И ние от основи издигнахме и украсихме. Ех, не всичко, а само двореца. А и него не целия, но само тронната зала и църквата. За повече време нямаше. Хората напираха и искаха цар. Български цар. Пък от другата страна Петър и той далдисваше за корона. Стига е бил овчар, монах и какъв ли не нищ и смерд повинник. Тая кръв... каква е тая царска кръв, дето караше го яко звяр да ръмжи и да мисли, че е повече от другите? Че е роден да заповядва, а другите да слушат...
И май наистина си вярваше да е по-напред от Димо. И от Шуна. Че му е право, с което се е родил. Ето, тука е разковничето, разликата от ония, старите и страшните, при които вреше и кипеше от всякакво изобилие. И при които имаше мъже. Защото Тервел и Крум бяха стопани, челници, водачи. И бащи. А после – много, много по-късно бащите станаха господари. Дето царуват над българите. А не за българите. И затова пропаднахме. Елате в нашия манастир и ще ви дам да четете Песнивеца на Иван Александър да видите докъде сме стигнали в угодничест ...