Тъмно и студено е. 
Във вечери като тази няма много какво да правиш, освен да слушаш Караконджула дето търкаля гюлето на тавана от единия до другия му край. 
Какво беше това нещо, дето го търкаляше не беше ясно, но приличаше сякаш някой търкаляше гюле, бавно и на пресекулки.
За това как се казваше, разбрахме от майката на татко, а пък тя от къде знаеше не знам, сигурно и тя от майката на баща си, но старите хора знаят много неща, и затова остаряват.
Студено  е. Тук в града печката се спира когато си лягаме.
Бяхме с дебелите юргани, завити до шия.

-    Страх ме е, каза сестра ми.
По това време със сестра ми научихме  как да си разменяме очите. 
Хората не забелязваха, защото и моите, и нейните са кафяви, моите малко по-светли, но разликата не е голяма.
Затова сега беше лесно да погледна през нейните и видях, че се преструваше. Беше я страх, но малко.
-    Преструваш се, отговарям и аз.
Сигурно котки ходят горе, или пък някоя мишка.
-    И тебе те е страх, пъзльо, нали виждам.
    Няма откъде да влязат. Проверявала съм.
-    Има, и аз съм проверявал.
        В края на тавана липсват две тухли, и има един процеп, колкото да мине нещо малко. Нещо като Караконджо.

Къщата беше стара, тавана беше стар, а гредите на тавана, нашите им викаха кириши - вети кириши, бяха още по-стари, защото бяха донесени от селото под водата, там откъдето идвахме ние.
В тоя град всички бяха отнякъде, а ние бяхме от селото под водата, и градът ни се виждаше странен и много сух, чак кожата ни се белеше.
Друго си е когато живеехме там, под водата. Там всичко беше различно.
Сега нашите стояха вечерта на квадратната маса в малката ни стая, и си говореха за онова време. За братовчедите, за реката, дето минаваше през селото под водата, и за това  колко деца отнасяше тя, за това какво се случва на тия, които са избягали от него, а то в общия случай не беше нещо много хубаво. 
Значи и нас не ни чакаше нищо добро.
Все за там си говореха. 
А после, наприказвани, лягаха да спят.
Един ден през лятото отидохме да видим селото. Водата се беше отдръпнала, и баща ми посочи къде е била старата къща,  защото основите се виждаха.

Сестра ми се обърна и ме погледна, с моите очи.
-    Ще те заколя, да знаеш, каза тя.
Аз пък погледнах през нейните очи, тоест моите, и видях, че този път можеше да и се вярва.
                  - Спри да ме кодошиш на нашите, защото ще те заколя някоя вечер, докато спиш, продължи.
                   - Нищо не съм казал, защитавах се аз.
 А после разбрах, че нямаше да спя тази вечер, за да видя как точно щях да бъда заколен. 
Нашите, винаги изморени,  спяха здраво  в съседната стая. Татко похъркваше, и сега се чуваше как пуфти. Едва ли щяха да разберат нещо.
През двойният стъклен прозорец се виждаше бараката за инструменти, а над нея нашето късче небе. 
Тук всичко беше малко. Ние, къщата, двора, даже и това късче небе. Но прозореца беше голям.
В студени вечери като тая, когато си завит с дебелия юрган до врата и носът ти е студен звездите светят и блещукат много ярко. 
Там, под водата мисля, че не съм виждал звездите. Нямам спомен за тях. Във всеки случай мисля, че все нещо е останало у мене от едно време, защото още чувствах реката в себе си как бавно и монотонно тече, а в кръвта ми често имаше мъгли. Това ми даваше непонятна сигурност.
По това се различавахме. Всичките ни роднини изглеждаха нормални хора, и нямаше как да кажеш, че сме живели  някога под водата, но човек се приспособява.
Повечето хора в този град бяха от планината, и бяха пълни с ветрове. Затова и все бързаха.

                  - Само казах на татко къде ходите с тия твоите, новите приятели.
                   - Пикльо, не се бъркай в работите на големите.
                    - Не се бъркам, татко ми каза да те проследя с колелото.
Честността носи само проблеми, но пък е добра основа за преговори.
-    На тате момченцето, един шамар не си изял още от него. Все аз го отнасям, сестра ми взе да се подиграва.
    Тогава звездите, странно, ни в клин, ти в ръкав, докато ги гледах ми казаха, че ще живея още много, и аз се успокоих. Нямаше да бъда заколен тая вечер. 
           - Пълен кодош си ти.
             - Ти пък си имаш гадже.
   Не ми е гадже.
Трррррр....
                  - Ето пак, изкрещя сестра ми, когато Караконджула помъкна гюлето, чуваш го нали?
                  - Нищо не чувам, измисляш си.
   Тъпак, помисли си тя, докато ме гледаше,  а пък аз шпионирах през нейните очи. 
В същност изглежда много по-сложно като го обясняваш, отколкото е в действителност. 
По моите сметки, Караконджула е нещо тъмно, дето мъкне гюле, среден на ръст, даже дребен, защото тавана беше нисък, и трябваше да ходиш приведен. Сигурно беше черен, и целият в паяжини. 
Хубавото е, че освен това тътрене, друго лошо не правеше. Няма нищо лошо, като се замислиш, от това да си имаш домашен дух. Той е нещо като котка.
Главният проблем в такива вечери е обаче когато ти се доходи до тоалета, защото той беше навън, подпрян на бараката за инструменти.
               - Ще дойдеш ли да ме пазиш, питам аз.
                - Светни си външната лампа, така няма да те е страх. Ако много те е страх, извикай майка да те пази.
                  - Ама ще слушаш нали, ако нещо стане.
                    - Ще слушам. И после ще те заколя.
                      - Добре, казах, махнах тежкият юрган и притичах по пижама на студа.

Като се върнах тя вече спеше, а аз мисля, че няма как да си размениш очите с някой който спи, защото той вече гледа с други очи. 
Исках да я питам, дали и едно време, там под водата е имало такива Караконджули.
Обаче съвсем ясно я чух как тя ми отговори от сънят си.
-     Глупак, там те бяха съвсем различни.
Много повече, и много по-страшни, ама ти беше много малък, и не помниш. Водните духове са едни, а тези тука са други.
И ми върни най-накрая очите, че ми писна да ти гледам страховете, трябва да спя.
Така и направих. Вече беше тихо.
Даже Караконджула не се чуваше. 
Беше се натъркалял, а на мен, докато чаках хипотетичното заколване, ми липсваше тъжният, хилядолетен звук на търкалящо се гюле.