Въведение

Някога, преди много години, на остров Карбо пристигна тричленно семейство.
Детето бе момче на около 13 години и се казваше Шон.
Баща му - Майкъл Копул - и майка му - Сара - бяха замислени хора и не обичаха да се разхождат и да говорят. На острова имаше много репортери и поведението на родителите на Шон ги озадачи.
Един ден момчето се прибираше от училище.
Неочаквано пред него спря кола и то насочи вниманието си към нея.
Беше чудесен, съвсем нов мерцедес със шотландски номер, и именно той заинтригува момчето.
От колата слезе млад мъж и тръгна към него.
Първоначално Шон се уплаши, но се успокои почти веднага, като че ли шотландската кола му вдъхваше доверие. Той съвсем спокойно почака на мястото си, докато мъжът се приближи.
- Здравейте! - каза Шон и подаде ръка на непознатия.
Мъжът кимна в отговор на поздрава му и пое подадената ръка.
- Името ми е Гари Евънс. Репортер от местния вестник "Ню Джърси". Бих искал да ти задам няколко въпроса... ако ми разрешиш, разбира се - добави той с усмивка.
Шон не отговори веднага!
Погледът му се рееше някъде между мъжът и колата, сякаш бе някъде далеч.
Докато момчето размишляваше, Гари напрегнато очакваше отговора.
"Дали ще се съгласи? - мислеше той - Вижда ми се умно момче. Но аз трябва да направя репортажа и да науча нещо повече за родителите му, в противен случай може да загубя работата си. Ами ако откаже? Какво да правя? Не мога да го притискам, все пак решението си е негово."
Най-после Шон се обърна към Гари и го откъсна от мислите му.
- Добре! - каза той весело и тръгна към колата.
Гари въздъхна, сякаш тежък товар се смъкна от плещите му.
Качиха се в колата и потеглиха. Дълго време никой от двамата не продума, всеки бе зает със собствените си мисли, докато Шон неочаквано се размърда неспокойно.
- Къде отиваме? - попита той, като се надигна от седалката.
- У дома! - гласеше отговорът.
- Само ще ви помоля, мистър Евънс, веднага след като свършите с въпросите си, да ме закарате до вкъщи. Не искам родителите ми да се тревожат.
- Разбира се, момчето ми! - отвърна меко Гари - Ще се прибереш навреме. Не бих искал да ти създавам неприятности.
У него се надигна топла вълна и странно чувство... чувството, че познава това момче, че са се срещали и преди...
Най - после колата спря пред дома му. Беше 16:30 ч.
- Настанявай се удобно - каза му Гари и потъна в една от стаите. Появи се отново с магнетофон в ръка.
- Готов ли си да започваме? - попита внимателно той.
Момчето кимна утвърдително.
- Добре... първият ми въпрос е: откъде идвате ти и семейството ти?
- Идваме от Шотландия. Именно затова, когато спряхте пред мен, аз веднага забелязах, че номерът на колата ви е шотландски. Вие шотландец ли сте, мистър Евънс?
- Наричай ме Гари - каза той и добави в отговор на въпроса му - да, аз съм шотландец и много обичам страната си, но редица причини ме карат да остана тук - той въздъхна тежко - минаваме на втория въпрос : защо родителите ти са толкова мълчаливи и замислени? Това не е качество на шотландците.
- О, това ли ? Ами, вижте... моята история е доста дълга, затова ще ви разкажа само част от нея... работата е там, че те не са ми родители. Аз не притежавам техните качества и не ги разбирам. Винаги съм се справял с трудностите и проблемите си. Осиновили са ме, когато съм бил на 3 г. Майка ми  и баща ми са загинали тук, на този остров. Вашето име ми напомни за тях и ме натъжи, спомних си, че брат ми трябва да е някъде и може би ме търси... истинската ми майка се е казвала Колин Фигес, преди да се омъжи за баща ми, а той се казваше Клод Евънс... Именно заради фамилията ви аз си спомних за него. Осиновителите ми са ме нарекли Шон Копул, а моето истинско име е...
- Фигес Евънс... прошепна Гари.
Шон го погледна и изтръпна!
Човекът пред него не беше Гари Евънс!
Бе съвсем друг човек - пребледнял и развълнуван, той приличаше на мъртвец.
- Добре ли сте? - попита Шон загрижено.
- Да, нищо ми няма - окопити се той. Цветът на лицето му бавно се завръщаше - Спомняш ли си нещо друго от детството си?
- Да, помня, че имам по-голям брат, както вече споменах, но не си спомням как се казваше. Странно наистина, защото много се обичахме - той замълча и Гари усети как усилено се рови в паметта си.
- Помня, че беше рус, синеок, точно като вас и беше страшно красив, момичетата тичаха като луди подир него - той се ухили.
Гари също се засмя.
- Вие споменахте истинското ми име - внезапно каза Шон - откъде знаете, че се казвам така?
Той не отговори!
Стана, отиде до един шкаф, откъдето извади албум със снимки и го отвори.
- Може би това ще ти помогне да си възвърнеш малко паметта - каза Гари и му го подаде.
Шон заразглежда снимките. Първата страница не му направи особено впечатление, но точно щеше да обърне на следващата, когато забеляза една снимка и погледът му се закова на нея. Тя представляваше четирима души и едно куче, под нея имаше надпис и Шон зачете на глас:
- Колин, Клод, Гари и Фигес Евънс и кучето Дейв.
Замълча за момент, после сякаш нещо прещрака в мозъка му и той подскочи.
Погледна Гари, после погледна снимката, затвори албума и отново погледна Гари. Погледът му бе объркан и същевременно радостен.
- Но това означава, че вие ...
- Точно така, Фигес - прекъсна го Гари, като се взираше внимателно в лицето му - аз съм твоят брат. Ти най-после ще бъдеш между своите.
- Но кучето... нали имахме куче? Какво стана с него?
- Всички загинаха, Фиги, останах само аз, но се сдобих с белег за цял живот... той обърна глава и едва сега момчето забеляза, че на врата му има огромна рана, като да се бе борил с мечка.
- Какво ще стане сега? - попита Шон.
- Като начало ще те закарам у вас!
След по-малко от час колата спря пред дома на Майкъл и Сара Копул.
Какви щяха да бъдат последствията за Шон, след като Гари си отиде, можеше само да се гадае...

                        Бягството на Шон

Шон слезе от колата и помаха на Гари за довиждане.
Щом влезе в къщи видя, че родителите му вечерят.
За миг се поколеба - да седне ли при тях! Преди няколко часа бе открил брат си, не можеше да вечеря в такъв момент.
Реши да се качи в стаята си. Докато се качваше по стълбите никой от родителите му не продума.
Шон потръпна! Тази обстановка и изражението на лицата им му бяха до болка познати. Погледът му неволно попадна на отсрещната греда.
Там на дебел синджир бе окачен "бич"!
Самата дума "бич" караше момчето да изтръпва от ужас. С него бащата
"възпитаваше" осиновеното дете.
По гърба му още личаха следите от последното  "бичуване", което бе станало заради това, че нарече Сара "мамо", и бе само преди няколко дни.
Момчето се прибра в стаята си и дълго плака.
Сега, като видя бича на гредата Шон се запита защо не бе казал това на Гари.
Може би следващият път...!
Той излезе тихо от стаята си и погледна надолу - родителите му още вечеряха.
Той си отдъхна!
Поне за няколко часа щяха да го оставят на мира.
Написа си домашните и си научи уроците, без някой да го обезпокои. Четеше любимата си книга, когато на вратата се почука.
За миг се поколеба - да отвори ли?
Нямаше да спечели нищо, ако останеше на мястото си. Остави книгата, въздъхна тежко и отвори без желание.
Беше баща му!
С едната си ръка той хвана момчето за косата, в другата беше бичът.
Момчето изпищя:
- Какво съм направил пак?
- Кой беше този, който те докара? - попита Копул и го удари.
- Не зная, не го познавам - изхлипа Шон.
- Напротив, знаеш и ще ми кажеш, иначе...
Бичът изплющя отново и момчето се преви от болка.
- Кой беше? - с настойчив и същевременно заплашителен глас повтори въпроса си Копул.
- Не зная, помолих го да ме докара, защото бях много уморен.
- Слушай, малкия! Ако още веднъж те видя с този тип, ще направя нещо повече от две резки по гърба ти.
Камшикът изплющя и Шон падна.
Чу как вратата се хлопна. Изправи се не без усилия и изтри сълзите си.
Гари трябваше да научи за това! Но как?
Той не можеше да се измъкне по това време на нощта. Страхуваше се от този човек, който му причиняваше само мъка и страдания.
Не искаше да го предизвика отново!
Внезапен гняв го обзе!
Ако баща му беше жив, би му казал да върви, без да обръща глава назад.
Страхът му даде криле.
Спусна се по гръмоотвода и затича към дома на Гари.
Минаваше полунощ, когато, вече запъхтян, позвъни на вратата.
Никой не отговори! Позвъни отново.
Мълчание!
Реши да натисне звънеца още веднъж, когато почувства, че невидимо око го наблюдава през шпионката.
Вратата светкавично се отвори и той се озова лице в лице с брат си.
- Фигес! - възкликна Гари - Боже мой, какво правиш тук по това време на нощта? Влизай! Ей Богу, радвам се да те видя, братле.
Шон влезе и Гари затвори вратата.
- Е, братко, разказвай - продължи той - Какво те води насам? Да не би да си забравил да ми кажеш нещо?
Съвсем неочаквано Шон се разплака. Гари го погледна с недоумение.
- Успокой се, Фигес - каза той меко и го прегърна.
Фигес (така ще го наричаме вече) изстена тихо.
- Какво, по - дяволите, е ставало в онази къща? - Гари като че ли усети нещо нередно.
- Извинявай, Гари... аз... просто не знаех къде другаде да отида - Фигес едва говореше от болка и хлипаше неудържимо - Той ще ме убие, ако разбере, че съм при теб.
- Но какво е станало? - настояваше Гари.
Фигес съблече тениската си и се обърна с гръб към него.
- Боже мой! - промълви Гари - Какво е направил с теб този... този така наречен настойник?
- Мисля,че му викат възпитание - изхлипа Фигес и простена - О, Господи, така ме боли...
- Искаш ли да те закарам у вас? - внимателно попита Гари.
- Не! - изкрещя той - Искам да остана при теб. Моля те, Гари, не ме изпращай отново там. Той ще ме убие. Моля те - каза той и се притисна към него.
- Но, разбира се, Фиги, как можеш да ме молиш за подобно нещо. Та ти си мой брат.
Внезапно погледът на момчето попадна върху масата. Тя беше подредена за двама.
- Очакваш ли някого? - попита той.
- Какво?... О, боже, съвсем забравих - засмя се той и почервеня.
- Ще ме запознаеш ли с нея? - усмихна се Фигес през сълзи.
- Откъде разбра, че е момиче?
- Ами... масата е подредена изкусно, и освен това ти се изчерви.
- Така ли? Не съм забелязал, а сега легни на леглото.
- Защо? - учуди се Фигес.
- Трябва да почистя раните ти.
Фигес легна и почака брат си, той донесе мехлем и го наложи с него, след което го превърза.
- Сега си сложи тениската - каза той, когато свърши.
В този момент на вратата се позвъни.
Фигес нахлузи набързо фланелката си, пооправи се и Гари отвори.
В стаята влезе мило и много красиво момиче, очевидно бе приятелката на Гари.
- Фигес - каза той тържествено - Запознай се с годеницата ми - Катрин Маркос, Кати, това е брат ми Фигес.
- О, значи ти си това момче! - възкликна тя - Приятно ми е да се запознаем, Гари ми е говорил много за теб.
- За сметка на това аз не знаех, че брат ми си има годеница. Защо не си ми казал, Гари? - погледна го той укорително.
- Извинявай, Фиги, всичко стана много набързо, едва изминаха няколко часа откакто се срещнахме, освен това исках да те изненадам.
- Е, наистина успя. Сега може ли да си легна... ако не възразявате - допълни той плахо.
 Гари усети уплахата в гласа му и сложи ръка на рамото му.
- Слушай, Фиги! Тук можеш да правиш всичко, каквото ти харесва. Аз не съм палач! Аз съм твой брат и ще се грижа за теб. Сега отивай да спиш и внимавай с раните си, по - добре е да легнеш по корем.
- Ще послушам съвета ти. Лека нощ!
- Лека нощ, Фиги! - отвърнаха в един глас Гари и Кати.
Докато го наблюдаваше, Гари си обеща, че никога няма да допусне да го бият отново.
Дали щеше да оправдае доверието му?
Той не се съмняваше в това!

Издирването

На следващия ден Гари закара Фигес до училище и се върна в апартамента си, имаше много работа, която трябваше да свърши. Денят му нямаше да е от най - леките.
Фигес също имаше тежък ден. Още с влизането си в училище той забеляза, че другите го гледат подозрително, дори с насмешка.
Влезе в клас без да поздрави никого и седна в най - отдалечения ъгъл на стаята.
Когато свърши и последният час, той тръгна към изхода, но точно когато прекосяваше коридора чу познат до болка монотонен глас. Обърна се и видя Майкъл Копул.
Скри се зад ъгъла тъкмо навреме - само секунда и той щеше да го види!
- Да, мистър Копул! Синът ви днес не взима никакво участие - говореше учителят по математика.
- Разбирам, мистър Хамилтън! Но, виждате ли, детето имаше висока температура, затова с жена ми бихме искали да го заведем на лекар.
- Но, разбира се, че нямам нищо против. Хей, Джими - повика той едно от децата, които още се мотаеха в училището - Виждал ли си Шон Копул?
- Да, сър! Още е в класната стая.
- Добре! Кажи му веднага да дойде!
Фигес изтръпна! Ако Джими тръгнеше натам, непременно щеше да го види ...
Да попадне отново в лапите на този хищник?
Не! Това нямаше да стане!
Той влезе в стаята, грабна си чантата и избяга през задния вход.
В този момент зад него с бясна скорост се понесе колата на настойника му. Фигес отчаяно се опитваше да се измъкне. Едва дишаше, а метрото бе още далеч.
За негово щастие отсреща се появи колата на Гари и той напрегна всичките си сили, за да се добере до нея.
Най-после - като едва се държеше на крака - Фигес влезе в колата и опита да се успокои.
- Преследва ли ни още? - попита той, когато бяха вече далеч.
- Мисля, че се изплъзнахме! Ти добре ли си?
- Да, нищо ми няма, само съм уморен от тичането.
- Как стана това? - с недоумение попита Гари - Мислех, че там ще си в безопасност.
- Не, Гари! Не мога да бъда в безопасност, докато той е наоколо.
- Но що за човек е той?
- Той не е човек... той е нещо като робот. Много пъти съм го виждал да си отваря ръката и да натиска някакви копчета.
- Охооо, значи си имаме работа с андроид... а жена му?
- Тя е съвсем нормална, но изпълнява неговите заповеди, защото ако му възрази, ще се случи същото,което стана и с мен.
- Добре, тогава няма да ходиш на училище.
- Но аз трябва да ходя, Гари! Нали трябва да се изуча?
- Ще се изучиш, когато нещата се оправят. Все пак, ако ти се ходи на училище, върви, не те задържам.
След кратко мълчание Фигес отвърна:
- Не, Гари, ти си съвсем прав. Аз не мога да ходя на училище, докато ме преследват. По-добре е да си седя у дома... искам да кажа, в твоя дом ...
- Фиги! - възкликна Гари - Какво говориш? Моят дом е и твой, та нали сме братя?
- Да, но аз само ти преча - каза тъжно Фигес.
- Глупости! Защо мислиш, че ми пречиш?
- Ами, ти имаш годеница... би трябвало да сте сами, а не да ви смущава някакъв натрапник.
- Разбери най-после, Фиги, ти не си натрапник, и  ние с Кати много те обичаме и също така се радваме, че си между нас.
Скоро разговорът премина на други теми и двамата братя забравиха за този спор.
Пристигнаха в дома на Гари без никой да ги обезпокои.
Той вече бе обяснил ситуацията на годеницата си, бе и казал, че ако някой търси него или брат му - не живеят тук.
Тя знаеше добре своята роля и те не се бояха, че ще се провали!
И тя наистина оправда доверието им.
Още с влизането си Гари почувства, че тук е идвал някой. Кати беше в кухнята и приготвяше вечерята.
- Здравейте, братлета! - каза тя весело.
- Здравей, съкровище! Здравей, Кати! - отвърнаха двамата в един глас.
- Имахте посещение преди няколко часа!
- Кой беше?
- Мнимият баща на Фигес.
- Какво му каза? - попита Гари.
- Казах му, че тук не живее никакво момче, а само аз.Той ме попита имам ли годеник и ми  показа снимка  на Фигес, попита ме дали съм го виждала. Заявих му, че не познавам това момче и той си тръгна. Но предполагам, че ще се върне.
- Да, по всичко личи, че са ни открили, но сега няма да мислим за това. Сега ще вечеряме.
Малко по - късно, след като се навечеряха, Гари започна да пресмята нещо. Когато свърши с изчисленията, той тъжно поклати глава :
- Утре се навършват 8 години от смъртта на родителите ни. Затова предлагам да отидем на Гробницата на любовта и да поднесем цветя на гробовете им.
- Какво е това? - попита Фигес.
- Гробницата на любовта ли? Там са погребани мама и татко. Наричам го така, защото те двамата много се обичаха.
Една сълза се търкулна по бузата на Гари.
- Е, сега да отиваме да спим, а утре всички заедно ще потеглим на път.
Фигес се запъти към стаята си. Утре сутринта щеше да види лицата на родителите си, а за него това беше най - добрата новина, която можеше да чуе в момента ...

Гробницата на любовта

Зловещо място бе Гробницата на любовта!
Като че ли около него витаеха духове!
Беше мрачно, тихо и страшно. Още с влизането си Фигес почувства някаква топлина, като че ли някой го прегърна, тишината замъгляваше съзнанието му и в тази мъгла за миг му се стори, че вижда родителите си, които го викаха при себе си.
- Мамо, тате, чакайте ме! - изкрещя той и понечи да хукне към тях. В този момент някой сложи ръка на рамото му.
Обърна се - беше Гари. Притисна се към него и промълви :
- О, Гари... защо... той не довърши, тялото му се разтресе от конвулсивни ридания. Но не само той плачеше.
Кати бе коленичила пред гроба на майка му и сълзите капеха ли, капеха по каменните плочи. Плачеше и Гари, заровил лице в косите на Фигес. Много време мина, преди да се успокоят и да поседнат до Гробницата.
Жълтурчетата и теменужките, които цъфтяха край нея, бяха свили цветчетата си, сякаш и те скърбяха за семейството, което бе така сплотено преди катастрофата.
- Татко обичаше това място - след дълго мълчание Гари най - после проговори - Често идваше тук да бере цветя за мама. Някога на това място имаше поляна с много красиви цветя, които мама обожаваше. Тя го питаше откъде взима тези красиви цветя. Един ден той реши да разкрие своята тайна. Дойдохме тук на пикник и беше чудесно. Няколко дни след това стана катастрофата. Не можех да сторя нищо друго, освен да погреба родителите ни на мястото, което обичаха. С помощта на добри хора построих гробницата и изписах със златни букви "Гробницата на любовта".
Той потърка челото си и стана.
- Е, Фигес, сега знаеш защо това място се нарича така. А сега, ако нямаш нищо против, искам да се приберем у дома, защото Гробницата ми навява болезнени спомени.
Те тръгнаха за дома. Когато стигнаха до апартамента, останаха стъписани на прага.
Преди да излязат беше подреден много добре, а сега всичко бе разхвърляно, шкафовете бяха отворени, всичко беше преобърнато наопъки.
Дали не бяха влизали крадци?  Те тръгнаха да огледат навсякъде.
- Гари, Кати, елате бързо!
Те изтичаха в банята. На огледалото бе написано с едри червени букви :
"КОПУЛ МЛАДШИ, НЕ СЕ ЛИ ПРИБЕРЕШ В КЪЩИ ДО УТРЕ СУТРИНТА, ЩЕ ТИ ИЗВИЯ ВРАТА КАТО НА ПИЛЕ. НЕ СЕ ОПИТВАЙ ДА БЯГАШ. ЩЕ ТЕ НАМЕРЯ КЪДЕТО И ДА СИ. "
Под надписа бе нарисуван череп, на който пишеше: смърт.
- Какво ще правиш? - попита Гари - Не се ли прибереш до утре, той ще те убие. Не мога да допусна това да се случи.
Мълчание!
- Фигес, слушаш ли ме?
- Жив няма да му се дам отново в ръцете - заяви твърдо Фигес.
- Но там пише...
- Не ме интересува какво пише! - отсече Фигес - От теб искам само едно - да му кажеш, че съм избягал. Нищо няма да ти стори. Той иска мен.
- Но, Фигес...
- Ще го направиш ли? - попита Фигес с тон, с който даваше да се разбере, че нищо и никой не може да го разубеди.
Гари не отговори веднага, изглежда размишляваше.
После вдигна глава и го погледна.
- Добре, Фигес, ще го направя заради теб. Ти си смело момче, но моля те, много внимавай.
- Не се тревожи за мен, ще се оправя. Достатъчно неприятности ви създадох.
- Моля те, внимавай - настоя Гари.
- Добре, ще внимавам. Благодаря за всичко.
- Пази се, братко!
Фигес тръгваше!
Накъде? Никой не знаеше! Той отиваше към неизвестното!
Бе решил да се бори докрай с този андроид и да го победи на всяка цена.
Трябваше да спаси не само себе си, но и брат си. Той избра този път, за да докаже най-вече на себе си, че не  е страхливец.
Къде щеше да го изведе той? Фигес не знаеше!
Тръгна с надеждата, че ще се върне като победител!
Той вярваше, че ще успее!

Безследно изчезнал

Сара и Майкъл Копул чакаха синът им да се появи.
Най-после на вратата се почука. Майкъл стана и взе камшика, мислейки, че е Шон. Отвори вратата и ахна.
Вместо Шон на прага стоеше Гари със зачервено от тичане лице.
- Какво, по дяволите...
- Преди да кажете каквото и да било - прекъсна го Гари - искам да знаете, че Фигес избяга... избяга по ваша вина... какво от това, че сте го осиновили... той е мой брат и когато го намеря, аз ще се грижа за него.
Макар и на пресекулки, Гари говореше твърдо и гледаше осиновителя на брат си право в очите. Той забеляза, че те ставаха все по - малки и излъчваха неясно ожесточение, което го накара да потръпне.
- А мога ли да попитам откога Шон се е прекръстил и откога вие сте му брат?
- Вие би трябвало да знаете по - добре от мен. Казах ви това, което трябваше да кажа. Аз няма да се откажа от момчето, а вие ще съжалявате за всичко, което сторихте на семейството ни.
Няколко секунди те се гледаха без да мигнат. Най-после Гари отстъпи и си тръгна. Каква полза имаше да спори с този човек?
Но той събуди у него несъществуващи досега подозрения, които го наведоха до катастрофата отпреди няколко години, когато загинаха родителите му.
Тогава хората казваха, че това не е случайност. Точно тогава Фигес изчезна.
Какво си спомняше Гари за онзи ден?
Всички бяха тръгнали на малка екскурзия до съседния град. Шегуваха се помежду си, веселяха се, бяха щастливи, че са заедно. Гари и Фигес седяха на задната седалка, а кучето бе помежду им.Изминаха половината от разстоянието, когато се свърши бензинът. Клод слезе и сложи гориво. Едва изминаха десетина минути и пред тях изскочи друга кола. Тя летеше като стрела право към тях. Клод натисна клаксона.
Безполезен опит да спре другия водач!
- Какво прави той, по дяволите? - изкрещя Клод.
Фигес се разплака, и се притисна към брат си. Тогава той беше на три, а Гари на седемнадесет години. Колата летеше към тях с бясна скорост. Клод изви встрани, но предницата се заби в другата кола. Оттам излезе някакъв мъж - висок, хилав, черноок... точно така изглеждаше и осиновителят на Фигес.
Когато Гари се свести, видя, че се намира в болница. Попита за родителите си... лекарят поклати глава - дори кучето не бе оцеляло. Едната страна на тила на Гари бе изгоряла. Той дори не можа да попита за брат си, защото изгуби съзнание...
Гари се замисли още по-дълбоко, с всяка изминала минута подозренията му се засилваха.
Ако Майкъл Копул бе виновен за смъртта на родителите му, той трябваше да намери доказателства и да ги представи в съда. Затова реши да се прибере у дома и да разкаже на Кати какво се е случило, тя знаеше всичко за него още от самото начало.
Откри я в кухнята и веднага сподели с нея
подозренията си.
- Боже мой! - възкликна Кати - Къде ли е Фигес?
- Още не зная, но ще го намеря. Трябва да се отървем от този Копул. Ако той е убил родителите ни, скъпо ще си плати за нещастието, което причини на мен и брат ми.
- Но той е андроид - каза Кати - Този човек едва ли може да се нарани.
- Всяка машина си има слаби места - заяви философски Гари - Но има още нещо, което трябва да му кажа.
Той взе телефона и набра номера на семейство Копул. Изчака няколко секунди и от другата страна на жицата се чу познатият хрипкав монотонен глас :
- Майкъл Копул на телефона!
- Чуйте какво ще ви кажа, мистър Копул, и добре го запомнете. Вие никога няма да притежавате Фигес. Той си има семейство.
Вместо отговор се чу злобен смях, който отново накара Гари да потръпне.
Къде беше чувал подобен смях?
Изведнъж в съзнанието му ясно оживя един позабравен вече спомен - катастрофата...
... Мъжът, който слезе от колата се огледа наоколо и приближи към катастрофиралото семейство. Сигурно е помислил, че всички са мъртви. Всички, освен... Фигес и Гари. Този човек се смееше почти по същия начин.
Дали наистина не беше той виновникът за съдбата на родителите му?
Междувременно от другата страна смехът престана и се чу същият монотонен глас:
- Слушай, младежо! Преди да се усетиш, ти и хлапето ще отидете при майка си и баща си.
Гари понечи да каже нещо, но връзката прекъсна.
Той се замисли : какво и искаше да каже осиновителят на Фигес с тези думи?
Внезапно си спомни посещението на Копул по време на тяхното отсъствие.
А те бяха... ами разбира се, те бяха при Гробницата... Кой знае защо откритието не го зарадва особено.
Той помисли още малко и неочаквано подскочи като ужилен.
- Кати, ела бързо. Зная къде е Фигес.
- Но как... откъде? - тя не довърши.
- Не питай, трябва да тръгнем веднага, той може би е в опасност.
Скочиха в колата почти едновременно. Гари се бе досетил за намеренията на Майкъл Копул, той си бе спомнил, че когато се върнаха от гробницата, всичко в апартамента бе разхвърляно... значи Копул е знаел още тогава и е устроил капан на Фигес... колата летеше все по-бързо.
Когато стигнаха до гробницата, там нямаше никого... влязоха предпазливо...
От Фигес и Копул нямаше и следа!
Някъде отвън се чуха стъпки, те се втурнаха към вратата, Гари отвори внимателно, но там нямаше никой.
Неочаквано от близкия храст изскочи Фигес и се втурна  към него.
- Гари, най-после... знаех си, че ще дойдеш...
- Но какво се е случило? Защо се криеш?
- Той беше тук, Гари. Каза, че ще се върне. Да се махаме от тук...
- Мисля, че може би ще останеш още малко, Копул младши.
 Тримата се обърнаха вцепенени.
Зад тях стоеше Копул и ги гледаше с насмешка.
- Хайде, Шон. Майка ти те чака у дома. Знаеш, че се тревожи за теб.
- Тя не ми е майка! - каза Фигес троснато.
В същото време Гари забеляза, че джобовете на Копул са странно издути.
"Дали няма оръжие?" - помисли си той.
- Хайде да се прибираме, Шон...
- Не се казвам така! - прекъсна го Фигес.
- Не ме принуждавай да използвам това, което е в джобовете ми. Или искаш да ти оставя нещо като това, което е на врата на брат ти?
Той отново се засмя, като накара Гари отново да потръпне...
- Фигес, идваш ли? - попита той.
- Да, идвам, Гари!
Бяха се отдалечили доста от гробницата, когато внезапно нещо изтрещя и те се обърнаха.
Гробницата се рушеше пред очите им!
Ако бяха останали още малко там, сега нямаше да бъдат живи. Копул явно бе заложил капани навсякъде.
В ръката си човекът-машина държеше огромен пистолет.
- Няма да излезеш от тук жив, Копул младши - процеди той и започна да стреля срещу тях.
Кати изпищя, а Фигес я хвана за ръката и двамата побързаха да се скрият, но, забелязал, че Гари не ги следва той се върна, крещейки:
 - Какво правиш, Гари... луд ли си... той ще те убие... ти нямаш оръжие...
А Копул бе прекратил стрелбата за кратко.
Гари не губи нито секунда, не се поколеба дори за миг...
Копул бе разрушил Гробницата, в която почиваха неговите родители, бе разрушил Домът им, който той бе построил с огромна любов.
Гари не беше на себе си от гняв, не чуваше и не виждаше нищо, освен този, който бе дръзнал да оскверни това свещено за него място.
Затича се към Копул, хвана ръката му и я изви.
Но Майкъл Копул бе много силен, силите бяха неравностойни, в тази неравна битка Гари не разбра как оръжието попадна у него, и без да съзнава натисна спусъка.
Но Копул не помръдна, и отново зловещият му смях накара Гари да загуби сили.
Копул се хвърли към него и почти без усилие изтръгна пистолета от ръката на Гари и го насочи право към сърцето му.
В този момент някъде зад него се чу изстрел и той се обърна изненадан.
Видя жена си, прегърнала Фигес,погледът му се насочи надолу към ръката и, в която имаше пистолет. Очите му ставаха все по - малки, докато накрая се превърнаха в две огнени стрели, които издаваха силния му гняв.
- Как смееш да ми пречиш, жено - процеди той
- Няма да ти позволя да убиеш тези хора, Майкъл - каза тя - нито пък ще ти позволя да нараниш детето отново. Всичко свърши!
- Права си - каза той и насочи оръжието си към нея - Ти първа ще усетиш моя гняв.
Двамата стреляха едновременно!
Сара се свлече на земята, улучена в лявото рамо, а Копул...
Той стоеше прав, от челото му се стичаше тънка струйка кръв, след което ръката му изпусна пистолета и силното тяло на човекът-машина се свлече на земята.
Това беше краят на Майкъл Копул!

Епилог

Гари побърза да се обади в града за помощ. Дойде линейка, която откара семейство Копул в спешното, и полиция, която трябваше да вземе показания. След като приключиха с формалностите и полицаите си заминаха, Гари, Фигес и  Кати коленичиха пред разрушената Гробница.
Фигес неочаквано се разплака и Гари го погледна изумен.
Да можеше в този момент да надникне в сърцето му!
- Фигес, все още ли искаш да останеш с нас? - попита го той предпазливо.
Брат му не отговори веднага, дълго гледа руините, сякаш търсеше помощ от тях.
- Родителите ни щяха да се радват да ни видят заедно - промълви той - Аз нямам къде да отида, но за сметка на това имам брат, за когото бих направил всичко. Ще остана с вас, защото вие сте единственото ми семейство.
Гари го прегърна. Сълзи на радост бликнаха от очите му. Кати също бе щастлива.
- А сега - отдръпна се Фигес - Бих желал да ме закараш до болницата, искам да разбера как е Сара.
- Сигурен ли си, че искаш това?
- Тя ни спаси, Гари. Длъжен съм да отида не само заради случилото се днес, а за всичко, което е направила за мен.
- Тогава да тръгваме! - каза Гари весело.
Макар и с превръзка на ръката Сара изглеждаше много добре. Когато видя Фигес, тя се разплака.
- Недей, Сара - приближи се той до нея - всичко вече свърши, ти си свободна .
- Знам, Шон... искам да кажа Фигес... най-после мога да те наричам с истинското ти име... трябваше да направя това отдавна, но ме беше страх... а сега, като видях, че ти и брат ти сте в опасност, не можех да му позволя да се измъкне...
- Ти си много смела жена, Сара Копул! - възкликна Фигес - Бих искал да имам твоята смелост.
- Казвам се Сара Колинс - каза тя тихо - С Майкъл така и не се оженихме... ние никога не сме били истинско семейство, ако ме разбираш... аз му бях повече прикритие и маска за пред хората, отколкото съпруга...
- Извинявай, Сара - прекъсна я Гари - Може ли да излезем за малко със Фигес?
- Но, Гари...
- Разбира се, че може... Върви, Фигес, послушай брат си...
- Кати, би ли останала при нея?
- Разбира се, съкровище - усмихна се тя.
- Фиги - каза Гари, когато излязоха навън - Съзнаваш ли какво ще причиниш на тази жена, ако я изоставиш? Тя те обожава...
- Но аз няма да я изоставя, Гари, ще ходя да я виждам понякога...
- В онази къща? - Гари го погледна ужасено - Мислиш ли, че тя ще иска да се върне там?
- Мислих си... той го погледна... мислих, че ще позволиш на Сара да живее с нас...
Гари го погледна изумен.
- Тя не е лоша жена - настоя Фигес - Ще видиш, щом я опознаеш.
Те се върнаха в стаята и откриха двете жени да разговарят оживено.
- Може ли да се включим в разговора - Гари бе изненадан от това, което видя.
- Разбира се - каза Кати весело - Точно обсъждахме възможността Сара да живее с нас, тъй като в онази къща ще и бъде трудно сама, и ще и навява лоши спомени.
Фигес и Гари се спогледаха изумени.
- Е, какво ще кажете?
- Странно - каза Гари - ние обсъждахме същото навън.
- Е, Сара - подкани я Фигес - Твоята дума е последна.
Тя го погледна, после се обърна към Гари и Кати:
- Нищо друго не бих желала, освен да живея заедно с детето, което съм отгледала - очите ù бяха пълни със сълзи.
Те я оставиха да почива и се прибраха у дома.
Няколко седмици по-късно изписаха Сара от болницата и Гари отиде да я доведе.
Четиримата решиха да отпразнуват събитието и Фигес пръв вдигна тост:
- За този хубав ден, в който всички сте при мен...
- Я, Фиг бил поет - изсмя се Гари
- Не ме прекъсвай, коментаторе - разсърди се шеговито Фигес и продължи - За тази добра жена - посочи той Сара - която винаги ще е с нас. За семейството и любовта на родителите ни, които винаги ще живеят в нашите сърца! - една сълза се търкулна по бузата му.
- И аз искам да кажа нещо - Сара се приближи до него и го прегърна - Фигес, зная, че през тези години не събрах смелост да те нарека свой син, но при все, че ти издържа и дори имаше смелостта да се опълчиш на Майкъл, днес бих искала да знаеш, че той не те осинови, т. е. нямаш никаква връзка с името му и спокойно можеш да носиш името си с гордост, защото аз много се гордея с теб. Ти си едно много смело момче, брат ти също.
- Искаш да кажеш, че той няма документи за самоличност? - попита Гари - Но как е възможно?
- Маикъл бе направил фалшиви документи на Фигес, за да избяга от страната, но това не се наложи, тъй като никой не го заподозря за катастрофата и така останахме тук, и със същите тези документи го записа в училището.
- Като стана дума за това - намеси се Фигес - бих искал да уча в друго училище, не бих могъл да се върна там отново.
- Разбира се, че ще те преместим оттам, и без това е твърде далеч. Сега искам да направя едно много важно съобщение - обърна се Гари към всички - От днес пред вас стои новият изпълнителен директор на редакцията. Моята статия потресе началниците ми и ме повишиха - добави той с гордост.
Наградиха го с бурни ръкопляскания, а Кати с целувка.
- Чудесно - каза тя - А кога ще можем да прочетем прословутата статия?
- В утрешния брой на "Ню Джърси" разбира се.
Празненството продължи почти до сутринта!
Всички спяха дълбоко, когато мина пощальонът. Само Фигес не спеше. Той изтича навън, грабна вестникът и се затвори в стаята си.
"Кой беше Майкъл Копул?" - така бе озаглавена първа страница на вестника. Фигес продължи да чете :
"Замисленият и неразговорлив гражданин на остров Карбо се оказа един обикновен престъпник. Преди осем години причинява катастрофа, в която загиват двама души. Целта му е била да отвлече по-малкия им син, и успява. Момчето е било бито с камшик като начин на възпитание, и когато един ден среща брата, когото не е виждал цели осем години, той решава да промени живота си и да избяга. Но Копул го преследва докрай и в една неравностойна битка бива застрелян от собствената си съпруга, която също му е била прикритие във времето, в което са живеели заедно. Как тази жена е намерила сили да го направи, не зная. Зная само, че тя и нейният малък син са достойни за медал. Защото да убиеш дроид с един - единствен изстрел е не само трудно, а почти невъзможно. Можете да спите спокойно, граждани на остров Карбо. Майкъл Копул спи своя вечен сън и никога няма да се появи отново, да убива и отвлича деца. Но ако се намери друг като него, винаги ще има кой да го спре..."
Фигес дотолкова се бе задълбочил в четенето, че не чу как другите тихичко се промъкнаха в стаята му.
- Знаех си, че ще намеря вестникът си тук - засмя се Гари.
Фигес подскочи уплашено.
- Извинявай, Гари. Вие всички спяхте и реших...
- Спокойно, братле - прегърна го той - Вестникът е на всички, я по-добре кажи какво мислиш за статията.
- Ами, това е самата истина, Гари, но трябва и другите да я прочетат.
В този момент се позвъни на вратата и Гари отиде да отвори.
Съвсем скоро се върна с един малък пакет, който остави настрани, докато другите прочетат статията.
Само Фигес се приближи тихо до него.
- Не мислиш ли, че това с героите е твърде нереално? Аз бях толкова уплашен, че не мислех какво ще стане когато ме залови...
- Да си герой, не означава да си безстрашен, Фиги - погледна го Гари - когато лежах на земята безпомощен, а той се бе надвесил над мен с оръжие в ръка, почувствах, че те предавам и за миг силите ми ме напуснаха. Аз също бях уплашен, братле, повярвай ми.
- Но аз не съм герой...
- Дори самият началник на полицията мисли, че ти и Сара сте повече герои от неговите най - добри агенти, защото да арестуваш престъпник, отвлякъл дете е едно, а съвсем друго да бъдеш изтезаван и бит с години и да запазиш разсъдъка си. Вие не само успяхте да се изтръгнете от този живот, но и доказахте на островитяните, че можете да бъдете щастливи. Целта на статията беше да покажа Майкъл Копул такъв, какъвто е бил, а не такъв, за какъвто той е искал да го мислят хората..
- Освен репортер, ти си и добър психолог, Гари - намеси се Сара - Дори аз не бих могла да го опиша така, както си направил ти.
- А какъв е този пакет? - попита Кати изненадано.
- Това е заслуженият подарък на Фигес и Сара лично от кмета - каза Гари и го разопакова. Оттам извади две по - малки кутии, едната подаде на Сара, а другата на Фигес, който нетърпеливо я отвори и застина.
На дъното на кутията лежеше медал, на който имаше надпис, и той зачете на глас:
"ЗА ЗАСЛУГИ КЪМ ОБЩЕСТВОТО
В ЗНАК ЗА ХРАБРОСТ СЕ ВРЪЧВА НА
ФИГЕС ЕВЪНС!"
- Сара - каза той тихо - но това е...
- Това е медал за заслуги, момчето ми, трябва да го приемеш.
- Но аз... ти какво имаш в кутията?
- Аз също получих медал, но с разликата, че там е написано моето име.
- А Гари и Кати? Те също имат заслуги...
- Аз получих своя подарък, Фиги - каза Гари със загадъчна усмивка - А подаръкът на Кати е у мен... той извади малка кутийка от джоба си, отвори я и застана на колене пред годеницата си.
- Катрин Маркос! - каза той тържествено - Би ли се омъжила за мен?
- Да, съкровище! - каза тя простичко.
Фигес и Сара се спогледаха, очите им бяха пълни със сълзи.
- Ще има сватба! - каза тихо Фигес, но така, че да го чуят.
Всички се разсмяха весело! Те най-после бяха щастливи!