Тръгнах рано-рано на заранта. Още не се беше развиделило. Не исках да ме спират и сметка да ми дирят разни турци-загърци. Нищо, че носех писмо от баш везиря никой да не ми пречи да вървя по къде и за къде съм тръгнал. Щеше Богданчо ферман да придобие и от самия султан, да се сплуе дано, ала искаше еничарчето час по-скоро да ме отпрати. На мига. И да ме няма повече. И Димо да го няма. В ковчега. Айя Урадмур. Светеца. Сам го беше създал, а сега смелост нямаше да го унищожи. Затова заповяда на мене. Не знаеше, горкият, че такъв като Димо не умира, когато го убиеш. А расте, расте и става легенда и утеха за тоя измъчен български народ. Димо не умира, даже и да го заровиш. Даже и нищо от него да не остане. Димо живя. Ще го заровя аз. Ала от това полза не търсете, клети турци, еничари и анадолци. Кога да е, ще ви запалим чергата. И помен от вас няма да остане!
На Богданчо конаците в Цариград бяха вдигнати близо до вехтия и разтурен хиподрум на римските императори. Покрай него минах аз. И ми с ...