Докъде де стигна?! Господи, докъде се стигна?! Дима лежеше в леглото си и нервно се въртеше. Стоимен, мъжът ù, вече отдавна хъркаше, цял ден беше на път и се  беше тръшнал на леглото още от вратата. А на Дима очите ù се не затваряха.

            Днес беше разбрала една ужасна истина. Нейната малка дъщеричка Росица беше бременна! Малка, малка, колко да е малка, на 18, Дима на нейните години вече се беше омъжила, но Росето ù се виждаше малка. Предната седмица я бяха приели в университет, такова бъдеше имаше пред нея, а тя забременяла. Дима се чудеше какво да прави. Как ще вземе да се покаже Росето след някой месец пред хората с корем?! Ужас! Как щяха да реагират хората? Все пак едни са Лазарови в града, малко семейства ги превъзхождат по заможност и добро име. От Росето всички очакваха да завърши поне едно висше, десетки курсове, да говори поне три езика... А сега тя беше бременна и всичко това може би нямаше да се случи.

            Как, Господи, как щяха да се покажат пред хората с внуче и неука дъщеря? За какви щяха да ги помислят, щом са допуснали дъщеричката им да забременее на тези години?! Къде щеше да им отиде авторитетът? Миналата седмица в Сдружението на предприемачите всички се радваха на Росето, разпитваха я къде е приета да учи и какво, а тя с лъчезарна усмивка разказваше за десетките приемни изпити, за приема и документите. Всички предприемачи се изредиха да поздравят Дима и Стоимен за успеха на дъщеря им. Те се чувстваха едно стъпало над другите. А сега Росето проваляше всичко с тая бременност. Как щяха да ги гледат хората и как те ще погледнат хората?

            Росето си имаше приятел от близо две години. Сърцето на Дима се свиваше всеки път, когато Росето излизаше с него и сякаш предусещаше, че нещо такова можеше да се случи. Всеки път се успокояваше, че се съвременни и просветени младежи и знаят как да се пазят, но... ето на, Росето забременя неочаквано и в най-неподходящия момент.

            Добре де, другата седмица щяха да отидат отново в Сдружението на предприемачите, всичко щеше да е по старо му, а когато на Росето започне да ù личи? Тогава всички щяха да ги сочат с пръст и да говорят зад гърба им.  Щеше да се разчуе бързо. Градът беше малък. Щяха да разберат първо съседите, после предприемачите, накрая всичко щеше да стигне до ушите на всичките им бизнес партньори. Росето, дъщерята за пример, с която се бяха гордели, дъщерята, която всички даваха за пример ги посрамваше по най-нелепия начин, с най-нелепата наивна и глупава грешка.

            Дима беше убедена, че дори и да остави Росица да роди и да отгледа детето, клюката пак нямаше да изчезне във времето. Винаги, когато на поредния коктейл на предприемачите им станеше скучно, щяха да си припомнят за срама на Лазарови, за пропиления живот на Росица и да говорят зад гърба им.

            Стоимен спеше неспокойно, от време на време промрънкваше нещо в съня си и се завърташе на другата страна. Нощният хлад нахлуваше през открехнатия прозорец и Дима потрепна. Замисли се и за Стоимен. Той още нищо не знаеше. Не можеше да си представи как ще спаси Росето от страшния му гняв. Той толкова дълго и упорито бе работил за благополучието на семейството, че считаше за нужно Росица поне да не го излага пред партньорите му.

            Дима бе убедена, че трябва да се направи нещо. Нещата не можеха да продължават така. Росица трябваше наесен да ходи в университета. Тогава бременността ù щеше да си личи. Немислимо, при положение, че не един и двама лектори бяха близки семейни приятели на Лазарови. Из целия университет щеше да плъзне слуха, че толкова заможно и уважавано семейство е допуснало да се случи такова нещо.

            Вече се зазоряваше, когато Дима започна да обмисля идеята, около която цяла нощ бягаше. Трябваше да накара Росица да направи аборт. Росица бе болна от лека форма на рядка болест, която се изразяваше в това, че кръвта се съсирва бавно при кръвоизлив и Дима осъзнаваше, че това усложнява аборта, дори би го направило невъзможен. Но рискът беше оправдан. Дима не можеше да позволи хората от социалния им слой да ги гледат със съжаление, при положение, че до преди дни ги гледаха с възхищение. Решението беше взето. Аборт на всяка цена, без Стоимен да научава. И без това имаше проблеми с подписването на нови договори, не му трябваше да се занимава и с това.

            Щом се съмна, Дима стана рано и замина за столицата. Отиде в две клиники, обясни за състоянието на дъщеря си, но така и не намери доктор, който да се съгласи да направи аборта. Всеки обясняваше, че е лудост да се направи аборт, при положение, че момичето страда от такава болест. Тогава Дима предлагаше пари под масата, но докторите отново отказваха. В третата клиника успя да уговори аборта. Щеше да се извърши полулегално. Дима плати на ръка на доктора и на две медицински сестри и се прибра облекчена у дома. Предупреди Росица да стане рано на другия ден и си легна. И тази нощ не спа.

            На сутринта Росица я чакаше. Беше плакала цяла нощ, но нищо не посмя да каже. Знаеше къде ще я води майка ù. През целия път Дима не обели и дума. От време на време по една сълза се стичаше по лицето на Росица, но Дима се правеше, че не вижда и продължаваше да мълчи.

            Вечерта, когато Стоимен се прибра, завари апартамента празен. Обади се на жена си. Тя му обясни набързо, че Росица я преболял корема и тя я завела в болница, оказала се спукана киста на яйчника и се наложила спешна операция. Сега детето беряло душа в болницата. Стоимен веднага замина за столицата. Завари Дима в чакалнята. Беше пребеляла и се потеше. Оглеждаше се уплашено.

            Призори докторът излезе от залата и каза, че Росица е починала. Дима се спусна върху него и го завлече в кабинета. Стоимен остана да страда мълчаливо. Дима се разплати, за да се напише в смъртния акт, че Росица е починала от кръвозагуба в следствие на „спешната операция”.

            След два дни я погребаха. Семейството беше почернено. Всички предприемачи изпратиха венци на гроба. Лазарови дълго време не ходиха на сбирките, но продължаваха тихо да развиват бизнеса си. Предприемачите ги гледаха с още по-голямо възхищение, защото въпреки всичко успяваха да се държат.

            А Дима от време на време се усмихваше тихичко, защото бе успяла да запази от хорските очи срамната тайна.