Пътеката беше поразена, обрасла и разтурена. И дива. И незнайна. Никой по нея не минаваше. Че и защо? При тия султански равни и господарски пътища, защо ли някой ще да потръгне и да се изгуби по безбожните и безкрайни балкански долини и криваци? Няма такива луди.
Имаше. Имаше луд един. Водеше измъчено магаре по тесните ходове из българските стръмнини и час по час се оглеждаше да не би някой да дойде и да му го вземе. Съкровището. Единственото ценно нещо в неговия живот. Но никой не идеше. Пустош. Пуста беше българската земя. Вийте се, орли, гарвани... Даже и гарвани нямаше. Нищо. Само лудият се вреше по тайните и прокълнати чукари. Той и магарето му. И товарът. И ковчегът.
Айа Урадмур.
Ето, изрекох го. И още написах. Айа Урадмур. Така го наричаха. За всички вече беше „Свети Радомир”. На някакъв си странен турско-гръцки език. Така го наричаха. И искаха всички нещо от него. Чудеса искаха. Здраве, любов и щастие, и благополучие. Молеха се. И свещи палеха. Полудели. И побъркани. Луд е онзи ...