Пролет е. Пък в манастира – все едно зима. Пусто, тъмно, самотно.
И студено.
А не трябва да е така. Нали Бог е с нас?... Или ни е изоставил? Той ли нас или ние него?
Изоткуцуках някак по камъните, прекрачих през прага, а зад мене се затръшнаха портите. Камъни. И порти. На тоя камък ще изградя църквата Си и портите адови няма да й надделеят. Това ни рече ти, Боже.
Рай беше.
Рай си сътворил, Господи, няма нищо в тая наша изгорена и опустела българска земя, което да не е красно и сладко. Защо, Боже, ни е толкоз мило всичкото родно, майчино и татково, защо ни тупа толкова силно сърцето, и се вълнува, и не може место да си намери кога да се изшири отгоре синьото небе и топлото слънце, и ясната месечина, кога замирише дъхът на гора и на трева, кога се зачуят хлопотарите на овците. Безбройните, радомирските. И кога моми запеят хайдушки песни. За нашите мъже. И за момчетата. Бесни. Непокорни. За нашите. За своите.
Не се предадохме. Не се примирихме.
И няма. Никога. Няма да забравим своето. Кол ...