И като вървяхме така нагоре по стръмнината, отведнъж пред нас се появи голо, равно място и грамаден мраморен саркофаг, който с времето и от собственото си тегло беше потънал до половината в земята. Десет лакти широк и дълъг от тука до Стамбул. Защо ли го намираме точно на това място? В пустинята. В гората... Може някога да не е било гора! А нещо друго. Какъв ли човек е положен в него? Или великан? Или пък някой от нашите вехти царе? Чувал съм песни за тях, че стъпят с единия крак на Балкана, а с друг на Витоша. Че камен да стиснат, вода излиза. Но не вярвам. И те са били хора като нас. Само до полуда са обичали опустелата България...
Шуна приближи тоя наш радомирски кивот, обиколи го веднъж и дваж. Погали обраслите с мъхове прастари цветя, бикове и хора, които се любят, изсечени по цялата му шир, надолу и нагоре, навсякъде.
- Отместете капака, обърнете го настрани. – глухо заповяда вещицата.
Спогледдахме се с рицаря. Да го отместим, ама как? Мраморната плоча тежеше повече и от двама ни ...