Глава трета

Къщичка в гората

            Сенките се сгъстиха около двамата пътници, които вече крачеха навътре между дърветата. Дълго време Фрео се бе замислял какво се крие в тази гора. Тя изглеждаше тъмна дори и през зимата, когато листата опадаха и стоеше подобно страж към Кралството на елфите. Вече наближаваше пладне, когато достигнаха едно необхватно широколистно дърво. На Фрео му се стори, че то е стояло тук, още преди да се появят скалите и тревите. А може би бе така?

            Софо спря до дървото и каза кратко:

            -  Това е моят дом. Качи се по стълбата!

            Фрео погледна нагоре и остана изумен. Дебели клони, подобно великански ръце, обгръщаха странна къщичка от дърво. Това изглеждаше толкова приказно и невероятно! Освен това още нещо го учуди - Софо летеше! Птицата с невероятна големина кръжеше около колибката толкова леко, сякаш бе само от въздух. След миг една плетена стълба от въже се спусна надолу по ствола на дървото. Фрео се изкачи без проблем, сякаш бе перушинка. На върха достигна до чудна дървена вратичка и влезе в една хралупа, където Софо го чакаше. Той запали малка свещица и Фрео разгледа невероятния му дом. Малко северно прозорче мъждукаше насреща - то бе покрито с дебели щори от огромни дъбови листа. В стаята цареше небивал безпорядък. Едно сламено легло или по-скоро рогозка, прилично на гнездо, привлече вниманието на хобита. До него имаше дървена маса с три крака, а на нея бяха наредени множество книги, свитъци и разни други хартийки. От пода се подаваше капак - оттам  идеше аромат на чубрица и осолено месо. Малката каминка бе обвита с каменни плочи, а в нея нямаше и следа от огън.

            - Фрео, - каза Софо - слез по стълбата и събери малко сухи клони за огъня. Но внимавай да не се отдалечиш много - гората е необятна и опасна за теб.

            Фрео се подчини без излишни въпроси. Под дървото нямаше съчки, а наоколо беше толкова тъмно, сякаш слънцето вече бе залязло на запад. След време хобитът успя да събере малко сухи съчки, но докато обикаляше в мрака, видя чудна гъба, която в миг изчезна. Фрео я подири наоколо, ала не я намери. Не откри и дървото на Софо; беше се загубил. Изведнъж сякаш мина през невидима завеса и влезе в слабоосветена стая. Нещо, подобно на крушовидно пламъче, излъчваше мъждиво сияние. И тогава Фрео ахна. От сянката излезе човек, но необикновено красив. Той беше млад, висок и събрал в себе си цялата човешка невинност. Имаше тъмноруси коси и ясносини очи. На гърдите си носеше ризница от чисто злато. Досега Фрео не бе срещал по-красива и чиста душа. А гласът му беше ясен и звънък, сякаш славей говореше с човешки глас. Той каза:

            -  Привет, Фрео!

            След туй второ същество се появи от полумрака. И то по нищо не отстъпваше на първото. Изглеждаше красиво, кротко и гордо, ала Фрео малко се усъмни в това, което вижда. Това бе Галиан, която изглеждаше страшна в своята печал по нещо отминало или неизживяно. Нейният глас бе бистър като планински ручей и въпреки това звучеше нежно. Дългите й тъмни коси и дълбоките й зелени очи я отличаваха наглед малко от брат й. Тя каза:

            -  Привет, Фрео!

            Това прободе сърцето му. Той падна на колене пред най-красивите творения на времето и пространството. Искаше му се да не ги бе виждал никога, защото болка изгаряше душата му. Той страдаше за тези две невинни същества, красиви и вечни, ала безвъзвратно затворени в безвремието. Той заплака.

            Пръв заговори Мироелф. Фрео го слушаше с почит и уважение.

            - Сега, Фрео, трябва да потеглиш на север към Дивогория. Но преди това избери трима верни приятели, които да те съпроводят.

            - Е, вие сигурно знаете, че имам само трима приятели - каза Фрео.

            - Да, да. - продължи Мироелф. - До края на есента трябва да откриете Закот. Той живее на северозапад, нейде из Предморските планини. Ти ще го познаеш по златната звезда, която блести на челото му. След като го откриеш, му предай това.

            И Мироелф подаде на хобита някакъв свитък. На него с древни руни бе изписано: „Аз съм Зилот, крал човешки; пропъден от Кралството човешко. Моят син, Закот, единствен ще ме наследи и само той е способен да управлява сигурно родината ни. Нека този свитък да даде право на детето ми да се възкачи на трона без  война и нека самозваният зверски поробител Ивалон се смили и отстъпи. А сега - сбогом!”

            Фрео прибра свитъка, който имаше кралски дървен печат и заслуша по-нататък.

            - Крал Ивалон трябва да се откаже доброволно от престола. Ти, Фрео, ще излекуваш кралица Катю и той трябва да отстъпи. След като новият крал поеме властта, бързай да достогнеш до Белите ридове преди Нова година. Дотогава имаш почти три месеца.

            - Не разбирам - каза Фрео - как ще премина през опасностите без сила или... поне малко магия.

            - О! - рече Галиан, - вземи този пръстен. Щом почукаш с него по някое дърво, начаса ще се появи колкото и каквато си пожелаеш храна. Удариш ли с него по камък, вода ще бликне оттам. Но не бъди алчен!

            Фрео взе прекрасен златен пръстен със змийска глава. Той попита:

            - А ще ме очакват ли битки?

            - Разбира се. Но, за да накараш врага да отстъпи, е нужно само да забиеш този меч в земята.

            И Фрео получи от Мироелф къс меч с дървена дръжка и сияйно огнено острие. Той отново попита:

            - А какви ще бъдат задачите ми по-нататък?

- След това - каза Галиан - трябва да спасим Кралството на хората от глада и болестите, които вилнеят из него.

            -  Нима това е лесно?

            -  О, не, никак. Трябва да пътуваш през студ и сняг до Ледените предели. Там, заедно с приятелите си трябва да откриеш камъка, в който е замръзналото сърце на Езамар. След туй го донеси в Ентолес, но рано напролет - нито преди, ни след това. Очакват те още много приключения и велики дела, но за тях ще узнаеш повече на Съвета.

            - А кога ще се свърши гладът по нашите земи? - попита с надежда Фрео.

            - Това може да стане най-рано през другото лято; през август може би.

            - Значи това ще бъде едно дългоочаквано лято?

            - Да, така е. А сега сбогом! - каза Галиан.

            - О, лейди Галиан. Вие ме омагьосахте с дивния си глас. Не ще никога да ви забравя! - рече Фрео.

            Тя кимна утвърдително:

            - Така да бъде!

            След това Фрео намери раницата си и се зачуди кой ли я е донесъл. Той се сбогува с Първополуелфите и погледна за миг странното пламъче.

            Всичко изчезна. В гората бе все така мрачно, но Фрео забеляза две фигури, които се приближаваха към него. Той позна Софо и Юл. Те носеха по една раница и тояга. Тримата се отправиха на запад към края на Ентолес. Сякаш бе още пладне.

            - Ами Мариан? - попита Фрео.

            - Тя ще ни чака в края на Еленорските баири. Оповестена е вече - отвърна Софо.

            А баирите приближаваха към тримата герои. Наоколо се чуваше магарешки рев и задавено грухтене на свиня от Хобиталия. Тримата не спряха да починат през нощта. Изминаха баира по билото и на сутринта достигнаха края му.

            Фрео си спомни с топлина в душата за приказните създания, които бе срещнал вчера. А сега беше студено- духаше умерен северозападен вятър. В това ранно утро на пети октомври пътешествениците се увеличиха. Мариан ги чакаше край баира. Тя носеше топли дрехи и раница, а зад нея стоеше огромно черно куче.