Стана така, че към края на юни, или началото на юли, със сигурност беше точно два дни след като проведох онзи телефонен разговор, на Чефо майка му и баща му, барабар със сестра му, заминаха за Гърция, а него го оставиха да учи за кандидатстудентския. Същата вечер у тях имаше купон. Имат голям апартамент, но като се набутаме в него двадесет и двама-трима-петима, все става голяма лудница. А петък всички съседи или бачкат нощна, или са на вилата да поливат доматите.
Както и да е. Не познавах много от лицата там и се задушавах, понеже така или иначе не обичам да съм сред хора. Седях на един диван и си лафех с Николай и Филип. После Филип се запиля някъде, а аз се умълчах. Николай по принцип говори за десетима, така че нямаше проблем. Иначе не съм от приказливите, виждаш ли, всичко, което кажа, ми се струва тъпо и сякаш никой никога не го чува, а ако го чуе, все едно няма значение. Затова предпочитам да мълча. И да не ми пука дали ме мислят за темерут, социопат, мизантроп или каквото там друго име са измислили, за да обозначават ония, дето не разбират защо, по дяволите, е толкова важно да проявяваш интерес към хората, дори когато последните са толкова отчайващо скучни, празни, тъпи, мъртви; седя и слушам как Николай разказва нещо за това какво точно щял да запише за спорт като иде в Американския в Благоевград и въртя почти разтопените ледчета на дъното на чашата ми, в която до преди малко имаше водка. Музиката е кофти и решавам, че съвсем скоро трябва да направя нещо по въпроса, или ще откача, когато това момиче идва, сяда на пода и полага глава в скута ми. Руса коса и сини очи и плътни устни. Поглежда ме с тези ми ти сини очи, направо да се удавиш в тях, и започва да говори:
- Няма я магията, като от едно време, нали, когато можеше да изпиеш половин бутилка, да се прибереш в четири сутринта, през мъглата, пеша, след като си мислел по пътя за скитниците и лудите, дето изпълзяват нощем по улиците, и за разните страшни истории, които си чел, и така нататък, и си се прибирал, повтаряйки си, че никога повече няма да смесваш бира с водка, че и с бяло вино, и вместо да си легнеш и да спиш като пън, си писал страница, две, три и си усещал как всичко се връща, целият екстаз те е изцедил докрай и изведнъж осъзнаваш, че ангелът, с когото си се запознал същата вечер и в когото си се влюбил точно за осем секунди, к’ви ти осем минути, никога няма да е твой, но ти и всъщност не искаш да бъде твой, това само би ти попречило, и няма да продължи дълго, има толкова други неща, и си седиш, главата ти е още замаяна, гади ти се леко, но си казваш, че не, няма да повърнеш, седиш си и драскаш тия думи, защото само май това обичаш истински, поне така ти се иска да мислиш, и онова странно усещане, което носи четири сутринта, усещане за изчерпаност…
Слагам пръст на устните ù. Тя млъква. Поглеждам Николай. Изражението му казва, леле, човече, каква мацка. Той не я познава. Да, няма как да я познава. Не е чул половина от нещата, които каза, другата половина не е разбрал.
- К’во става, Шемет? – обръщам се пак към сините очи.
- Добре е. Ти как си? – отговаря ми Ина и ми се усмихва.
- Не те видях да идваш.
- Ей сега, преди малко се изтърсих с Порки и Таня.
- Аха. Ще дойдеш ли на терасата да изпуша една цигара.
- Говедо, нали щеше да ги спираш?
Изправяме се и тя ме прегръща през кръста. Аз я обръщам през раменете.
- Спрях ги.
Минаваме през гърчещата се в центъра на хола тълпа. До масата с пиенето сбарвам някакво хлапе с розова тениска и смешна прическа.
- Пич, дай една цигара.
- Ето.
Подава ми пакет Синьо Мурати и хвърля преценяващ поглед на Ина. Усмихва ù се с леко присвити очи.
- Здрасти.
- Здрасти – отговаря тя и ме тупва по задника.
Паля със запалката, която беше в кутията, и му връщам цигарите.
- Мерси, мой човек.
- Моля.
Оттам до терасата бяха метър и половина. А музиката си беше все така кофти. А навън – задушна късно юнска или ранно юлска вечер със звезди и всичко останало. Седяхме на терасата, прегърнати, мълчахме и гледахме небето, защото на онази грозна част от града, която се виждаше от терасата и която така или иначе познавахме достатъчно добре, нямаше какво да ù се гледа.
- Падаща звезда – каза Ина. – Пожелай си нещо.
- Пожелах си.
- Какво?
- Ако ти кажа, май няма да се сбъдне.
- Аха.
После пак мълчание. Не бях пушил от три седмици и леле, такава кашлица не ме бе раздирала никога. Тресеше ме не толкова никотиновата абстиненция, колкото проклетата кашлица. А в моменти като този, с много водка и това красиво момиче, ТРЯБВА да усетиш лютивия дим в дробовете си. Очите ти се насълзят, задушваш се, понеже не искаш да го изпуснеш толкова рано, а го задържаш, задържаш, накрая отваряш уста, но не издишаш, а напротив, поемаш въздух и пак налапваш цигарата и дърпаш, а главата ти се замайва.
- Защо ти трябваше да ги наприказваш всички тия работи одеве? – питам я.
Ина не отговаря. Вместо това пита:
- Как върви писането?
- Не както ми се иска.
- Значи нормално.
- Да. Онзи ден ми се обадиха от едно издателство. Бях им пратил няколко разказа за един конкурс. Пичът каза, че не печеля, но иска да публикува един от разказите в някаква антология на младите автори.
- Хей, това е супер. Адски се радвам. – тя се притисна по-силно до мен.
- Мерси.
Толкова по въпроса с цигарата. Смачквам я в металния парапет на терасата и я хвърлям долу.
- Обаче вече не се получава както преди.
- Как?
- Не знам. Просто нещо е различно. Не ми харесва.
- Ти все разправяш, че не ти харесва.
- Но сега е различно.
- Тук е скучно – отбеляза тя.
- Мда. – съгласих се.
Вътре купонът се вихреше с пълна сила. Хора пиеха, хора скачаха, хора танцуваха, пееха, викаха, чукаха се. И музиката беше кофти, кофти, кофти.
- Мисля да се прибирам – каза Ина. – Искаш ли да ме изпратиш?
- Искам.
Изнизахме се набързо. Не казах чао на никого, само махнах на Николай, който междувременно беше обърнал още една или две, или три водки и без особено да му пука подскачаше сам в центъра на тълпата в хола. Не знам дали ме видя. Ина се обади на този и онзи, всички си дадоха вид на много разочаровани, не знам дали бяха, в смисъл, с момиче като нея нищо чудно наистина да им е станало гадно, че си заминава. Бяхме на вратата, когато някой пусна Finger Eleven. Сети се кога, тъпото копеле.
- Какво прави Тони, между другото? – попитах, когато вече бяхме на улицата и вървяхме към тях.
- В Слънчев бряг е, на работа.
- Много поздрави му предай.
- Тъпчо – засмя се тя и пак ме прегърна.
Точно тук е мястото за едно хубаво описание на нощния град с нощните птици и нощните луди и тишината и цялото спокойствие, тъмните прозорци и заспалите глупаци, с прозорците, които светят и зад които някой сигурно умира или се развежда. За някое и друго философско разсъждение и псувня. За намиране на мир с вселената и самия себе си.
Дано се чувстваш излъган.
Ина живее на десет минути пеша от Чефо и през цялото време почти не си говорихме. Стигнахме до блока и седнахме на една пейка в градинката отпред.
- Понякога наистина ме е страх да се прибирам сама нощем – каза тя. – Не можеш да си представиш какви изроди има. Редовно се случва разни чички, дето могат да са ми бащи, да ме заговарят, да ми разправят колко съм сладка и как хубаво щели да ме изчукат – тя потръпна. – Направо умирам от ужас, ‘щото не знаеш в крайна сметка докъде могат да стигнат тия откачалки и наистина, наистина ме е страх.
Облегнах глава на рамото ù. Косата ù ухаеше на праскови, а от тялото ù се излъчваше приятна топлина, която нямаше нищо общо с вечерния задух. Не казах нищо.
- Колко стана часът?
- Два и петнадесет – погледнах часовника на телефона.
- Ти не си ли на работа утре?
- В осем.
- Леле, човек, няма да можеш да се наспиш.
- Не ми трябва да спя. Издържам доста.
- Да, ама не искам да те задържам, сега докато се прибереш.
- Още малко - казах.
Но тя вече се беше изправила. Усмихна се, наведе се, прегърна ме, прасковите и уханието им, каква полза, човече, направо ми се дорева, а дори не съм сигурен защо, понеже по въпроса съм мислил толкова много и съм стигал до всички изводи, до които може да се стигне. В неокосената трева на градинката имаше щурци и стърженето им се забиваше направо в мозъка ми.
- Мерси, че ме изпрати.
- Стига си говорила глупости, шемет. Много ясно, че ще те изпратя.
- Лека, Пешо.
- Лека.
Поседях още малко на пейката и я гледах как се отдалечава. Как влиза във входа и изчезва. После вдигнах глава към небето. Бъканото със звезди небе. Затворих очи и си представих нейните сини усмихнати очи. Отворих ги и видях падаща звезда.
Пожелай си нещо, тъпчо.
19.08.09
© Милен Миланов Todos los derechos reservados