Ако знаете само какъв номер днес ми спретнаха колежките - още не съм на себе си. Идвам си нормално на работа, влизам с бодра стъпка в офиса, невинен като великденско яйце, и какво мислите? Шефката и още една колежка настръхнали, като разтревожен таралеж. И тъкмо да се завъртя тихичко назад, връхлетяха като гладни кокошки.

- Омръзнахте ми всички! Вчера три часа подреждахме двете с нея стаята и шкафа.

Огледах се. Никакви купчини вестници с нерешени кръстословици. Никакво судоку, списания, забравени чаши. Старите проспекти прибрани, бюрата подредени. А бе, какво да ви описвам, тя не е за разправяне. Даже изпразнили шкафа от всичко излишно. Оставили само недоизпития коняк и папки с документация. Вярно, бяха забравили едно куче-касичка, което ни подари една клиентка. Но идеални хора няма.

Всичко останало набутали по щайгите ни и после иди се оправяй. Направо срамота. Колежки били, за екипна работа постоянно говорим. Вятър работа! Глупости! Само търсят с какво да ти запълнят работното време. Не разбират, че за да ти върви личният живот, трябва да си тръгваш от работа отпочинал.

- Браво, направо не можах да позная офиса. Много хубаво сте го направили! - опитах се да избегна задаващия се ураган.

И вместо благодарност и усмивки, последва ледено:

- Почвай! Защото и ти не си много подреден!

- Защо бе, хора? С какво заслужих тази чест? Как да не съм подреден? - възмутих се гузно аз. - Не ме ли виждате? Вчера така се подредих, че още ми държи влага. А говорите такива работи по мой адрес. Някак неколегиално ми се струва. Дори много откровено.

- Само още една думичка да си обелил и веднага те слагам дежурен за първото мероприятие на клуба! - изсъска дружелюбно шефката.

- Ама аз само, таковата де, само споделих с вас искрено. Ето, отивам! Виж колко съм разбран. - помъчих се да натрупам положителни точки. - От една твоя думичка разбирам. Даже няма нужда да скръстиш ръце. Знаеш, че те обичам.

- Пооочвааай! - прекъсна тя моята Ода на радостта.

Нямаше какво да правя. Взех си папките и се усамотих в една от стаите за срещи. Ако бях се опънал по-сериозно, влизащите след мен колеги нямаше да ми простят поне до следващото кафе. И ще ми повярвате ли почти цял час отделях излишното от необходимото. А след това машината за документи едно десетина минути ръфаше гладно лист след лист. Разбира се, можеше да ги разкъсам във формат «кръглата папка», но не ми се връщаше бързо в стаята.

Добре, че дойдох първи на работа, защото последният колега, по-точно колежка, се вреди за нея едва след около два часа.

Писна ми вече! Или си сменям работата или ще почакам още 10-15 годинки и като изокам... Колежки били. Глупости!