На мен този разказ ми се струва прекалено динамичен от самото начало и сигурно има какво да се пипне по него. Въпреки това го публикувам, защото посланието му е важно за мен и смятам, че ще е полезно и на вас.
Художник в парка
- Хей, вие двамата, спрете!
Пред нас се изпречи някакъв младеж, чието облекло бих определил като странно. Имаше изтъркан панталон и незагащена тъмна риза. Джобовете му бяха натежали от тефтерчета, моливи и други подобни. В ръцете си стискаше голям блок. Този вид се допълваше от неподходяща шапка с козирка, обърната назад. Изглеждаше добронамерен, но това не можа да спре моята агресивна реакция:
- Да не би да си някой крадец, че ни посрещаш така? – той беше протегнал едната си ръка напред, за да ни накара да не мърдаме. – Това се прави по тъмно, нали знаеш?
- Не искам, но да – знам. – Той поклати глава, сякаш се отърсваше от някакъв спомен. – Тъжно е, ако ви приличам на крадец, защото не съм.
Приятелката ми, която беше впила пръстите си в лявото ми рамо, отслаби з ...