Храна за птици 5
Произведение от няколко части « към първа част
– Е Стела, това беше. – си каза и погледна в страничното огледало. Нямаше никой, но искаше да поседи така и да изравни дишането си. Огледа се и примига. Пуста нощ. Празен път, обрасъл с гори, насред нищото. Дори луната се беше притаила в скута на един облак и ближеше отхапаното си рамо. Тракането на двигателя сега ѝ прозвуча, като равна музика. Музика на машина, споделила живота си с нея. От време на време отзад се обаждаше и птичето. Тези звуци не казваха нищо повече от това, което жената вече знаеше. А именно, че трябва да продължи. С онова което цвърчи там в кафеза – беличко, страхливо птиче сърце. И ако то запееше по-силно, налагаше се тя да го слуша, просто да го приеме, да го храни, да не го остава жадно и да му говори понякога, за да не оглушее то, от собствената си красива музика. Заедно с тракането на живота и вероятно да го хареса. Такъв, какъвто ѝ се дава. Странен, обичаен, объркан, или такъв за какъвто дори не бе мечтала.
Тя протегна ръка и светна плафона над главата си. В окаяния си вид в огледалото успя да види, че грима се беше стекъл и нямаше и помен от най-лошата нейна версия. Онази, която имаше остра пила в чантата си и бухалка под седалката. От огледалото я наблюдаваше само едно момиче със зелени очи. Оказваха се не толкова зелени, че да могат да убиват, но все пак достатъчно зелени, за да не могат да скрият онова усещане за него. Тя се обърна и погледна птичето. Беше се събудило и я гледаше втренчено.
- Какво ще правим мъниче? Я се виж, колко си хубав и беличък. – тя замълча. Протегна ръка да достигне клетката. – Искаш ли да се разходим още малко? – то изчурулика и клъвна промушения пръст.
- Добре, спи. Обещавам да пазя тишина и да не пея повече. Толкова зле ли беше? Господи! Никой не бива да пее така. Никой!
Момичето подкара колата. Земята се оголваше постепенно. Върховете на планините проблясваха пред фаровете. След малко на стъклото се появиха и първите снежинки. Валеше сняг. Първо плахо, но колкото повече се изкачваше нагоре, толкова снежинките ставаха все по-смели, завъртаха се на групи, хващаха се за ръце и се покланяха една към друга. Небето тъкмеше земята за сватба. Обличаше голите дървета първо с бели плюшени рокли, после с шапчици от бял тюл, а накрая нахлузваше копринени ръкавици на протегнатите клони. Лежаха по земята окапалите листа като майски бели рози, прошумяваше покрай птиците новата година, а те изпъваха шийки и подаваха главици от гнездата си, за да зърнат нейната кралска премяна. Жената отби и загаси колата до една малка чешма. Остави само фаровете да светят. Беше жадна. И още нямаше мир в себе си. Тук на върха щеше да го намери. Или пък той нея. Така си помисли. Излезе навън и усети как хладнината се разля по напрегнатите ѝ мускули, после пощипа зачервените топли страни. Една снежинка сви гнездо в миглите ѝ и зачака другата. Раменете на момичето се покриваха със сняг. То направи няколко крачки, пое дълбоко студения въздух, въздъхна и се огледа. Чешмата стоеше запечатана с ледени висулки. Обградена от орди с иглолистни дървета ѝ се стори, че най-после ще усети покой. Той ще положи ръка на нейното сърце, да ето сега и зелените ѝ очи, ще запечатат момента. Така си мислеше или се надяваше. А всъщност беше сама. И не минаваха някакви коли. Тишината я порази. Първоначално чу тътен в ушите си, а след малко започна да си въобразява, че чува шепота на балерините танцуващи във въздуха. В изблик на радост разтвори ръце започна да се върти пред фаровете. Черното палто нарисува окръжности. Безброй кръгове свистяха в очите и, описвайки безкрайното движение на живота. Въртеше се заедно с небето. Завъртя се света. Завъртяха се дърветата тичащи около нея, сменяха се и спомените, като бързи разбъркани кадри – щракваха един след друг пред очите ѝ, щастливи и нещастни, хващаха се за ръка, тичаха, надбягваха се пияни от нежност, удряха с токчета по земята, изтрезняваха от признания, готови да убиват, измамни, порочни, порочни, порочни.
- Шшшт. – чу се от една снежинка.
Тялото на жената се олюля пред фаровете. Краката ѝ се подгънаха. Усети главата си като пасирана. Подпря се на чешмата, да фиксира центъра на окръжността. Когато се успокои, гребна малко сняг и започна да яде от него. Имаше нужда точно от това. Никакъв мир не можеше да е това. Трябваше да е пълна глупачка, за да повярва, че той идва на 35 години. Може би много по късно, или малко преди да умре ще дойде и ще прошепне в ухото ѝ: " Спи, спи, спи." Но дотогава имаше още време. А сега реши, че ще опита да разшифрова знаците. Онзи човек беше знак. Ще го намери и ще празнуват срещата си заедно, или Новата година. Все едно. Но нямаше да чака да дойде смирение. Не и тази вечер.
следва последна част/надявам се/
поздравче: https://youtu.be/OgOGvXmVPm4
© Силвия Илиева Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Много красиви описания, Силве - само жена умее така. А Стела минава през нещо, което... Познато ми е. Много. Съчувствам ѝ, не е лесно.
-
Продължаваш да държиш в напрежение, Силве! Много умело си предала драматичните преходи в душевното състояние на героинята си...
-
Благодаря ти много Наде!
-
Красиво, мистично...Няма случайни неща на този свят, няма...
-
Благодаря Ви Марианче, Гале и Краси за споделените впечатления.
Наистина можеше и така да завърши, Краси, но трябваше друго заглавие да измисля . Благодаря за любими.
Желая Ви успешна седмица и много добро настроение! Благодаря! -
Изкушението надделя, човешкото, божието, трудното и ... даже и до тук да беше спряла, щях да остана с впечатлението, че Стела е трябвало да откара човека, да му помогне, даже и само заради това си заслужаваше целия този път... Чакам. Поздравления!
-
Като съновидение е, има някаква мистичност и сюрреализъм. В очакване.
-
Владимир и Пепи, благодаря.
-
Поздравления!
-
Благодаря ти, Иржи за отношението към написаното. Щастлива съм, че достига до теб и ти харесва. Хубава неделя ти желая!
-
Добре, че има още....Фантастнична си, Силве, когато описваш природни картини или ситуации- в случая танца на снежинките и героинята с тях....размишленията й....Пиши проза, това е твоето амплоа! Много, много го можеш!Макар,че очаквам какво ще се случи, очаквам как ще го разкажеш ти!....
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
