1.

21/11/12

11:02 ч.

Очераваше се прекрасна слънчева събота. Габи и Ман бяха решили да се махнат от шума в града за уикенда, насочвайки се към местното курортно градче Трявна, сгушено в Стара планина. Пътят не беше дълъг, но нетърпението и предусещането за една дългоочаквана почивка караше времето да върви с твърде бавни крачки. Първите крачки, които направиха на местна земя, обаче, веднага заличиха замайването.

Двамата бяха заедно от години, пътуваха къде ли не, но такова нещо не бяха виждали.

Слънцето откриваше пред тях типично български гледки от старо време – дълги калдъръмени улички, къщи във възрожденски стил, покрити с каменни плочи и облицовани с потъмнели от времето дървени дъски. Вниманието им привлече църквата „Свети Георги”, издигаща достолепно камбанарията си в средата на малък площад. Изведнъж камбанен звън заехтя и вибрациите донесоха приятна мелодия до ушите на двамата младежи.

-        Габи, чуваш ли това? Усещам, че хубавото тепърва предстои!

-        Да – залисана в приятната мелодия въздъхна момичето – много ми се иска да си прав. Имаме нужда от тази почивка!

-        Тогава какво чакаме! Да открием този хотел, хвърляме багажа и излитаме!

Ман отвори багажника на колата си, извади тежкия куфар с топли дрехи и се запътиха по указанията на табелите в търсене на хотел „Травелиън”. Хотел беше силно казано, имайки предвид, че входът на сградата беше неугледен, насочен не към главната улица, а към странни ниски постройки до ЖП гарата на града. Габи и Ман успшяха да го намерят единствено благодарение на собственикът, с когото се чуха по телефона.

-        Сигурен ли си, че е тук, Ман? – озъртайки се пита Габи.

-        Така мисля.

-        Виж, има стълби! Да се качим ...

Влизайки в сградата забелязаха, че тя е много светла, приветлива и красиво изрисувана отвътре. Нямаше нищо общо с вида й отвън – непригледна, сива, недостроена сграда. Весела жена ги посрещна на третия етаж, показвайки стаята им.

-        Приятно прекарване, деца! – Пожела им тя и изчезна в някоя от многото стаи.

-        Чакайте... замина. Явно ще се оправяме сами тук – усмихна се Габи – Виж, това трябва да е трапезарията.

-        Искаш ли чай?

-        Може, но ти го приготвяш – още една усмивка озари лицето на Габи.

Следобедът прекараха в разходки по улиците, влизайки в дюкянчетата по улицата на занаятите. Оказа се, че в града имаше почти толкова котки колкото и хора, та се получи така, че на почти всяка снимка, която си правеха, до двамата имаше поне по една котка. Колко странно! Правейки това, което прави всеки типичен турист, Габи влезе в дюкян за картини, привлечена от странна рисунка, залепена на един от прозорците. Рисунката беше чернобяла – кръг с непознати фигури вътре. Габи усети непреодолимо влечение, прекрачи прага и видя възрастен човек с очила. Тя не успя да пророни и дума, но човекът я погледна и ù се усмихна мистериозно. Странно усещане протече като ток между двамата.

-        Габи, тук ли си била? Изгубих те от поглед. Виж какво снимах – поредната котка... Габи? Добре ли си?

-        Да... добре съм – обърна се отново към човека зад мaсата - Извинете, каква... каква е тази рисунка?

-        Това не е рисунка, госпожице. Това е знак – неразгадан и досега. Явно не сте местни, щом не знаете за него.

-        Какво е станало? – попита сериозно Габи

-        Историята е кратка – преди десетки години една сутрин този знак е бил открит, изобразен върху склона отвъд онзи хълм. Били са изкоренени дървета и храсти, всички те липсват и никой не знае нито как е станало, нито кой е успял да го направи безшумно за една нощ. Някои твърдят, че са видели падаща светлина от небето, други – че са чували странни шумове и вибрации. Но никой не знае какво е станало онази нощ. Така или иначе, за случаят не се говори много.

-        Защо тогава го разказвате на нас, щом е толкова секретна информация? – Пошегува се Ман

-        Не сте първите, с които го споделям  – усмихна се човекът и наведе глава към рисунката си.

Габи обаче не спираше да вижда рисунката в главата си. Беше й странно позната от някъде, но не осъзнаваше как е възможно това. Тя настоя да продължат разговора, но в този момент човекът ги помоли учтиво да се дръпнат, защото му пречели на светлината, за да рисува.

Двамата излязоха навън. Ман не спираше да се шегува със случката и да повтаря на Габи, че е гледала твърде много фантастични филми и най-вероятно от там си спомня знака. От което тя се засрами и махна с ръка назад.

***

Камината в хотел „Травелиън” бумтеше уютно, а топлината нежно галеше столовете и масите в трапезарията. В дъното на светлата стая, седнали на последната маса вдясно, гледаха телевизия млад мъж и жена. Жената нервно отпиваше глътка след глътка скъпо червено вино, а мъжът разсеяно наблюдаваше мач от местното първенство по футбол.

-        Що за играчи са това? – възмути се той по едно време – само ако знаеха какво ги очаква, щяха да се стегнат, мързеливци такива!

-        По-тихо, Георги! Някой може да те чуе. Не забравяй защо сме тук…

Прекъсна я влизането на собственичката на хотела. Беше жена на видима средна възраст, леко недочуваща и недовиждаща благодарение на дългогодишната ù работата в местен мебелен цех. Тези години бяха изпили много от младежките ù сили. Но само на външен вид – по душа тя си беше истинско дете – наивна и милозлива, винаги готова да помогне.

-        Деца, всичко наред ли е? – Попита тя – Имате ли нужда от нещо?

-        Благодаря, всичко е прекрасно! – усмихна се младата жена – Стаята е с чудесна гледка.

-        Добре тогава, мисля да се прибирам у дома. Ако имате някакъв проблем, може да звъните по всяко време на телефона ми. И не забравяйте да си направите снимки до църквата „Свети Георги”, гордеем се с нея! А и ти се пада адаш – намигна тя на Георги и затвори вратата.

-        Що за човек е тя… – промърмори Георги намръщен, загледан в поредния футболист, който прекъсваше мача заради симулация.

-        Ами… човек! Виждаш…

Последва второ отваряне на вратата. Бяха Габи и Мануел.

-        Здравейте – ухили се широко Ман – как е настроението?

-        Как да е – отвърна Георги – навън е студено, а ние сме на топло. Всичко би било супер, ако мачът не вървеше към тотален провал.

-        Защо така? – поинтересува се Габи

-        Гледаш ли футбол? – отвърна й Георги

-        Разбира се! И двамата гледаме. Всъщност дойдохме точно за това – да проследим развитието на мача. Обзаложили сме се с приятели, знаете как е… цяла каса бира ни чака!

-        Върви едно на мъка за Левски.

-        Този сезон няма да ги огрее за купата – отсече Ман.

Последва неловко мълчание.

-        Между другото, аз съм Габриела, а това е приятелят ми – Мануел. Приятно ми е!

-        Аз съм Георги – погледна я без да помръдва от стола си мъжът и кимна към жената до себе си – а това е Моника. Само приятели сме.

-        По-точно колеги – поясни жената със загадъчна усмивка.

-        И какво правите тук? – полюбопитства Габи

-        По работа…

-        Интересно каква работа може да има двойка млади хора в малко курортно градче, където има само хотели и ресторанти… да не би да се занимавате точно с това?

-        Не точно – усмихна се отново Моника – но работата ни определено е свързана с хора. За съжаление не мога да ти кажа повече.

-        Габи, не настоявай – каза Ман – понякога се държиш точно като малките деца – любопитна до краен предел. Хайде да си изпиваме чая и да тръгваме за вечеря. Нали резервирахме маса в ресторант…

-        Да, така е! Елате с нас, ако искате. Колкото повече, толкова по-весело!

-        Благодаря, но мислим да излезем да подишаме свеж въздух – каза Георги – След този мач ще ми е нужен със сигурност.

-        Внимавайте, въздухът навън е прекалено свеж – минус 5 градуса е – усмихна се Габи, след което двамата влюбени станаха от масата и се запътиха към стаята си.

-        Колко са досадни младите тук – въздъхна отново Георги.

-        Всъщност много бързо си прихванал от това човешко качество – сопна му се Моника.

-        Гледай си работата!

-        Точно това правя, за разлика от теб! Да излезем, чака ни работа.

-        Добре, да тръгваме. Нощта ще бъде дълга! Искам да свършваме с това час по-скоро.

Нощта наистина се очертаваше да бъде дълга и тежка, особено за един художник, който не подозираше какво ще разкрие тя пред очите му. Една загадка бе на път да разкрие своите отговори и послания пред него без да му даде право на избор дали да ги узнае или не. Това той естествено не подозираше – нито когато на вратата на собствената му къща се почука в осем часа вечерта, нито когато пред него се изправиха млад мъж и жена, нито пък когато те го помолиха да влязат, за да се сгреят почти примрели от студ. Ако художникът знаеше какво предстои, той никога не би ги пуснал вътре… но го направи.

2.

21/11/12

21:30 ч.

Ман вдигна ръка към приближаващия сервитьор, за да поиска сметката. Вечерята беше вкусна, но се оказа, че точно в този ден заведението беше почти изцяло резервирано за група метеоролози, дошли на семинар в курортното селце. По тази причина двамата не можаха да се забавляват на дансинга и им беше скучно. Затова след като хапнаха, решиха да се прибират. Така и стана – след като платиха сметката се насочиха към хотела. По пътя на Габи ù се стори, че вижда ярък лъч бяла светлина, идващ от небето и потъващ някъде в гората, но се сети, че е пила и че сигурно ù се е сторило.

Влизайки в хотела двамата забелязаха, че няма никой друг. Провериха и в трапезарията, но там беше тъмно, а в камината тлееше самотно овъглено дърво. Наистина бяха сами.

-        Да се възползваме докато няма никой – предложи Ман, придърпвайки към себе си Габи.

Той прокара страстно пръстите си през гъстата ù кестенява коса, а после някак естествено ръцете им се сляха в едно. Последва страстна целувка и двамата, загледани един в друг, се насочиха към стаята си. Ман отвори със замах вратата, от което се отвори и тази на съседната стая. Двамата спряха за миг и се загледаха в тъмното пространство отвъд нея.

-        Ще отида да я затворя! – Каза Габи и се насочи към съседната стая.

Любопитството не я сдържа и тя надникна вътре – на пръв поглед всичко изглеждаше нормално – леглото стоеше непокътнато, до него имаше два големи куфара,а на нощното шкафче имаше цилиндър с дължина колкото калъф на очила. „Дистанционното за телевизора” – помисли си тя, но после видя, че цилиндърът започва да свети все по-ярко в червено. Габи се уплаши и затвори вратата.

-        Ман – едва промълви тя – в стаята има нещо.

-        В нашата стая също има нещо – прикани я той.

-        Не, тук има нещо… странно. Не знам какво е.

-        Хмм, добре. Да видим какво е…

Ман влезе в стаята и светна лампата, но не прекрачи прага веднага. Двамата се огледаха и видяха няколко предмета, разположени на розетката встрани от тях, които по нищо не приличаха на изработени от човешка ръка. Или поне ако бяха, то дизайнът им беше твърде непознат – с плавни очертания и мигащи светлини. Всъщност светлините започваха да мигат все по-ярко, когато те се приближаваха към предметите. Изглежда бяха термочувствителни или със сензори за движение. „Какво, по дяволите, е това?” – помисли си Мануел. Предметите му изглеждаха колкото озадачаващи, толкова и привлекателни. Точно обратното изпитваше Габи – присъствието им в близост до тях смразяваше кръвта ù. Не знаеше защо, но чувстваше, че нещо не е наред.

Чу се отваряне на входната врата и стъпки, изкачващи се по стълбите нагоре. Габи и Ман загазиха лампата и бързо затвориха вратата. От стълбите се подаваше сянката на човек… оказа се собственичката на хотела.

-        А, деца, защо изглеждате така? Какво се е случило? Изглеждате бледи.

-        Не, не, нищо… - промърмори Ман – ние само…

-        Чухме странна история. Затова гледаме така… А вие защо сте тук?

-        Забравих една папка с документи, утре ще ходя да оправям някои разрешителни. Каква е тази история?

-        Историята е за… един символ! Символ, нарисуван върху един от склоновете, които заобикалят селото. Чували ли сте за него?

-        А, да. – Неохотно отвърна тя - Символът. Знам, че го е имало по времето на прадядо ми. Моят дядо ми е разказвал как баща му, дървар по професия,  една вечер се върнал от гората като зашеметен и не проговорил никога повече. Така се случило с няколко човека от селото същата вечер. Всички те били по работа в гората. Говори се, че видели ярка светлина, спускаща се от небето. Хората разказват за мистични същества, спуснали се по тази светлина, които със силата на мисълта успели да предадат послание на тези хора. Но какво е станало всъщност, никой не знае. Тези хора така и не проговорили до края на живота си. Повечето от тях роднините им изпратили в различни части на страната, с надеждата да бъдат излекувани. Така свършва животът им, това е и краят на историята. Нищо съществено.

Лека усмивка се разля по замисленото лице на собственичката, за миг тя остана така – загледана в точка на стената, която само тя виждаше. Габи остана с впечатлението, че жената виждаше и много други неща освен точката, за които обаче беше решила да не им разкаже. Едно беше ясно – Трявна не беше обикновено курортно селце, сгушено в планината. Тук, преди десетки години, се беше разиграла човешка трагедия, обвита във воал от мистериозни случайности. А това не беше история, която така лесно би подминала да разкаже в блога си.  Трябваше да разбере подробности и Ман, както винаги, щеше да ù помогне.

***

Мануел Витков беше наистина отзивчив във всяко отношение. Израснал в бедно семейство от смесен произход, Ман се беше научил да разполага и с много, и с малко. Това, съчетано с огромното му любознание и благ характер, му печелеше симпатии сред точните хора. Така той успя да завърши висшето си образование по журналистика без проблем, съчетавайки работата с ученето. Работеше като журналист в местна, а след това и в национална медия, а това му помогна много да разшири светогледа си. Но тривиалното журналистическо ежедневие днес си казваше думата – Ман дори за миг не погледна сериозно на историите за разни символи, които чу. „Бабини деветини” повтаряше си той съвсем по детински през цялото време. „Някой хубаво се е сетил как да направи безплатна реклама на селото”, продължаваше да си мисли той. И тъкмо се беше убедил изцяло в думите си, когато влезе през онази проклета хотелска врата и видя странните предмети, приличащи на детски играчки. Само че интуицията му съвсем ясно подсказваше, че това далеч не е игра работа. Предметите започваха да светят все по-ярко, когато се двамата се приближаваха към тях, а и той усети нещо, което Габи не бе забелязала – шум с ниски децибели, който наподобяваше повече тътен преди земетресение, отколкото звук. Усещането беше наистина неприятно и главозамайващо. Изглежда това  беше някакъв вид защита на предметите от външни лица. „Тези типове сигурно работят за ДАНС – помисли си той – но какво търсят тук?” Подобни въпроси продължаваха да го измъчват вечерта, когато с Габи лежаха в леглото си, загледани в тавана. Двамата бяха забравили за почивката си, отдадени на размисли върху чутото и видяното днес. Нещо ставаше и то пред очите им. Но какво?

Габи се изправи, седнала в леглото по сатенената си къса нощница, гледайки с решителен поглед Ман.

-        Не мога да чакам до сутринта. Отивам да разбера значението на този символ, идваш ли с мен?

-        Габи, късно е вече. А и студено, и тъмно също. Нека дочакаме сутринта, тогава да идем.

-        Добре тогава – сопна се тя – нека лежим и се мъчим цяла нощ, мислейки си какви хора стоят зад стената до нас и какво ще правят с онези шантави неща, които намерихме.

-        Но в гората вече няма нищо – знакът отдавна е заличен от времето. Няма смисъл!

-        Прав си, в гората наистина няма нищо, но... – Габи скочи в дънките си и продължи – но в къщата на художника има! Самият той знае истината – и ти го видя, не отричай. Той ще ни обясни всичко – няма избор. А по една добра случайност, домът му е точно над дюкяна му на Улицата на занаятите. Идваш ли?

-        Няма да те оставя сама, знаеш го – усмихна се притеснено Ман и стана от леглото.

На излизане от хотела забелязаха, че съседите им по стая все още не са се върнали от среднощната си разходка и това ги озадачи донякъде. Но не за дълго, защото сега имаха по-важна цел – да намерят художника и да разберат истината. Но бяха ли готови за нея?

3.

Студената ноемврийска нощ стелеше лека мъгла над Трявна, но това не пречеше на котките по улиците да изглеждат превъзбудени и някак прекалено енергични в действията си. Това обаче не направи впечатление на Габи и Ман, които завити в шаловете си, напредваха бързо по пътя към дюкяна на художника.

-        Наближаваме! – съобщи Ман

-        Знам – едвам се чу изпод шала Габи

Улицата на занаятите сега беше пуста и много по-страховита, отколкото през деня, когато беше пълна с туристи.

-        Какво ще му кажем? И как ще ни пусне? – чудеше се Ман – най-много да викне полиция…

-        Длъжни сме да пробваме. Ако се обади в полицията, ще се скрием в някой ресторант. Какво толкова.

-        Ето я къщата.

Къщата представляваше дървена постройка на два етажа в типичния за улицата възрожденски архитектурен стил. Прозорците ù обаче не светеха. „Сигурно не е вкъщи” – с облекчение си помисли Ман. Двамата се запътиха направо към задната страна на къщата, тъй като знаеха, че входът е там. Пространството се оказа неосветено и за миг те изгубиха картина, докато очите им се приспособят от добре осветената главна улица. След секунди обаче Габи бързо се ориентира къде е звънецът. Тя го натисна. Никой не отговори. Натисна втори път – отново нямаше отговор.

-        Стига, Габи! Не виждаш ли – няма никого.

-        Момент! Ще пробвам нещо… - Тя отиде до вратата и натисна бравата - Виж, отворено е. Да проверим дали е вътре.

-        Недей, това е лудост! - Възрази Ман, но докато довърши Габи вече беше вътре и той я последва – Внимавай!

Решиха да не светват лампата, за да не ги забележат отвън. Затова вървяха посчти слепешком в тъмнината. Ман извади телефона си и си светна с него, за да се огледа по-добре. Габи извика няколко пъти художника, но той не отвърна.

-        Изглежда си прав. Тук няма никого… Ау!

-        Какво стана?

-        Спънах се в нещо… меко. Светни с телефона тук, моля те.

Картината беше ужасяваща. Двамата съзряха трупа на художника на пода – лицето му беше като изсъхнало, челюстта му беше изпъкнала, единствено очите му продължаваха да излъчват неописуем ужас и страх от видяното в предсмъртната му агония.

-        Божичко! Господи, какво е това?

-        Дръпни се, Габриела! Да тръгваме, да се махаме от тук.

-        Чакай малко, да се обадим в полицията! Горкият човек...

-        Не, влязохме с взлом, ще обвинят нас и никога няма да ни пуснат. Да тръгваме! Хайде.

-        Чакай! – Габи видя откъснато листче от  тетрадка в едната ръка на художника, приближи се до него и внимателно измъкна листчето – Сега вече тръгваме.

Двамата излязоха навън и побягнаха към хотела. В тъмнината пред къщата на художника две котешки зеници светеха мистериозно – те също бяха видели сцената на ужасяващото убийство, не осъзнаваха какво точно ставаше. Усещаха единствено, че нещо неустоимо ги привличаше към тази къща. Нещо тайнствено, нещо неземно.

-        Чакай, Ман! – задъхано рече Габи – Нямам повече сили…

-        Добре, спираме за почивка. И без това не трябва да изглеждаме подозрителни. Ще вървим.

-        Ман, какво беще това? Какво ще правим?

-        Не знам, ти искаше да разнищим историята.

-        Но не предполагах, че ще се стигне до мъртвец. Аз не харесвам мъртви хора, предпочитам си живите. С тях общувам по-добре …

-        Габи, Габи… - Ман забеляза, че Габи беше изпаднала в паника, затова я хвана за раменете и я разтърси – Опомни се! Сега ще се приберем в хотела, слушаш ли ме? Ще се приберем в хотела, събираме си багажа и си тръгваме. Много е просто.

-        Аз… май така ще е най-добре, нали? Всичко е твърде странно.

-        Добре тогава, да тръгваме. Почина ли си?

-        Да.

По пътя обратно до хотела никой от двамата не усети студ, по-скоро кръвта им смразяваше спомена за гледката, която се разкри пред очите в къщата на художника. Унесени в мислите и притесненията си, те стигнаха бързо, изкачиха се по стълбите и влязоха в стаята си. Ман сложи куфара на леглото и започна да прибира багажа, който бяха разхвърляли наоколо. Габи взе халата си, сгъна го замислена и го сложи в куфара. Изведнъж се сети за листчето хартия – беше го сложила в джоба на палтото си. Бръкна там – все още беше вътре, но се поколеба да види какво има на него. Седна на леглото с гръб към Ман, извади листчето и отново се сети за художника. „Ако не беше важно, той нямаше да го държи в ръката си в онази – мислеше си тя – сигурно е искал някой да го намери”. Любопитството надделя – Габи отвори листчето и с изненада установи, че на него беше изобразен същият символ като от рисунката на дюкяна му. „Страхотно – помисли си тя – да беше написал направо „Помогнете” или „Хора, планетата е в опасност!”. Откъде можеха да разберат посланието на символа сега? Само художникът притежаваше тълкуванието, или поне така си мислеше Габи. „Ако само той е знаел истината, защо тогава са го убили? Някой друг също знае. И този някой със сигурност не е искал истината да излезе наяве”.

-        Ман, трябва да разберем значението на символа! – Решително каза тя – Сигурно е важно, убили са човек заради него.

-        Знам, миличка, но можем да направим това и от вкъщи, не мислиш ли?

-        Прав си.

-        Да тръгваме тогава.

-        Тръгваме, само да си налея чаша вода от трапезарията.

-        Да дойда ли с теб?

-        Не, няма нужда.

Габи се запъти към стаята с чаша в ръка, влезе вътре мислейки че са сами в хотела, но се оказа, че не са. Мъжът и жената от съседната стая бяха там. Габи се спря на вратата стресната.

-        Здрасти, ние пак сме тук! – усмихна се ехидно Георги

-        Здравейте, стреснах се. Идвам да си налея вода – започна да обяснява тя.

-        Налей си, налей си. Как мина вечерята?

-        Добре.

-        Супер!

Габи се усмихна служебно и си наля бързо минерална вода от бутилката на бар плота.

-        Между другото – продължи Георги – някой е влизал в стаята ни. Знаеш ли нещо по въпроса?

Габи се стъписа.

-        Не, ние бяхме навън. Може да е била собственичката, тя дойде по едно време…

-        Така си и мислех, на разходка след вечеря… звучи логично, нали, Моника?

-        Ами, да – усмихна се жената.

-        И къде сте се разхождали?

-        Какво е това любопитство? Държите се странно… - сопна се Габи и се запъти към вратата.

В този миг Гоерги стана от стола с така бързина, че столът падна на земята. Той сграбчи ръката на Габи точно когато посягаше да отвори вратата и я погледна право в очите. Габи усети не толкова болка в ръката си, колкото смразяващия поглед на мъжа.

 - Мисля, че вие се държите по-странно. Наблюдавам ви. Ако искате да ни кажете нещо, което мислите за нас, споделете го. Няма да ви се обидим. Просто не искаме да стават недоразумения и да ни разберете погрешно – Георги отпусна хватката си и направи жест с ръката, че Габи може да отвори вратата.

- Аз пък мисля – каза тя – че с това поведение сигурно нямате много приятели. Или поне няма да успеете да спечелите нас като такива – и затръшна вратата под носа му.

- Това момиче ме нерви – изръмжа Георги – приятели… що за човешка глупост?

- Остави това, мислиш ли ,че знаят нещо? Не можем да позволим изтичане на информация. Не и сега, когато сме толкова близо до целта.

- Не знам, подозрителни са. Ще ги държа под око.

Разговорът им прекъсна звук, идващ от ръцете им. Двамата вдигнаха ръкавите на левите си ръце и от там се показа нещо като часовник с тъчскрийн дисплей. Георги натисна своя по таблото и от там в празното пространство над масите и столовете се проектира екран с няколко човека на заден план и един, стоящ като командир на рота пред тях. Беше облечен в черно сако с вратовръзка.

-        Треворни, момичето-затворник е избягало. Трябва да я намерите, попаднала е във вашия район. Искам я жива или мъртва.

-        Господин Хефе, художникът… наложи се да го елиминираме. Знаеше твърде много.

-        Внимавайте да не будите подозрения у хората. Твърде близко сме до осъществяване на плана. Ако нещо се провали, ще държа вас двамата отговорни, разбрахте ли?

-        Да, господине.

-        Понякога имам чувството, че роботи биха свършили по-бързо работата от вас. Внимавайте много!

Картината във въздуха изчезна, с нея изчезна и последният пламък от дървото в камината.

- Този път не трябва да се проваляме. Отивам да нагледам младежите – прошепна Моника.

Тях обаче ги нямаше.