Ако животът е море и дните са неговите вълни, които идват и си отиват, а спомените са пристанища, то е добре да имаш пристан, в който да се завърнеш - си мислех в някои дни, когато Слънцето не бе така ярко и горещо, а едва пробило облаците, и корабът се носеше в пълна хармония с водата и вятъра. В такива мигове седях облегнат на дебелите въжета, под издутите платна и не откъсвах поглед от хоризонта. Чаках някакъв знак, че съм поел правилния курс. И когато достигнахме до първите белези, които останаха невидими за останалите, бях доволен от работата на моя Капитан.
Не ме уплаши последвалото десетдневно люлеене сред огромните вълни на освирепели бури. Попаднали на едно непознато за хората място, което беше границата между осезаемото и онази, другата, реалност, която е една от степените в слоевете на живота, тогава сякаш водния ад се стовари върху нас. На притесненото запитване на Капитана да продължаваме ли, кратко потвърдих, че точно това е нашата посока. Видях как умората го бе възседна ...