Спомням си едно лято, бях малък, почти до колене.
Баба ми ме прати с дядо Петър да пасем воловете, а те не бяха като кравите, такива малки.
Ами бяха едни такива, големи, като цели планини.
Големи и сиви с широките си гърбове.
А рогата им, още по-широки. И като че ли подпираха небето с тях.
Денят беше слънчев. Бели, пухкави облаци се припичаха на слънцето.
Не бързаха за никъде, също като стада овце в полето.
А ние отивахме към ниското при кошарите, в полето, където минаваха първите ми лета.
Ниското беше една дълбока яма насред нивите, дълбока и широка, гъсто обрасла с гора.
Като погледнеш от горе, само листа, толкова много, че не виждаш дърветата долу, нито пътеките, нито реката.
А реката беше ни голяма, ни дълбока.
Малка рекичка насред гората, където често слизаха на водопой зайци и лисици. ...