Нали за кафето... някога обичах да мисля и да пиша за него.
С времето и с действията го намразих. Кафето... всъщност, пиех го, но само за да усетя силата на спокойствието.
До онази нощ... когато трябваше да си спомня за него, заради онзи същия одушевен спомен, който пък се превърна в настоящо... за дадения момент...
Много от нещата се бяха променили.
Всъщност, всички са се променили.
Дори ние сме се променили. И той го казва. И аз го виждам. Вече отношенията ни са други. По спокойни сме един с друг. Позволяваме си повече. Наистина съм учудена. Нали след онази незабравимата нощ всичко приключи... Или поне така си мислехме и двамата.
Часът е 1... след полунощ. Ние седим в традиционното ни кафе от едно време. Затворено е. Взели сме кафе от машина. И си говорим.
Студено е. Нищо че съм с неговото яке. Той ме прегръща с въпроса дали имам нещо против. Казвам "не", но всъщност не знам. Мина много време от историята ни за кафето. Вече съм голяма. Сериозна. С истинска връзка. Много дълга връзка. А защо се връщам назад?
Пием кафето. В белите пластмасови чашки. Той - без захар. Аз - с три. Нямах лъжичка. Пушим цигари. Но пак от неговите. От последния път, когато се видяхме, ги е сменил. По-леки са. Но пак не са моите.
Искам да си тръгвам. Прекалено близко съм до него. И почвам да се връщам назад. Не искам да се връщам назад. Измислям някаква тъпа причина и си хващам такси.
3 минути и вече знам че ще направя грешка. Звъня му. И той идва. При мен. Нали уж да си поговорим. Отдавна не сме се виждали и кой знае кога ще се видим пак. Сядаме на леглото. Студено е.
Легни при мен.
Добре.
....Прегръща ме... аз се обръщам с гръб... Не мога да го направя. Не мога да изневеря. Не и този път. Не и с него. Нали съм сложила край...
Защо ме целува? Искам да спре. Но не правя нищо. Стоя безмълвна... докато  едва отронвам въпроса, защо го прави. Но дори не чувам отговора, защото всяко негово докосване ме изпепелява. Нямам сили за нищо. Не се съпротивлявам... за момент се чувствам... като най прекрасното същество... Гледаме с такива очи... Нарече ме "моята хубава жена"... Той ме нарече жена, а до предишния ден бях... момиченцето от по малките класове, добрата приятелка, човека, с който може да се изпие едно кафе... или една бира... пък даже и две.
Боже как ме докосва той. Никой не може така... всъщност... сякаш само това съм чакала.
Не ме оставя да спя.
-Защо?
-За да мога да съм до теб.
-Е, ти си до мен, дори когато спя.
-Да, но не мога да оравя така! - и ме целува с малките си устнички.
Толкова е внимателен. И сякаш за първи път така искрен. Знаем, че няма да искаме повече нищо един от друг. Нямаме право на повече хубави мигове.
Чувствам се някак прозрачна.
Телефона ми извънява. На дисплея се появява име, на което по принцип бих се зарадвала, но сега само свивам вежди и взимам кутията с цигари.
Проточва се един дълъг разговор. Който в последствие, завършва... без никакви обеснение, без никаква дума за край.
Напрегната съм.
Пак се гушва в мен. Ние сме различни...
... Главата му се намира точно до моето вратле...
-Миришеш много хубаво - успокоява ме...
-Разкажи ми приказка! - настоявам аз.
-Не мога да разказвам приказки.
-Лъжеш! Аз помня как едно време ми разказваше приказки. Искам пак!!!
Цяла нощ си говорихме... т.е. той ми говореше и от време на време ме побутваше с въпроса: "Да не би да заспа?"
А аз полузаспала, му отговарях, не... Сутринта се събудихме много рано.
Пак той ме събуди.
В 8 часа... седяхме, захапали по една цигара... въобще не разбиращи какво е станало предишния ден.
Отидохме да пием кафе. В кафене. На никой не любимо.
Но възможно най близко до дома ми.
Разделя ме се с "чао"... и "ще се чуем друг път".
Връщам се към стария си живот. С мъжа, за който винаги съм мечтала и обичам с цялото си сърце. Никога не бих помислила да се разделя с него. Дори сега, когато си имаме проблеми, аз съм даже повече с него.
Лягаме си в нашето легло, същото което беше вчера чуждото, на чисти чаршафи... всички пепелници са изхвърлени. Чашите измити. Пода избърсан. Няма и помен от вчерашното ми щастие.
Но и днес съм щастлива. Щастлива съм с моето момче... което всъщност е голям мъж, с работа, с идеи, с отделен живот... в който съм аз.
Заспиваме прегърнати. Искам да изтрия всеки един миг от снощи, защото знам, че беше грешка.
Телвфона ми. Неговата мелодия. 2 и 30 през нощта. Не е възможно...
-Ало?
-Сама ли си?
-Не.
-Ела с мен.
-Не мога...
-Добре...
Затварям телефона. Моето момче спи. Дори не се е пробудило. След минути набирам Неговия телефон... Телефона на абоната не е включен... Иде ми да счупя всичко.
Отивам и лягам в топлото легло до моето момче. Не мога да заспя. Ако сега ТОЙ беше тук, поне щяхме да си говорим, си мисля аз...
"ВЪН, ВЪН от главата ми"... тези мисли не трябва да седят там.
Ставам сутринта. Измивам си очите. После зъбите. Взимам душ. Правя всичко толкова автоматично.
Моето момче е приготвило закуската, нес кафето и седи и ме чака. Сядам на масата. Телефона ми звъннва. Той е.
Излизам от стаята...
С трепереща ръка едва отварям капака на телефона.
-Ало?
-Наспа ли се?
-Да... Ти защо снощи ми звъня?
-Исках да бъдеш до мен.
-Аха. А защо ме попита дали съм сама?
-От любопитство.
-А ако не бях сама щеше ли да дойдеш да си с мен?
-Само ако ти го искаше...
-Трябва да затварям...
Целия ден съм като призрак. Ходя където ми кажат, правя каквото ми кажат.
Вечерта седя сред адски много хора. Пием и ни е добре. Телефона ми е в ръцете.
Звъня му...
-Ало...
-Съжалявам за снощи... съжалявам... че не бях сама...
-И аз... човек се учи от грешките си... понякога...
Отпивам поредната глътка алкохол и затварям капачето на телефона.
няколко дни не мога да спра да мисля за всичко станало...
...Чувахме се тогава всяка вечер... а последните седмици... нямам време. Звъни ми... а аз... "обади се утре"...
А някой път се чудя... а ако не ми се обади утре... аз бих ли му се обадила?

 П.С. - Това е продължение на уж есето "Просто чаша кафе"... ето тук: http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=6580