Вече е доста късно. Почти всички прозорци в отсрещния блок са обвити в тъмнина. Почти всички... с изключение на един. Стоя скрита зад пердето и наблюдавам сянката, която ми е така добре позната. В продължение на два месеца всяка вечер Той стои до прозореца и рисува, единствено на светлината на една нощна лампа. Нанесе се в апартамента преди малко повече от два месеца, но първоначално не го забелязах. Това се промени, когато три поредни нощи го наблюдавах с часове. Наблюдавам не него, а начина, по който се движи сянката му. Винаги стои леко прегърбен и яде нещо от някаква кутия. Но не спира да рисува. Понякога движенията му са твърди и уверени, докато друг път дълго време се взира в платното и предполагам обмисля следващия щрих. Не знам какво толкова ме впечатлява в него. Може би ми харесва факта, че той не знае, че го гледам и се държи естествено и непринудено. Такъв е само пред себе си... и пред мен. Чудех се дали би имал нещо против, ако някоя вечер отида и го погледам от близо. Не знам дали бих го направила, но ми е любопитно. Момент... токът изгасна. И неговият прозорец също. Продължавам да се взирам, но не виждам нищо. Минаха вече десет минути, а там сякаш нищо не помръдва. О... тока отново дойде, но него го няма. Лампата огрява кутията му с готова храна, но него го няма. Къде е? Изведнъж във входа на блока му светва... и ето, виждам го да излиза, облечен с дънки и тънко, черно яке. Навън е студено, ще настине. Какво ми става?! Аз дори не го познавам, а се тревожа дали ще настине, шантава история. И въпреки, че не го познавам и че не ми влиза в работата съм любопитна къде отива. Дали пък си няма приятелка, с която да си е уговорил среща? Без да се замислям много намятам якето си и обувам първите попаднали ми обувки. Слизам пеша по стълбите и задъхана стигам до улицата. Ето го, тъкмо завива към близкия строеж. Ясно, дрогира се. Но... продължавам да вървя след него, въпреки очевидния факт, че това не е никак безопасно. Заставам зад някакъв товарен камион и поглеждам към строежа. Виждам как Той се качва по стълбите и на равни интервали се показва на все по-горен и все по-горен етаж. След минута е на покрива. Застава с гръб към мен и... се обърна. Поглежда ме, да сигурна съм, че гледа насам и... по дяволите, хвърли се. Просто... сякаш полетя. Стоя и не помръдвам. Не съм уплашена, нито пък изненада, просто съм... тъжна, че вече няма да мога да го гледам, докато рисува. Вдигам яката на якето си и се запътвам към къщи. Не поглеждам към мястото, където падна. Предпочитам да го запомня... летейки. Прибирам се и си лягам. Пускам си музика и неусетно заспивам, мислейки за моя художник и това какво ще правя цялата следваща нощ?! Събуждам се, вече е светло. Чувам силни, възбудени гласове долу под прозореца. Разтърквам очи и в главата ми изниква снощното ми "приключение". Като че ли едва сега осъзнавам какво точно се случи пред очите ми. Ставам от леглото и заставам до прозореца. Пред блока са се събрали много хора, има спряла и полицейска кола. Двама души изнасят картините на моя художник... Видях няколко от платната, които стояха подпрени на полицейската кола. На всички е изобразена фигура, скрита зад пердето...