Obra no adecuada para menores de 18 años
По дяволите! Отдавна забравих да псувам. Всяка моя външно отличаваща се, изпълнена с колорит псувня, всъщност е един и същи напълно кух вопъл, срещу чудовищната пустота на облъхващата ме жизненост на света.
По дяволите! Столът е ужасно неудобен. Зеленият диван е придобил жълтеникав цвят, сигурно в резултат на безбройните надрискани задници, които са сядали на него. Какво ми пука, нали все още не вони на лайна. Или, може би, задушен от собствената си лайняност, вече не мога да усетя дори едно вмирисано старо подобие на диван, превърнало се в диван-лайнян. Няма значение! Кое няма значение? Че съм се надрискал или че светът е едно грамадно, размекващо се лайно.
Пльоснал се в цялата тази помия, виждам грозния трилампов полилей, около който се върти цялата гнусна хотелска стая, а аз, не намирайки причина да търся в себе си сили за „нещо си там", продължавам да го гледам, но май вече не го виждам. Мога ли изобщо да различа нещо в този водовъртеж от безсмисленост?!
Вече дори не казвам по дяволите!
© Васил Благоев Todos los derechos reservados