Винаги съм била обсебена от еретичната мисъл, че шефът е нормално човешко същество като всички нас: има същото анатомично устройство, аналогични мисли и чувства. Само дето провидението му е дало власт, за да му гледа сеира. Недоумявах защо се превиват на няколко ката пред шефа и правят всичко (не)възможно, за да му угодят. Моя милост просто си вършеше работата и гледаше да не му се мярка много пред очите. Ако поне малко владеех изкуството да се подмазвам, със сигурност щях да имам друга съдба. В много случаи съм реагирала толкова неадекватно, че чак ме хваща яд.
Като млада учителка от универмага си купих разкошни ботушки с цвят бордо и директорката ахна, като ги видя: „Ау, откъде ги взе? И аз искам!” Обясних, че съм купила последния чифт и сметнах въпроса за приключен. Но след малко една възрастна колежка ме дръпна настрана и съзаклятнически ми прошепна: „ Ама ти наистина ли не разбра?! Бързо сваляй ботушите и ги дай на директорката. Така се прави!” Бях възмутена: „ А не искаш ли да си ...