и поискаха топка, с която се справи. После решиха да е копие, с което също се справи. Но накрая им хрумна да е живо същество- врабец. Сара не бе тренирала с нищо движещо се. Започна да се паникьосва леко, загуби пълния контрол над енергията и не можа дори да формира очертанията на животното. 

    -Спрете и си поемете въздух. Няма проблем да започнете отначало. Не се притеснявайте. 

   "Лесно ти е да го кажеш", помисли си Сара, но се подчини. Съсредоточи се за няколко секунди и опита отново. Успя да формира очертанията на птичката, но щом се опита да я накара да се движи, последните се размиха и врабецът се разпадна. 

   Дойде най-трудната част- крилата. Не бе успявала да ги образува нито веднъж до сега. Направи всички движения, както бе виждала брат си да прави. Съсредоточи се. Събуди магията в себе си. Помоли я много пъти да очертае бъдещите ѝ крила, напрегна се, усещаше как енергията бълбука в нея, сърцето ѝ биеше от напрежение, усещаше как се поти, нямаше идея дали се получава, но продължаваше и продължаваше…

   -Достатъчно.

   Сара се сепна и се изправи. Цялата беше зачервена, задъхана. Областта около лопатките и пареше, което я караше да си мисли, че е успяла, но не можеше да прецени по израженията на изпитващите дали се е справила добре. 

   -Благодаря Ви, свободна сте. 

   Момичето се запъти към вратата, бе изпратена от мъжа със свитъка, след което седна на мястото си и отново зачака. Цял ден чакаше и имаше чувството, че ще полудее. Все едно не бе минал един век, а една година, всяка минута се точеше бавно и тегаво, колкото повече наближаваше края на изпита, толкова по-тегава ставаше атмосферата. Всички се оглеждаха нервно, потропваха кой с крак, кой с пръсти и чакаха ли, чакаха…

   Изведнъж от изпитната зала излязоха петима души. Двама по двама се запътиха на ляво и дясно, а петият остана при вратата. Носеха списъците с резултатите. Всички присъстващи наостриха сетивата си и започнаха да се оглеждат. Ангелите се отдалечиха много един от друг преди да закачат листите, които държаха, индикирайки, че последните съдържат една и съща информация. Никой не помръдваше, но всички, включително и Сара, бяха в бойна готовност първи да се доберат до тези списъци, ако ще да се борят със зъби и нокти, за да го постигнат. Сара набеляза най-близко намиращият се такъв и се приготви. Ангелите се отдръпнаха и се отправиха към изпитната зала. В момента, в който вратата се затвори зад тях, настана истинската битка. Всеки тичаше и блъскаше останалите, за да стигне пръв. Тълпата напираше отчаяно- чакането бе подлудило всички. Сара не стигна първа, но бе част от втория ред. Закова се за земята и се отскубваше от всяка хватка и поемаше всяко блъскане, мъчещи се да я избутат назад. Очите и шареха по списъка, съставен от 5 листа. Мярна името на брат си още в първата част, но дори нямаше време да се зарадва, бързаше и търсеше, и търсеше, и търсеше...

   Списъкът свърши. Сара премигна и зачете втори път. И трети. И четвърти. Тялото и бавно се отпускаше и тълпата я избутваше, но не спря да чете, докато не го изгуби от поглед. Накрая бе изблъскана на една пейка, където истината бавно пропиваше в съзнанието и.

   Нейното име не бе написано там.