Спомням си преди години, когато бях младоженка, не обръщах внимание на колежките, които след работа вкупом отиваха при една гледачка на кафе. Мен ме чакаше съпругът ми, когото все още чувствувах като гадже и бях безбрежно щастлива. Но след втората година от сватбата, когато започнах да упражнявам джокинг по неволя, тичайки от детската ясла до пазара, после между простора и печката, започнах да давам ухо на техните приказки. Мъжът ми вече не ми шепнеше на уше колко ме обича. Гледах сватбения портрет, но вестникът отсреща ми пречеше да сравня любимия от снимката с криещия се зад пресата сухар. Липсваха ми и чудните вечери, в които мечтаехме. Сега мъжът ми вместо от мен беше погълнат от телевизионния екран. До тук беше скуката. Но по-лошото предстоеше. Дойдоха и емоциите, само че отрицателни. Все по-често вечер оставах сама. Оправданията от рода на „играхме карти" или „работих до късно" не ме задоволяваха. Започна да се прокрадва съмнението, че ми изневерява. Не можех да повярвам, че ми с ...