Храна за птици 7
Произведение от няколко части « към първа част
- Бррр- раздруса бузи Косьо, като остави чашата на масата. – Люта съм я докарал, а?
- Аха, почти като ядосана жена е. – заключи Стела
- Ракия с характер, викаш, а? Хе-хе-хе. – усмихна се той, следейки прокрадващата се усмивка на Стела. - Ех, момиче! – въздъхна той и напипа цигарите в джоба си, сепна се нещо изведнъж.- И музика нямам да ти включа. Имаше тук някъде един транзистор, чакай да го намеря. – тръгна да става Косьо,но почти веднага усети спрялата го кокалеста ръка на Стела.
- Недей, Косьо. И така е добре. Всичко е перфектно. А музика… или танц можеш да намериш във всичко.
Стана съвсем тихо. Мъжът седна и запали цигара и като че ли се усмири за малко.
- Във всичко казваш.
- Например в щракането на клечка кибрит, ако се заслушаш – прошепна тя и взе кибрита му. Косьо проследи ръката ѝ. Клечката щракна и тя я сложи пред очите си и се загледа в пламъка. Той въздъхна, гледайки я зад стена от дим. Димът заедно с огъня затанцуваха. - Ето сега от въздишката ти. – тя направи вълнообразно движение с пръста си - Косьо се загледа през ресните от дим и видя зелените очи на Стела. – После и в огъня, който пука в печката - продължи тя. – Мъжът притихна и се огледа. Наистина можеше да бъде нота, всеки звук-реши той, и всяка нота създаваше танц, макар и малко странна да му се стори тази мисъл. - Виж как хубаво танцуват снежинките, едва ли е защото вятъра ги е оставил без ноти.
- Може и да си права, Стела, но аз съм малко оглушал. Не знам как ги чуваш тия работи.
- Не чувам добре и аз. Усещам ги.
- И все пак, друго си е да имаше радио. – настоя Косьо, сякаш инстинктивно се опитваше да я извади от меланхолията. - Я да видим колко е часа? – погледна към часовника си мъжът. – Ха, ами то още половин час остава до 12 часа. Ех – издиша отново дима и скочи към печката - Дай да пооправя малко тая съборетина, че Новата година ще ни завари в мизерия, а и такова хубаво момиче ми е дошло на гости, не бива така.
- Какво ще правиш? - гледаше го ококорена през рамо Стела.
- Ами, какво, какво? Ще взема да смета малко. Няма да се излагам повече. Чакай, сетих се, я виж в оная ракла – посочи в другата стаичка - бабката беше скатала едни нови черджета. Дано само не са ги опасли молците, мамицата им мръсна. Всичко ми изядоха тия гадини.
След малко изтопурка нещо в другата стая. Когато тя се озърна да види къде е отишъл, го видя да подскача с метла в ръка срещу една паяжина, дълга почти колкото лиана. За всеки случай реши, че цялата ситуация е достатъчно нелепа и заслужава да се запечата с един удар на екс. Затвори очи и когато ги отвори я напуши смях. Косьо метеше и едва му се виждаше главата зад облак прах. Почувства се неловко и стана да му помага. Краката едва я държаха. Сливовата си я биваше, обаче на пук на няколкото залитания, за нула време избърсаха с един стар парцал и пода блесна. После постелиха черджетата, покривка, разни каренца и стаята грейна. На перваза на прозореца тя нареди три малки менци и сложи в тях букети със сух чай. Замириса на мащерка и на балкански чай. Накрая Косьо я озари с усмивка от два реда предни зъби. Чак сега забеляза, че няма задни и се сети, защо до сега ѝ се усмихваше половинчато.
- Харесваш ми така. – усмихна се насреща му.
- Как, душко? – притесни се мъжът.
- Като не криеш усмивката си.
- Ха-ха! - изсмя се нервно. – Да, да, хайде, сядай сега да ми разкажеш всичко. Махни зъбите. Майната им, целия съм развалина, а пък сърцето, да не ти разправям... – Той седна и напълни празните чаши с ракия. – Кажи ми всичко, каквото те мъчи. Усещам, че не ти е добре. Едва ли ти е било до купон, за да се домъкнеш до тук.
- Няма нищо за разказване. С изключение на едно сърдечно прескачане. Друго няма.
- Нали каза…, той спря защото тя махна с ръка и го прекъсна.
- Няма значение. Наздраве! – удари настоятелно чашата си в неговата и вдигна брадичка.
- Наздраве! – отпи без да откъсва очи от нея.
- Сам ли живееш?
- Сам да, сам съм като куче.
- А жена ти?
- Жена ми я взеха мътните преди време. На никой да нямаш вяра в тоя живот, душко. Ни на жена, ни на мъж, ни на куче.
- На куче пък защо?
- Защо ли, защото и те заприличаха на хората. Гледаш го бездомно, съжалиш го и тръгнеш да вадиш хляб да го нахраниш и докато се усетиш, те е захапало за крака. Като тръгне и кучето срещу човек, значи нещо здравата сме се сбъркали. А? Така ли е? – разгорещи се Косьо. - А ти ми говориш за любов. – той прониза Стела с поглед. Тя се беше подпряла на длан и го гледаше тъжно.
- Няма такова животно, душко. Няма, от Косьо да го знаеш. Дириш го, мислиш си има го, всеки разказва че го е виждал, и тия сериали са плъзнали като системи с глицерин за наивни податливи душици… Няма любов! Е, поне аз за тия 55 години не съм я срещал. Виждал съм знаеш ли какво, ей такива деца като теб дето лягат пред влака и си мислят, че го правят от любов, а после съсипват родителите си, семействата си, неродените си деца. Всичко е лъжа, момиче. И е по-добре да живееш с тази мисъл, отколкото да вярваш на небивалици и да ти мине живота като моя. Без да разбереш. – той избърса слюнката около устата си. Усети, че се беше въодушевил прекалено, а и реши, че не е толкова стар, че да да дава нежелани съвети и се умълча.
- Наздраве Косьо! – погледна го през замъглените си зеници момичето.
- Наздраве, ама- той мярна часовника си- ние пропуснахме новата година! Видя ли сега? - Тя се разсмя. – смееше се искрено и с глас. Едновременно й беше тъжно и смешно и от очите й потекоха сълзи.
- Смееш се ти, а забравихме да изиграем едно хоро. Можеш ли го, а? Той се, хвана се за кръста и отнякъде издърпа един кирлив пешкир.
- Идвай тука! Любов! За любов ще ми се тръшка. – Тя не се беше усетила кога той я беше завлякъл навън и на снега играеха хоро. Тежките му стъпки удряха в земята – Ха така, - Любов! – Удри! По-здраво! Давай! Чак земята да се размести. Ей това е танц! Браво, душко! Така те искам. – Жената се олюля за миг - Само не падай, не падай, че ракийката и мен ме дърпа към земята.
Докато чуе какво казва Косьо, Стела се подхлъзна, а след нея се катурна той . Не усетиха падането, но видяха как клоните се въртят над тях, а снега валеше, неспирно без сам да знае какво го кара да иска да слезе на земята. Ушите им пищяха от радост ли от новата година ли, те самите не знаеха. Косьо се беше търкулнал като топче. Стела го чу да псува малко по-надолу до колата. Като че от срам псуваше, че се е напил и когато тя отвори очи видя един плетен пуловер набоцкан с трънки и сняг да се надвесва над нея.
- Ставай, ставай, Стела! – Поувлякох се аз. Голямо магаре съм, пък виж как се украсих. Господ да ми прости, детето ми. Направо се напих.
- Не ссси. – процеди съскайки на буквата с, докато се опитваше да различи лицето му – Супер си. – провлачи отново глас тя. - Много ми е топло.
- Тихо, душко, тихо. Сега ще те вдигна, после ще влезем вътре и всичко ще забравиш. Обещавам, обещавам - шептеше той, задъхвайки се от вълнение.
следва
© Силвия Илиева Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Благодаря Ви, приятели!
-
Понякога човек дори не знае колко малко му трябва, още по-малко къде може да го намери.
-
Накъде вървим от тук? Накъдето искаш, само отведи ме!
-
Заслужени аплодисменти, Силве! Умееш!...
-
Бени, благодаря ти за отделеното време и топлите отзиви, зарадва ме!
-
Чудя се накъде ще отведеш двамата си герои, Силве. Става все по-интересно!...
Чакам с нетърпение развръзката! -
Благодаря за любими.
-
Коце, един абзац и за бобеца ще сложа и рецепта ще ти дам, ако искаш, пък като дойда в Несебър лятото с мъжа ми, ще ни посрещнеш. Поздрави най-сърдечни и благодаря!
-
Ааа не е само от сливовата и компота,ми смилянския,ми сланинката с празецакадеги забрави Силве а,айде понапиши и за тях малко а
.Чакам ей да знаиш
. -
Благодаря ти, Симона. Една бутилка сливова и един компот, нали 😁.
Жени, много си мила, благодаря ти!
И аз благодаря, че си тук, Марианче! Удоволствието е мое.
Наденце, благодаря ти мило сладко зверче, прегръдки!
Каква приятна изненада, Доче! Чудех се, дали ще ти хареса, благодаря ти много!
Краси, заразихте ме, няма начин, ще пиша. Благодаря ти от сърце!
Момичета, желая Ви успешна седмица и много вдъхновение! -
Слава богу, че има продължение, не ми омръзва да чета за тия двамата. Напиши още няколко, имаме нужда от тях, Силве! Талантливо
-
Пътувах от първия заснежен завой на разочарованието до ракията и сланината. Очарована съм. Браво!
-
И двамата няма да забравят тази пропусната Нова година, сигурна съм! Чакам продължението!
-
и аз като Пепи... все едно бях там... много си талантлива, Силви, с усет към детайлите... и в стих, и в разказ...
-
Човешко е точната дума! Толкова малко му трябва на човек!
-
Благодаря ти много, Пепи!
-
Оххх, колко човешко...
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
