Хуанито

и

 седемте добри духчета

 кратка

приказна

   повест

за

 Д Е Ц А

записана

от

сеньорита Хулия

VІІІ.2012

Хуанито и седемте добри духчета

(Обещано на Ванина-Sol – Благодаря за вдъхновението!)

Първа глава

Откриването на духчетата

Тази история се случи съвсем скоро… и побързах да я запиша, за да не я забравя и да мога да ви я разкажа с подробности.

В малко планинско селце, направо махаличка от няколко къщички, по време на едно от своите дълги пътешествия срещнах Хуанито – малко жизнерадостно момченце. То прекарваше цялата ваканция при своите баба и дядо в малката кокетна къщичка и тук толкова много му харесваше, че никак не бързаше да се прибира в големия град. Бабата и дядото много обичаха своето внуче и се радваха да го посрещат и да се грижат за него по време на всяка ваканция. Селцето беше наистина мъничко и те не се тревожеха, че Хуанито може да се изгуби, защото го бяха научили да разбира правилно езика на природата и да се доверява на усета си. Дядото на Хуанито неведнъж бе се разхождал с него сред царствените чукари и под сенчестите корони на дърветата. Показал му бе къде горските животни са си направили свои домове и как се грижат за малките си. Баба му пък го учеше да разпознава полезните лековити билки и да събира дъхави букетчета от тях за чай през зимата и ароматни горски плодчета в малка кокетна кошничка, ръчно изработена от нея специално за любимото и внуче…

Но историята, която искам да ви разкажа, не е свързана с дядото и бабата на Хуанито. В нея участва само той. Е, има и още няколко малки герои… Нетърпеливи ли сте да се запознаете с тях? И аз с нетърпение очаквах да науча всяка нова случка с малкото усмихнато момченце и неговите необикновени приятели.

Един ден, докато си играеше в градината пред малката къщичка, Хуанито се приближи до алеите с цветя и се загледа любопитно в тях. Стори му се, че вижда нещо необикновено да се движи. Там, под нежните главици на цветята му се привидяха малки човечета. Съвсем като живи! Отначало си помисли, че момиченцето на съседите е забравило някоя от своите куклички… Но, почакайте… те наистина бяха живи! Движеха се, говореха си. И съвсем не бяха кукли! Хуанито се спря, застана неподвижно, за да не ги изплаши и започна с интерес да наблюдава какво правят. Преди да го забележат, успя да ги разгледа добре. Преброи ги – бяха точно 7. Всяко от тях беше облечено с дрешки в различен цвят, цветовете на дъгата. Бяха 2 момиченца и 5 момченца. По-късно, когато се запозна с тях, разбра, че се казват: Виолета, Росана, Азул, Бердо, Амарийо, Анаранхадо и Рохо. Тези малки палави човечета бяха духчета и можеха да стават невидими за хората винаги, когато си пожелаят. Щом усетеха заплаха, мигом се скриваха от любопитните им погледи. Така стана и сега – веднага щом забелязаха Хуанито, те като по даден знак се изпариха във въздуха. Хуанито се натъжи, че ги е изплашил и приседна на един голям камък. Помисли как да ги накара да се върнат и засвири с уста една мелодия. Тя беше от песничка, която майка му пееше за лека нощ. Идеята се оказа добра. Не след дълго малките създания започнаха да се материализират пред погледа му. Момчето не помръдна от мястото си. Предпазливо, но дружелюбно протегна ръка и тихо каза:

-         Не се страхувайте от мен! Няма да ви сторя нищо лошо! Искам просто да станем приятели!

Малките същества се подредиха в редичка пред него и му изпратиха по една красива като картина мисъл. Те знаеха почти всички човешки езици, но владееха и един вълшебен език – телепатията. Много деца, докато са малки, също владеят този език, но като пораснат, го забравят… Е, Хуанито още не беше достатъчно голям, за да го забрави и прие с благодарност красивите образи-послания от мъничетата.

След още няколко мига той се опомни и запита:

-           Кои сте вие? Извинете, може би първо трябваше да се представя аз…

-           Не се притеснявай, Хуанито! Ние знаем кой си. Познаваме те добре, макар ти да не подозираше за съществуването ни. – проговориха човечетата. – Ние сме цветни духчета. Живеем в цветната градина и сме приятели на цветята. – Тогава духчетата се представиха на момчето и то установи, че никак не е трудно да научи имената им.

-           Много се радвам да се запознаем! – каза Хуанито.

-           И ние също се радваме! – отвърнаха духчетата в хор. Гласчетата им бяха нежни като на чуруликащи птичета.

-           Откога живеете тук? – попита момченцето.

-           Откакто сме се родили… - засмяха се в отговор духчетата. – Приятно ни е да си бъбрим, ала сега трябва да те оставим, бързаме, имаме много важни задачи. Но ти не тъгувай, обещаваме ти утре да се срещнем отново, ако искаш. Чакай ни по същото време тук, но… молим те, не казвай на никого за нас. Ако разкриеш нашата тайна, повече никога няма да се видим…

-           Добре, обещавам! – отговори детето и още преди да изрече последната дума, духчетата отново се разтвориха във въздуха без следа.

Цял ден Хуанито ходеше замислен. Очакваше с нетърпение следващата среща с новите си приятели. Изгаряше от желание да сподели с някого… А беше обещал да не разкрива тайната на съществуването им! За щастие баба му и дядо му в този ден имаха много работа и не подозираха за новите приключения на внучето си.

Настъпи вечерта, а след нея нощта и всички потънаха в света на сънищата. Дядото и бабата сладко си похъркваха, уморени от труда през деня, а Хуанито дълго се въртя в леглото си, преди да заспи. Дори му се стори, че вижда своите малки приятелчета в стаята около леглото си. Сънят надвиваше и той притвори очички, но все още не разбираше дали сънува или вижда мъниците пред себе си…

Беше истина! Те притежаваха способност да идват в съня на децата и да им разказват приказни истории.

Забравих да ви кажа, че както можеха да стават невидими, духчетата можеха и да летят. А можеха да вземат в своя полет и по някое детенце, което им се довери искрено. Достатъчно беше да го хванат за ръка и да полетят заедно – като в приказката за Питър Пан. Така сбъдваха желанията им за чудни пътешествия (според някои възрастни това се случваше само в страната на сънищата, но на вас ще доверя тайната, че всъщност това си бяха истински изследователски пътешествия).

Е, първото пътешествие беше кратичко – като за начало, за да не се изплаши Хуанито… Полетяха над селцето, после над горичката и след малко се върнаха обратно. Беше невероятно! Много хубава разходка! В небето светеше луната, придружавана от своята звездна свита и нощта съвсем не беше толкова тъмна и страшна. След полета духчетата оставиха момченцето в мекичкото му легълце и то уморено притихна. Сега вече наистина засънува и продължи насън пътешествието в страната на чудесата…

Втора глава

Светът на Рохо

На сутринта Хуанито вече не можеше да разбере кое бе сън и кое истина. Зачака с усмивка часа на срещата и ето, че не се излъга – малките му приятели се появиха, както бяха обещали.

-         Здравей, приятелю Хуанито! Добър ден! Радваме се да те видим! Как си? Хареса ли ти пътешествието през нощта? – зачуруликаха едно през друго мъничетата.

-         Здравейте! И аз се радвам да ви видя! Искаше ми се снощното пътешествие да не свършва! Но мама ме е учила да бъда търпелив и любезен. А и ваканцията току-що започна – има още много дни и нощи, през които ще можем заедно да пътешестваме.

-         Предлагаме ти една игра. Ще можем да я играем заедно, правилата са много прости. Всеки ден някой от нас ще ти разказва своята история, после през нощта ти ще си избираш място, където да те заведем на пътешествие. – каза едно от духчетата.

-         Чудесно! Съгласен съм! Идеята ви много ми харесва! – отвърна с готовност Хуанито.

-         Добре, пръв започвам аз! – каза Рохо. – И така… вече знаеш моето име, виждаш любимия ми цвят – всички мои дрешки, шапката, дори и ботушките ми са в различни нюанси на червеното. Можеш ли да познаеш кой е любимият ми ден от седмицата? Точно така, днешният ден – вторник. А любимата ми планета? – Естествено! Червената планета – Марс. Сега е твой ред – кажи ми кой е любимият ти цвят? И защо го харесваш?

… (тук приканвам малкия читател да доразкаже историята от името на Хуанито – да сподели своите любими неща…

-         А можеш ли да познаеш кои са любимите цветя на Рохо?... Изброй поне няколко от тях.)

            Хуанито отговори любезно на въпросите на Рохо. А после предложи нова игра. Да забелязват предмети с червен цвят около тях, а когато свършат, да си измислят. А после да изброяват предмети с първа буква Р – като името на Рохо. Най-накрая се заеха да нарисуват и оцветят някои от тези предмети и любимите цветя на червеното духче… Всички заедно добре се позабавляваха.

-         Време е да се разделяме! – със съжаление каза Рохо. – Но не задълго. Тази вечер аз ще бъда твоят екскурзовод в избрано от теб пътешествие! Не забравяй да си намислиш къде искаш да те отведа…  – и също толкова неочаквано всички изчезнаха в един миг.

Вече се досещате, че още в ранната вечер момчето неочаквано забърза към леглото си. Баба му и дядо му си помислиха, че е уморено от игри и не се разтревожиха. Естествено, те не разбраха за нощните му пътешествия, защото още щом хванеше ръчицата на някое от духчетата, Хуанито също ставаше невидим за възрастните…

Тази нощ той преживя невъобразимо приключение! Разходката беше по негово желание – в небето, около Земята, в огромното пространство, което възрастните наричат Космос. Беше чудно-красива гледка! Да види цялата планета отвисоко! Да плува в облаците! Да лети между звездичките! Хуанито обичаше Земята, но след това пътешествие я обикна още повече!

След прибирането си у дома продължи да пътешества отново в света на сънищата…

-         А ако духчетата бяха поканили теб на пътешествие, къде щеше да избереш да те отведат тази вечер, малко приятелче?

Трета глава 

Пътешествие с Амарийо

Сигурно ще се досетите – следващият ден от седмицата беше сряда. Това беше и любимият ден на Амарийо, затова той се представи втори пред малчугана. А можете ли да отгатнете кой бе любимият му цвят? Естествено че жълтият – личи от името му! А и от дрешките му.

-         А коя е твоята любима планета? – попита го Хуанито замислено.

-         Моята любима планета е Меркурий. Ти нали знаеш, учил си в училище, че тя е мъничка – като джудже в сравнение със своите събратя и посестрими. Но да си дребен не значи да си по-малко значим от останалите! Много примери в живота ни учат на това. Всеки от нас може да разкаже безброй истории за малки, но ценни предмети или хора…

След това започнаха вече познатата игра с думичките. Този път трябваше да откриват предмети с жълт цвят. В градината на баба му имаше и много жълти цветя. Откриваха ги заедно и назоваваха имената им, омаяни от красотата! А после изброяваха плодове и зеленчуци с този цвят.

…

Игрите сякаш нямаха край, но духчетата отмерваха времето по свой особен начин и в един миг приключиха с обещание за нощна разходка.

И тази вечер Хуанито си легна рано за изненада на загрижените си баба и дядо. Той дълго беше умувал къде да пожелае да пътешества и си беше избрал нещо много интересно.

Когато духчетата пристигнаха, той доверчиво подаде ръка на Амарийо и го посвети в плана си – да отидат заедно с цялата група в пустинята, при пирамидите… Защо ли беше направил този избор? Може би златистият цвят на пясъците беше близък до жълтото на духчето… А може би защото тази загадка му бе много интересна – свързана с древната история на Земята, със загадъчните строители на тези внушителни каменни монументи…

Хуанито не сгреши – разходката наистина много му хареса. Беше невероятно да се докосне до вече позабравения свят на египетските фараони и техните царствени фамилии, да научи повече за начина им на живот, за удивителните им способности, да разгадае техните писмени символи. Може би си мислите, дали пък духчетата не притежават още една удивителна способност – да пътуват във времето!? Да, разбира се! Познахте! Това наистина беше едно пътешествие във времето – в онези интересни времена, когато се бяха появили първите пирамиди…

Какво ли още не видяха Хуанито и неговата чудновата компания – загадъчни животни и птици, екзотични растения и разбира се богатствата на царската фамилия – купища скъпоценни камъни и изящно изваяни от ръцете на най-даровитите майстори фини предмети …

Дойде време за край на това нощно пътешествие. На малкия изследовател никак не му се искаше да свършва, но духчетата без да го питат го изпратиха до леглото му и го оставиха да си почине от преживяното вълнение.

А ти къде би искало днес да те отведат на пътешествие духчетата, мило мое дете?

Четвърта част

Азул и неговият загадъчен свят

Дааа, отново дойде утрото. Но момченцето беше толкова изтощено от дългата нощна разходка, че се успа. Дори когато слънчевите лъчи се протегнаха и го погалиха по челцето през прозореца, то не бързаше да отвори очички. Дълго се прозява, излежава се в леглото и се стараеше да си припомни подробности от нощното пътешествие. Какъв чуден свят, поправка, какви чудни светове разкриваха пред него тези добри малки духчета! Дори някой като него с толкова богато въображение не би събрал смелост да си представи, че ще изживее такива невероятни мигове в компанията на вълшебни същества!

Е, трябваше вече да става от леглото, иначе баба му щеше да се разтревожи и да си помисли, че е болен. А дойдеше ли да го вика за закуска, вече наистина щеше да бъде прекалено съмнително… Всяка сутрин Хуанито и помагаше с удоволствие да приготви закуска за тях тримата. В този момент момчето си спомни за играта на плодове и зеленчуци и откри, че преживяното забавление му помага да избира по-лесно храната си сред голямото изобилие на бабината градина.

Баба му със сигурност щеше да остане доволна. И малкият помощник бодро закрачи  към кухнята…

В този ден, както се досещате дойде ред на Азул. Защото беше четвъртък, разбира се! А това бе любимият ден от седмицата на синьото духче. Можете ли да си представите как изглеждаше мъникът в сини дрешки и със сини сандалки. Точно като блестящо водно конче, отразяващо огледалото на водата под себе си. Вода ли казах? Разбира се! Това беше цветът и на океана, и на морето, и на водата в реката. И любимият цвят на Азул.

Оказа се, че любимата му планета е Юпитер. Колко очарователно разказваше той за нея…

А после, както можеше да се очаква, следваха забавните игри. Дълго изброяваха и се смяха, всеки се опитваше да изпревари другите, но без да се сърдят, просто на игра. Измина времето, определено за дневна среща и духчетата отново внезапно се изпариха…

Но момчето този път очакваше това да се случи и не се изненада. Вместо това зачака нетърпеливо вечерните приключения. И отново легна в леглото рано, както и предишните вечери.

-         Къде отиваме тази вечер, малки приятелю? – попита го нежно Азул?

-         Можеш ли да ни заведеш до дълбините на океана? – отговори с въпрос Хуанито.

-         Разбира се! Това не е трудно за мен! Това е най-лесната задача, която бих могъл да изпълня за такова любознателно и мило момченце като теб. Надявам се пътешествието да ти хареса! Светът на водата е доста интересен. – добави духчето.

-         Да тръгваме тогава! – забързано отговори Хуанито.

И те поеха най-напред към брега, а след това и навътре, през плискащите се и разбиващи се вълни. Техният ритмичен звук приличаше на песента, която чуваме, щом доближим до ухото си рапан. Сякаш пееха и разказваха, примамваха в своите дебри с обещания за неподозирани вълшебства.

Можете ли да си представите какво видя Хуанито тази нощ? Затворете очи и опитайте, не е толкова трудно… Срещна се с русалките, гостува на морския цар Нептун, язди морско конче, спуска се по пързалката на водопад и какво ли още не… И през цялото време се наслаждаваше на омайните разноцветни красоти на водните обитатели от растителното и животинското царство

Но, както се досещате, настъпи краят и на тази нощ и момчето трябваше се завърне вкъщи, за да осъмне в леглото си.

Сънят му позволи още малко да пътешества, но новият ден обещаваше още по-интересни приключения и това наистина се случи.

Пета част

Във владенията на Росана

Как мислите? Дали не е ред вече на дамите? Е, нашите духчета не спазват стриктно правилата, тъй като самите те са деца. И момичета и момчета играят винаги заедно и още не са пораснали толкова, че да се съобразяват с кавалерското поведение. Тъй като беше петък, някак естествено се представи пред Хуанито първата от дамите – Росана. Рокличката и беше толкова изящна – розова, с малки панделки по нея. Приличаше на пеперуда! Като почти всички момиченца, които нашият малък герой познаваше, и Росана обичаше най-много розовия цвят.

-         Вече отгатнах кой е любимият ти цвят, Росана, а сега ми кажи коя е твоята любима планета? – попита очарован малкият изследовател.

-         Венера, разбира се! Това е планетата, която възрастните свързват с любовта! – отговори уверено малката принцеска.

-         Сигурно и тя е красива като теб! – учтиво отбеляза Хуанито.

-         Да, красива е…, с удоволствие ще ти я опиша, но хайде първо да поиграем на нашата любима игра.

 И те заиграха с огромно удоволствие, като всички деца. Оказа се, че няма много розови предмети наоколо. Сетиха се за розовото фламинго. В градината разбира се имаше доста цветя, обагрени в този цвят. Докато се наслаждаваха на красотата им, Росана припомни, че розов е и цветът на зората. Но зората настъпва след края на нощта. И отново дойде ред да се разделят до вечерта.

За тази нощна разходка Хуанито още не беше избрал посока. Щом времето за това настъпи, той помоли своята малка приятелка – духчето Росана да му помогне за избора.

-         Мило момче, –  промълви розовата фея – ти нали разбра, че зората има розов цвят. Е, сред моите умения има едно много полезно – мога да излъчвам светлина също като нея и да осветявам околностите, колкото и да са мрачни и тъмни, точно като светулките. Затова ще ти предложа да те отведа на разходка до най-тъмните и непрогледни места като дълбините под земята и в кратера на един вулкан, разбира се угаснал в момента. Надявам се светът, който ще се разкрие пред теб, да ти хареса.

-         Разбира се! Съгласен съм! Много интересно предложение!

И те поеха отново придружавани от цялата компания на поредното невероятно пътешествие.

            Излишно е дори да напомням, че тайнственият свят, който се разкри пред очите на Хуанито го омая с прелестите си. Той научи много за вътрешностите на Земята, по която всички стъпваме, без дори да се замислим какво има под краката ни.

            Научи много и за огъня, за неговата сила и мощ, за това как може да разтопи металите и да ги накара да се леят като мляко по склоновете. В недрата на земята, в дълбоки пещери съзря много минерали и кристали – всеки със своя неотразима и неповторима красота! Те бяха древни и много мъдри – разказваха увлекателни истории от далечни времена…

            Но и това пътешествие трябваше да свърши. И Хуанито се озова отново в своето уютно легълце до сутринта.

            Каква ли ще е следващата изненада на духчетата?

            Шеста част

            Очарователната Виолета

Денят беше събота и бе дошъл ред на втората малка дама – Виолета. Тя, както очаквате бе облечена в лилаво – като дъхава, нежна горска теменужка. На крачетата си беше обула изящни кристално-виолетови пантофки – досущ като на Пепеляшка. А върху къдравата и косица грееше лилава панделка. Естествено бе наметната и с лилава пелеринка. Гласецът и беше също толкова нежен, колкото и външността и. Тя сякаш не говореше, а пееше със славееви трели:

-         Не ти ли приличам на цвете? Любимото ми цвете е горската теменужка. Моят любим цвят си личи по облеклото ми, а планетата, която най-много харесвам, е Сатурн. И тя е тъй нежна и грациозна като мен – има пръстени като коланчета около кръстчето си…

-         Щастлив съм да чуя твоя разказ, Виолета! – отвърна Хуанито.

-         Хайде пак да поиграем. Този път аз определям правилата. Днес е моят ден! – разпалено предложи духчето.

И те заиграха увлечени, без да усетят как отлетя отреденото време. Както винаги в точния уречен час духчетата изненадващо изчезнаха без следа.

Запленен от разказа на Виолета за дъхавата горска теменужка, Хуанито се опитваше да си представи какво ли приключение го очаква тази нощ!? Имаше толкова много за обикаляне, толкова много за откриване!

И ето, настъпи вечерта. Момченцето трепетно бе вперило поглед напред пред себе си, за да не заспи и да пропусне пътешествието.

-         Ехо! Айларипи! – едно медено гласче го викаше…

-         Тук сме! Хи-хи-хи! – това разбира се беше Виолета! – Да тръгваме!

-         Да се опитам ли да позная!? Днес ще ме водите в гората, сетих се заради горската теменужка! – промълви сънено Хуанито.

-         Не! Не позна, но си близо! Всъщност горската теменужка има едно братче – срамежливо като нея – планинският еделвайс. Ще му отидем на гости в неговото красиво царство!

-         Да тръгваме тогава!

И те поеха към най-близкия планински склон. Естествено, от въздушните висини планината изглеждаше очарователна и внушителна едновременно! Тя криеше много пленителни тайни, които споделяше само с най-смелите планинари! На тяхната всеотдайна обич отвръщаше споделяйки дълговечна мъдрост и знание! И ги приласкаваше в своите пазви – по извитите кози пътечки, под сенките на високите исполини – боровете… Даряваше им бистра водица от кристално-чистите си ручейчета, които звънливо клокочеха и се смееха, слизайки надолу по стръмнините…

Тези свои дарове тя поднесе и на Хуанито и на необикновената му свита! Колко красиви и непристъпни бяха белоснежните и върхове! Като гордо изправено чело на великан! Ами твърдта на скалите – като мускулестите гърди на смел герой! И в своите сенчести усои като майчица пазеше недостъпни за човешкия крак местенца, притаили цял нов свят, непознат, неразгадаван, необятен…

Дали му е харесало на Хуанито това пътешествие? Иска ли питане?! Завинаги запленен от омайната красота на планината, той си обеща да я посещава по-често, за да се наслаждава на приказните истории за славни времена, които издайнически нашепваше вятърът в ушите му.

Но, разбира се, трябваше отново да се връща в леглото, в малката къщурка на баба и дядо… Не задълго! Само до следващото приключение…

Седма част

Анаранхадо и неговите загадъчни приятели

Нетърпеливи сте да продължим пътешествията, нали!? И аз нямам търпение да науча къде ще ни отведат този път духчетата. Чий ред е днес? Разбира се, на Анаранхадо. Как ви звучи името му? Да ви призная честно, на мен ми напомня  по звучене за Оранжада. Това беше напитка от портокал, ако добре си спомням… Но сигурно има нещо общо, тъй като облеклото на това слънчево духче е искрящо оранжево, като малко портокалче. И естествено това е любимият му цвят. Освен това то е приятно закръгленко, с весели бузки и топло мило гласче.

-         Добро утро, мили духчета! – поздрави учтиво Хуанито своите приятели. – Мога да се опитам да позная кой ще бъде днешният екскурзовод – все пак останахте само двама. Вчера ми стана любопитно, потърсих информация и открих, че цветът на днешния ден от седмицата, неделя, е оранжевият. Затова съм почти сигурен, че това ще си ти, Анаранхадо!

-         Така е, позна! Ти си любознателно и умно момченце. Не е лесно да се крият тайни от теб. Хайде да поиграем на нашите любими игри…

И те заедно се потопиха във вълшебния свят на игрите. Съвсем близо до тях в градината беше лехичката с моркови на бабата на Хуанито. Сетиха се за райската ябълка, за огромните обли тикви и за пъпешите и момченцето вече имаше идея какво да си пожелае за обяд в отговор на въпросите на баба си.

-         Мили Хуанито, довечера с моите братчета и сестрички ще те заведем на едно чудно място. Но нека засега да го запазим в тайна, за да бъде изненадата пълна. – с тези думи Анаранхадо се сбогува за кратко с детето и всички отново изчезнаха.

Вероятно се питате как ли е дочакал малкият пътешественик вечерта. Но бъдете спокойни, той всеки ден се учеше на търпение. А през оставащото време четеше за разни интересни места, които му се искаше да посети. Изучаваше ги от книгите и установи, че когато човек чете нещо увлекателно, може да се потопи в описания свят досущ като в реалност. Може да „яхне” въображението си като конче и то да го поведе към непознати земи, дори към други планети.

Е, нещо подобно му се случи през настъпващата нощ: Щом духчетата пристигнаха, за да го отведат на поредното пътешествие, без да кажат нито дума, всички заедно, цялата компания полетяха към нашата звезда – Слънцето. Хуанито с изненада откри, че повърхността на слънцето съвсем не е толкова непоносимо гореща и те не се разтопиха, когато пристигнаха там. Топлината ги галеше и нежно сияеше. Оказа се, че слънцето е дом на слънчевите хора. Те бяха много заети, но любезно посрещнаха малкия изследовател и отговориха търпеливо на всичките му любопитни въпроси. Защо не ги виждаме – защото те поставят щит и се крият от нашите погледи. Опитайте да погледнете с невъоръжено око към слънцето – няма да успеете да задържите поглед повече от миг, без да ви заболи от ярката светлина. Тя обвива като мантия дома на слънчевите хора и ги защитава от чужда намеса.

Колко интересен беше този нов свят за Хуанито!

Но отново времето привърши и след малко щеше да настъпи зората в дома на баба му и дядо му. Затова духчетата го приземиха меко и го положиха в легълцето му. Сънувайки момченцето продължи още малко чудното пътешествие и на сутринта разказа на дядо си своя необикновен сън. Естествено, дядото се зарадва да чуе невероятната история, защото, както е известно, дядовците и бабите имат много повече търпение да слушат небивалиците на внучетата си. Животът ги е научил на това, а обичта им дава сили…

Осма част

Бердо и зеленият свят

Прави сте! Дойде ред на последното духче да бъде екскурзовод. Но не тъгувайте. Вие може да срещнете свои собствени духчета, които да ви поведат на необикновени вълнуващи пътешествия. Ако не успеете, не се отчайвайте – в книгите се крият безброй такива екскурзоводи и само чакат да ги повикате…

-         Здравей, приятелче! – чу се един кадифен глас в градината, гласът на Бердо. – Тук сме, очаквахме да ни потърсиш.

-         Здравейте, мили духчета! Вашите разходки обогатиха моите познания. Вече гледам света с нови очи и виждам толкова неща, които преди не съм забелязвал…

-         Така е, Хуанито, защото ти отвори сърцето си за нас и позволи на знанието да влезе. Запази живо детското си любопитство, дори когато пораснеш! Така животът ти ще бъда много по-забавен и приказен!

-         Благодаря ви за съвета, мили приятели! Бердо, да започваме с твоята история, горя от нетърпение!

-         Разбира се! Както вече се досещаш, моят любим ден от седмицата е понеделник – той идва с ново начало! А любимият ми цвят е зеленият. Погледни ризката ми, кадифените ми панталонки, погледни островърхите ми пантофки, моята зелена шапка  с перо, наметката ми с цвят на горски мъх… Това не ти ли напомня за нешо? Но още не бива да издавам, така много лесно ще се досетиш къде ще те заведем довечера… - прошепна загадъчно Бердо.

-         Хайде тогава да поиграем! – предложи Хуанито.

И започна вихрена надпревара кой ще се сети за повече думички – предмети и растения със зелен цвят. Има ли храни, оцветени в зелено? Разбира се – те са едни от най-полезните, особено за удивително-бързо растящи деца! Коприва, спанак, лапад, зелени саладки, зелените перца на лука и чесъна, а да не забравяме и броколите…

Вече имаме меню за обяд!

След очакваното внезапно изчезване на духчетата Хуанито отиде при своя дядо.

-         Дядо, днес с теб ще отидем ли на разходка в близката горичка? – попита момченцето. Беше почти сигурно, че нощното пътешествие ще е свързано с гората… И искаше да се подготви, да изненада духчетата със своите предварителни познания – нещо като домашната работа в училище, но този път много по-забавна и весела.

-         Разбира се, мило мое внуче! Винаги имам време за теб! И приключението този ден започна отрано…

Въпреки че посети в този ден гората с дядо си, малкият изследовател нямаше нищо против да продължи там разходката и през нощта. Тя все още криеше някои тайни, въпреки многобройните посещения…

И ето, че настъпи вечерта. Легнал удобно в леглото Хуанито очакваше с трепет новото пътешествие. Малкият Бердо не закъсня. Поведе всички в плавен полет към близката гора, но това бе едва началото на пътешествието, очакваха ги още много изненади. След като надникна при заспалите горски обитатели, славната чета отлетя до джунглата, после до тайгата и така докато не обиколиха всички видове гори на планетата. На малкия изследовател много му хареса гигантската секвоя, а дебелият склон на столетния дъб внушаваше твърдост и опора. Хуанито прегръщаше всяко срещнато дърво като стар приятел, а в отговор дърветата му даряваха от своята сила, зареждаха го с енергия, която щеше да му бъде нужна за следващи приключения. И му разказваха своите красиви приказки… Освен до обитателите от растителното царство малките пътешественици се докоснаха до света на животните, чийто дом бяха горите. Те се полюбуваха на техните малки, грижовно отглеждани от майките си и осъзнаха, че всички форми на живота са еднакво ценни и значими за Майката Земя.

На връщане момченцето се досети, че може заедно с приятелите си от училище да организира засаждане на фиданки – млади дръвчета или храстчета. Така всеки щеше да си избере свой приятел от представителите на горската растителност, да се грижи за него и да помогне светът да стане по-красиво място. А по този начин да създаде и естествен дом на безброй дребни същества, живеещи обичайно по дърветата.

-         Чудесна разходка, нали!

-         Може би се чудите как в тъмнината на нощта може да се пътешества… Всъщност сега ще ви разкрия една малка тайна: Когато при нас е нощ, от другата страна на Земята е ден, тъй като тогава тя се огрява от слънцето – нали е кълбовидна и се върти... И обиколката на нашите малки герои следваше неговия лъчезарен ход.

-         Дойде ли време за завръщане? Нима? Наистина, колко бързо се изтърколи още една нощ!

-         Неусетно малкият Хуанито се озова в своето удобно легло, за да довърши насън увлекателното пътешествие, защото на другия ден го очакваха нови приключения. И точно навреме, когато баба му разсънена от някакъв шум дойде до леглото на внучето си, за да го завие и да провери дали всичко с него е наред…

Нещо подобно на край…, но не съвсем

(По-скоро начало на продължението, на вашите собствени пътешествия, които смело ще осъществите занапред)

Любопитни сте дали това е краят на приказната история!? Не, разбира се, НЕ Е!!! Всеки оставащ ден от ваканцията си Хуанито прекара със своите необикновени приятели – добрите духчета. Те му поднасяха безкрайни изненади! И когато го срещнете, ще ви разкаже за приключенията си. Но, бъдете търпеливи!

Къде можете да го срещнете ли? Ами аз вече ви издадох тази тайна! В книгите. Макар да не ги е писал лично, Хуанито се е явявал в съня на много детски писатели, за да им разказва изумителни истории. И на мен ми се яви насън! Не вярвате ли? Е, може пък някоя нощ да го сънувате и вие… Или пък да полетите на необикновено пътешествие заедно със славната чета от добри духчета! Би било вълнуващо, нали!?

До нови срещи!

Посвещавам тази приказка на порасналите си синове – Юли и Митко,

на мъничкия ми племенник Ясен и…

на всички деца с любопитни очички и добри сърца!

Павлина