Хан Тервел - Мълчаливият

          Хан Тервел седеше на леглото си. Погледът му блуждаеше през прозореца,зад който бавно се спускаше мракът. Искаше да остане сам с мислите си и затова се беше затворил в покоите си.Запали сам свещите, защото не искаше никой да нарушава тишината. Изморяваше го постоянното бърборене на хората край него.Понякога се чудеше, как може те да говорят толкова безсмислици? И докато другите бръщолевеха, той мълчеше. А лицето му винаги беше така безизразно,че се чудеха,дали ги слуша. Но той слушаше. Попиваше и преценяваше всяка една дума. И винаги знаеше къде какво става в държавата му. Отгатваше настроенията на човека срещу себе си, преди дори той да се е обадил.

          Тервел беше така мълчалив от дете. Детството му беше твърде самотно, защото не бяха много игрите, в които синът на хана можеше да участва. Още по-малко бяха децата,които биха си позволили свободно да говорят с него. Единственият човек, с когото дълго разговаряше, беше майка му,която обожаваше. Понякога се сгушваше в обятията ѝ и дълго плачеше.Властта му тежеше, преди още да я е поел,а какво ли щеше да бъде след това?

          Той мълчеше и в повечето време,когато беше с баща си.Поглъщаше с поглед всяко негово движение.Аспарух беше толкова силен,толкова твърд и непреклонен в държавните дела.И синът му мечтаеше да прилича на него.А истината беше,че на външен вид той беше негово малко копие.

    Тервел беше бъдещият хан и Аспарух го водеше със себе си на съборите,за да се учи да управлява държавата.Понякога,когато се решаваше важен въпрос за страната,бащата се обръщаше към сина си и го питаше:

          - Ти как смяташ?

          И това беше краткият миг,в който чуваха гласа му.Той набързо изказваше идеята си и отново млъкваше.

          Мълчеше и,когато едва 14-годишен последва хан Аспарух в битките.

          - Ти си вече мъж!- беше казал ханът.- А мястото на мъжете е във войската.

          Бъдещият хан обичаше да язди до баща си.В такива моменти войниците се взираха в тях и си мислеха,че когато Тервел заякне още малко,ще бъде почти невъзможно да се различи единия от другия.А и двамата бяха толкова красиви,възседнали конете си,сякаш не бяха хора,а богове.

          Когато тръгваха на поход,синът на хана прекарваше по-голямата част от времето сред другите войници.Аспарух го викаше,само когато има да се решава нещо важно.Иначе той спеше,като останалите,на коравата земя,грееше измръзналите си ръце на огъня и мълчеше.Другарите му също мереха думите си пред него.Някои от тях шепнешком се питаха,дали изобщо може да говори?

          Тервел мълчеше и в най-тежкия миг в живота си,когато баща му падна в битката с хазарите.Коленичи над него и стисна силно дрехата му.Искаше му се да заплаче,но не можеше да си го позволи.Аспарух беше мъртъв и той вече беше ханът на българите.А ханът нямаше право да бъде слаб пред войниците си.

          Изправи се бавно и огледа бойното поле.Хазарите ги нямаше.Битката беше приключила.Навред,докъдето поглед стига,се виждаха мъртви тела на свои и чужди. Погледна към групата български конници,които препускаха към него,узнали вестта за смъртта на хана.Тервел се приближи към коня на Аспарух и го възседна.Изчака конниците да стигнат до него.После огледа цялата славяно-българска войска и побледнелите,както от изморителната битка,така и от смъртта на вожда им,лица на мъжете.И в настъпилата тишина за пръв път проеча плътният силен глас на хан Тервел:

          - Днес Тангра взе при себе си ювиги хан Аспарух.И по силата на закона и волята на нашия Бог,днес хан на българи и славяни съм аз- хан Тервел!Погрижете се за тялото му и после се качвайте на конете!

          - Ювиги!- обади се някой.- Няма ли да пренощуваме някъде тук?Войската е изморена.

          - Не - отново се обади ханът.- Връщаме се в Плиска!Тялото на ювиги хан Аспарух трябва да бъде пренесено там невредимо.Казах!

          Хан Тервел зае престола ненавършил 21 години.Но никой не се усъмни в способностите му.Та нали и Аспарух беше долу-горе на неговата възраст,когато поведе народа си от степите?А новият владетел не разочарова никого с делата си.Беше също толкова твърд,непоклатим и решителен,колкото баща си.Служеше си еднакво добре и с меча,и с дипломацията.Само дето все мълчеше.

          Мълчеше и,когато сваленият от престола император Юстиниян Втори го потърси за помощ.Мълчеше,а по лицето му нито едно мускулче не трепваше.”Слуша ли ме изобщо?”- мислеше си бившият император и не скъпеше ласкателствата и обещанията.Но Тервел чуваше всяка една дума и презираше човека,който се унижаваше така и беше готов дори да падне на колене пред чуждия владетел.Искаше му се да скочи и да залепи плесница на това лицемерно същество,което беше управлявало цяла империя.Но знаеше,че ако сега му помогне,в бъдеще можеше да извлече полза за България.Затова се изправи рязко и заговори:

          - Добре!Стига толкова!Ще ти пратя помощ.Надявам се,че 5 000-на войска ще ти стигне.

          Българският хан не се учуди,че дори само присъствието на воините му под стените Константинопол се е оказало достатъчно.Защитниците на града без бой бяха отворили вратите пред сваления император.Прие спокойно областта Загоре,подарена му от Юстиниян Втори,в знак на благодарност.Не се зарадва особено на пищния прием,на който му бе дадена титлата Кесар,която го поставяше втори след императора.Беше по-доволен от териториалната придобивка,която му откриваше излаз към черноморските пристанища. А и през нея минаваха най-късите пътища от Константинопол до Плиска.Трудно щеше да бъде на ромеите да се отправят към сърцето на държавата му,когато не разполагат вече с тази област.Подсмихваше се само понякога,когато чуеше да го наричат създател на императори.

          ...Ханът се надигна от леглото и се приближи към прозореца.Загледа се навън. Спомените изплуваха в съзнанието му един след друг и той ги приемаше като неканени,но желани гости.

          Спомни си гнева,който го обхвана,когато разбра,че Юстиниян Втори е нарушил мира и е нахлул в Тракия.Но нямаше време да се отдава на яростта си,а и да имаше,не би го направил.Трябваше бързо да стяга войската,за да защити държавата и народа си.

          Двете войски се срещнаха близо до Анхиало.Сблъсъкът беше неотразим,както всички битки между българи и ромеи.Звън на мечове,трясък на щитове,цвилене на коне и предсмъртни човешки викове огласяха бойното поле.Тогава войската на Юстиниян бе напълно разбита.Императорът и малцината останали живи ромеи позорно удариха на бягство.Някои от българите понечиха да ги последват,но Тервел ги спря.Когато видя напиращия въпрос в очите им,той отговори:

          - Когато лъвът е гладен,търси плячка,достатъчно голяма,за да засити глада си. Врабчетата оставя за котките.

          И тъй като ханът почти не говореше,никой не разбра защо той отново реши да помогне на Юстиниян Втори,когато за втори път беше свален от престола.Но нямаше учудени и от факта,че този път императорът не успя да надделее над враговете си и си загуби главата.

          ...Император Теодосий Трети обърна очи към България,още щом се възкачи на престола.Той не беше глупав и знаеше,че приятелството с българите е особено важно за него.Помнеше величествената осанка на Тервел,когато в Константинопол му връчиха титлата Кесар.Още беше пред очите му този снажен мъж,който постави щита си на земята и заби меча си.И щита му напълниха със злато,а до меча му слагаха скъпи дрехи и червени кожи, докато го покриха.

          Теодосий Трети нямаше намерение да допуска грешки и затова побърза да уреди отношенията с нов мирен договор.Византия и занапред щеше да плаща ежегоден данък на България,както го беше правила при Аспарух.Щеше да признае за български придобитите от Тервел територии.Императорът беше помолил само,в бъдеще двете страни да си предават бегълците,тъй като още му горчеше от спомена за управлението на Юстиниян Втори.

          Хан Тервел мълчаливо подписа договора и след обичайните процедури се оттегли. Бързаше да остане сам,за да си почине.Бързаше така,както бързаше днес след срещата с пратениците на настоящия император Лъв Трети.Те му говореха неща,които той и без друго знаеше.И мълчеше,както мълчеше винаги.Слушаше думите им,в които прозираше отчаяние.Той знаеше,че Константинопол е обсаден по море и суша от арабите.Знаеше,че са стегнали града като в обръч и,ако той не им помогне,много скоро столицата на Византийската империя щеше да бъде само спомен.Но защо да го прави?Защо да им помага?

          Императорските пратеници гледаха безизразното му лице.Те също бяха замълчали. Почувстваха,че каквото и да кажат,все едно,той няма да им отговори.Чудеха се,човек от плът и кръв ли е това или каменна статуя?Станаха едновременно,като по заповед и с бързи крачки тръгнаха навън,за да съобщят на императора,че ханът няма да им помогне.А той не ги спря.Остана известно време безмълвен и после се прибра в покоите си.

          Развиделяваше се.Българският владетел все така стоеше до прозореца и си мислеше за арабите,които бяха обсадили Константинопол и бяха толкова близо до неговата държава.Изведнъж той се обърна и тръгна навън.Излезе от стаята и подвикна на някакъв войник,който видя в коридора:

- Иди и съобщи на всички мъже от съвета да се съберат навън.Искам да им съобщя волята си.

          Войникът побягна навън,без да се замисли,че в този ранен час всички вероятно още спят.Но и да се беше сетил,едва ли щеше да събере смелост да противоречи на господаря си.

                 Когато се събраха знатните мъже- воини,българският владетел се изправи пред тях и заговори:

          - Аз,ювиги хан Тервел,ви събрах тук толкова рано,защото от това,което ще ви кажа, зависи съдбата на България.Още от днес започнете да стягате войската,вестоносци да тръгнат по всички краища на държавата.Вчера при мен дойдоха пратеници на императора, да ме молят за помощ.Аз дълго мислих и реших.Ще нападнем арабите в гръб под стените на Константинопол!Казах!

          ...Годината беше 718-та.Внезапното нападение на българите изненада,както арабите, така и ромеите,които учудени се струпваха на крепостните стени и смаяни наблюдаваха конниците,изплуващи сякаш изпод земята.Бяха толкова много,че не се виждаше краят им. А един ромейски воин,който беше по-възрастен от останалите,се взираше като омагьосан в мъжа,който предвождаше българите.Без да откъсва поглед от конника,се прекръсти и продума:

          - Исусе Христе!Възкръснал ли е Аспарух?!

          Сблъсъкът беше страховит и гърмът от него сякаш се разнесе до другия край на света. Срещнаха се две непобедими войски,едната от които трябваше да бъде победена.Трясък на оръжия,пот,кръв и една дива решителност се завъртяха като в омагьосан кръв.А ромеите стояха върху крепостните стени и безучастно наблюдаваха битката.Видяха как от всички страни заприиждаха облечени целите в бяло славяни.Движеха се бързо и плавно и заливаха бойното поле,както вълните на морето заливат брега.

          Битката продължи дълго,но българските воини бяха забравили за умората.Те виждаха своя хан,който се сражаваше наравно с тях,и това им вдъхваше сили.А ромеите продължаваха да гледат от прикритието си.И от там станаха безучастни свидетели на нечуваното поражение на арабите.Щяха да запомнят завинаги тази страшна славяно-българска войска.Нямаше да забравят и хан Тервел,който някога беше създал император,а днес спаси сърцето на уж непобедимата империя.А възрастния воин все така гледаше белия кон и мургавия конник и сякаш бълнуваше:

          - Господи,възкръснал ли е Аспарух?!

Елена Дамянова