Хората минаваха покрай отворената врата на гаража, поглеждаха крадешком и бързо продължаваха по пътя си. Вътре един млад мъж подреждаше инструменти или майстореше нещо, но почти винаги бе с гръб към минувачите . В същност гаражът отдавна се беше превърнал в работилница – малко царство на едно момче от квартала, което израстна там.
„Значи е вярно, че е излязъл от затвора – коментираше се после във входовете на блоковете-Дали на не поговорим с него? Какво кротко момче беше..“
„Кротко, кротко, ама все пак Григор две години лежа в затвора – не се знае какво е станало с него там – подемаше някой.“
И ден след ден хората преминаваха край гаража-работилница, поглеждаха крадешком как младият мъж майстори нещо и бързаха да се скрият в своите апартаменти.
******
Григор още от малък беше кротко дете. В детската градина обикновено се свиваше в един ъгъл и буквално от нищото правеше удивителни фигурки. Вечер ги показваше гордо на баща си и двамата ги отнасяха вкъщи, където ги прибираха в съкровищницата - кутия от обувки, облепена с цветна хартия. А вечер, когато детето заспеше, баща му вземаше от библиотеката една снимка и тихо ѝ говореше: „Виждаш ли, мила, колко добро и способно е нашето момченце“. Това беше последната снимка на семейството - в средата Гриша, вече почти петгодишен, а от двете му страни неговите родители. Цялото семейство в една прегръдка. Лъчезарно усмихващата се жена не успя да празнува петгодишния рожден ден на сина си. Болестта я стопи за два месеца. Момчето дълго не разбираше защо майка му реши да стане на звездичка и да го гледа от небето. Често излизаше на балкона и си говореше с нея. А през август, когато настъпваше звездопадът детето все се надяваше, че майка му ще слезе обратно на земята..Но не всички мечти се сбъдват.
И като ученик Григор не се промени. Остана си тих и плах и често понасяше подигравките на съучениците си. „Смотльото“-прякорът, който те му измислиха, замени неговото име. С течение на времето, неговите връстници забелязаха таланта на Гришата да поправя най-различни неща. Беше им интересно и да надничат в работилницата, която бащата на момчето бе направил в семейния им гараж. Тя беше неговото царство и мнозина му завиждаха за това. Започнаха да произнасят прякора му с известен респект, но така и не го приеха сред тях.
Дните си приличаха един с друг. Гришата се чувстваше самотен и често се застояваше над книгите с чертежи. Така изучи устройството на автомобилите и започна да ремонтира отначало колата на баща си, а след това и на съседите. Усмихваше се, щом го хвалеха и се чувстваше щастлив, когато можеше да помогне на някой познат. И въпреки всичко в душата си трупаше и гняв. Беше вече пораснал достатъчно, за да проумее, че каквото и да прави в този квартал ще си остане Смотльото – наивен мечтател, който всеки ще подминава щом няма нужда от него. И знаеше, че ако иска да се промени това трябва да замине от този град. Мечтата му бе на път да се сбъдне-беше изкарал шестици на предварителните изпити в Техническия университет – София, а и очертаващата се отлична диплома му гарантираха приема във висшето училище. И тогава се случи нещастието. Една августовска вечер баща му не се завърна от работа. Беше получил инфаркт на работното си място. Григор остана сам на този свят.
Младежът се затвори вкъщи. Обърна се към науката-нещо, в което винаги вярваше. Започна да прекарва почти денонощно в интернет пространството. И неочаквано там намери приятели, които бяха впечатлени от неговите способности и от познанията му по химия. Една ранна утрин Григор заключи апартамента, натовари малко багаж на старата кола на баща си, останала му в наследство, и отпътува .... Къде? Никой не разбра.
След няколко месеца Григор се завърна. Облечен по последна мода. Старата кола беше сменил със скъп джип. А и държанието му бе различно, вече не свеждаше поглед, а гледаше да наложи своята воля. Често замръкваше в заведенията с шумни компании, а след това си устройваше гонка из улиците на заспалия град. И се чувстваше недосегаем – че той бе оправял колите на полицаите и съдиите в този град. Време беше да получи отплата за труда си. А парите... Вадеше ги от всеки джоб.
Какво се беше случила през тези месеци никой не разбра. Младежът бе честа тема на разговор сред съкварталците си. Всеки измисляше някаква история. Но колкото и различни версии за случилото се с Григор да се разказваха, колкото и да спореха, за едно всички бяха единодушни – младият мъж не им харесваше.
Младежът внезапно изчезваше за седмица и след това отново се завръщаше, за да започне отново поредния запой. Вече нищо не майстореше и гаражът стоеше заключен, като катинарът започна вече и да ръждясва.
Една сутрин блокът, в който живееше Григор се оказа обграден с полицейски коли. Не след дълго изведоха младежът окован с белезници. При претърсване в апартамента му криминалистите намериха материали и съоръжения, за производство на наркотичното вещество „Метамфетамин“. Оказа се, че младежът е попаднал в мрежа за производство и разпространение на наркотици. Това бяха и новите му приятели, които използваха неговите знания.
Последва делото и Григор бе признат за виновен и осъден на четири години „Лишаване от свобода“ и му наложиха глоба в размер на 30 000 (тридесет хиляди) лева.
Лежа само две години-за добро поведение беше пуснат предсрочно.
*******
Дните за Григор се движеха бавно. Все още ръцете му бяха сръчни, все още можеше да поправи почти всичко, до което се докоснеше, но хората подминаваха отворените врати на гаража. Макар и с гръб, младежът усещаше погледите им. Искаше да ги помоли за прошка, но не смееше да се обърне. Боеше се да не срещне присмех или което е по-лошо – презрение. И докато си мислеше, че е по-добре да продаде всичко и да напусне града, чу звънче от детско колело. Отначало не обърна внимание, но звъненето продължаваше. Бавно се обърна.
- Чичко, чичко - момчето почти се бе разплакало - Веригата на колелото ми е паднала, ще можеш ли да я оправиш?
Григор с радост се зае да ремонтира колелото, а малчуганът лека-полека прекрачи прага на гаража. С любопитство се огледа, инструментите по стените бяха за него цяло богатство. И когато колелото му беше готово не искаше да си тръгне. Накара Григор да погледне и как е калника, добре ли са гумите. И накрая плахо попита дали може да дойде и утре, за да погледа малко как чичкото работи.
Григор с усмивка изпрати новия си приятел. Появяването на детето прие като знак от съдбата.Вече знаеше какво трябва да направи. Заминаването се отлагаше.
© Надежда Тодорова - НадиКа Todos los derechos reservados
La obra participa en el concurso:
Никога няма да станеш повече, ако правиш само това, което можеш! »