Из ученическия лексикон...
   Учителката по български език и литература, само преди седем месеца взела диплома и вече работеща по разпределение, силно се изчерви на подхвърлената реплика и се обърна към класа. Техникумът по автомонтьорство и стругарство на гара Искър, известен под жаргонното си име Масльонкаджийското, беше място, където учеха момчета и момичета, завършили осми клас с много ниски оценки. Сбирщина от кол и въже, с нисък стадий на развитие и ограничено, близко до първичното мислене. Когато я разпределяха, тя много се зарадва, че поради високия си успех остава в София, а не като много от колежките си, разпределени в малките провинциални градчета, където не само за петте години щяха да се сдухат с цялостния манталитет на затворената общност, но и квартира трябваше да плащат и далече от театрите, кината и всички приятни места, които можеше да предложи единствено столицата. Еми! Така беше името на тази, все още дете, фина, деликатна, средна на ръст с перфектна структура на тялото, учителка. Първия учебен ден влезе в техникума с бърза крачка и блеснали очи. Часовете й бяха в три курса и започваха след втория учебен час. По коридорите гъмжеше от ученици. От вратата беше посрещната с многозначителни подсвирквания, ахкания и се почувства облизвана с похотливи погледи от десетки чифта очи. Не беше мислила за тази страна от живота. Изчерви се до връхчетата на деликатните си уши и забърза към класната стая. Каза си, че когато разберат коя е, ще е по-различно. Колегата, отворил вратата случайно, при влизането, се отдръпна и я попита какво иска, късно е за записване, вече бройките са запълнени. Беше я взел за онези изостанали от всички училищни класации, момичета, молещи се да влязат в техникума, като последна надежда и спасителна сламка от разразяващата се буря с родителите им, поради прекалено ниския успех, реализиран предната година. Наложи се пред вратата да му се представи!
- Аз съм Иванова, новата учителка по български език и литература, имам уроци следващите няколко часа.
- Боянов, извинете неделикатността ми - поклони се той с ръка на сърцето и отстъпи галантно назад.
   Преди да е отворил уста да я представи, към нея се стрелнаха няколко чифта очи. В ъгълчетата на мъжките се четеше неприкрита радост, че имат ново попълнение от млада и свежа плът, а в женските, къде майчинска топлина, къде зли пламъчета на завист към младостта и елегантността й. Посочиха мястото къде може да остави личните си вещи, представиха се с топло ръкостискане. Никой от мъжете не и целуна ръка, както разказваше баба й, за мъжете от старата класа, от отдавна отминалите романтични години на нейната учителска младост. Подадоха графика за днешния ден и не успяла да се опомни в новата среда, звънецът остро напомни за себе си и страх скова мислите. Ръцете, краката, цялото и същество се напрегна и от очите й бликнаха сълзи. Никой не видя това нейно вълнение. Никой не обърна внимание на разкъсващите я страхове. Всички грабнаха дневниците и наръчи от листове или тетрадки, хукнаха с весело бъбрене към класните стаи. Празничното и настроение вече се беше изпарило, не чуваше фанфарите, които си беше представяла като посрещане. Срази я манталитета на тези бездушни хора, които даваха възпитание на поколения и поколения, които трябваше да са еталон за подражание, които трябваше да носят зрънцето светлина и топлина, които... Ох, какво очакваше, нали баба Еми, повече от ясно и представи комунистическата действителност. Нищо общо с красивото романтично минало. Сиво ежедневие, никакви права за различно мислене, никакво собствено мнение. Има директиви, спуснати програми, работи се по шаблон. Самоинициативите, различното мислене и новаторството се посрещаха враждебно и се задушаваха в зародиш. Различното мислене се смачкваше. Трябва да се мисли както повеляват другарите МАРКС, ЕНГЕЛС И ЛЕНИН. Другарят ДИМИТРОВ е казал... Еми тръсна гъстите ти коси, красиво оформени в младежка прическа, грабна единствения останал дневник, на класа, в който беше първия час от нейната учителска кариера. Вдигна гордо глава и тръгна към неизвестното си бъдеще.
- Добър ден, ученици - каза тя, остави дневника на катедрата. Аз съм новата ви учителка по български език и литература. Надявам се да... думите замръзнаха на устата й, момчетата скочиха и заръкопляскаха, започнаха да се потупват по раменете и да си подмятат закачки, от които пламнаха страните й. Не знаеше как да овладее положението. Та те всички бяха едри мъже с наболи бради и блеснали очи. Разликата във възрастта между тях и нея, макар че беше 8 години, изобщо не личеше, т.е. тя изглеждаше по-млада от тях. Няколко пъти плесна с ръце и ги помоли да седнат, за да отбележат отсъствуващите. Никакъв успех. Чукна с пръстена по катедрата, същия резултат. Отвори дневника и извика номер 11 на дъската за изпит. Разнесе се гръмко - ооооооооооо, и избухна смях. През групата се запровира висок красив младеж, с надвиснал над очите перчем и блеснали сини очи. Поклони се пред нея и каза:

- Друкарке, те язека съм номер единайсе, кво шъ каеш. За кво да ти говорим. Я ного не знам, ма съм понаучил тва онва. Аре, че нема време, в големото междучасие че одим да ритаме, та да ни пуснеш по-рано, викам.
    Еми се опита да се стегне и застана полунамръщена пред него. Каза му с най-сериозния тон, който можа да открие в разтрепераната си душица:

- Новият урок ви е за Лермонтов, разкажи ми биографията.

Ицо се разсмя, а след него и голяма част от класа. Едно момиче, възпълничко, с малки, усмихнати, черни очи подвикна:

 - Аре, Боклук, не се помотвай, аре, окъсняхме.
   Еми се втрещи от грубия тон на това, иначе пухкавичко и миловидно момиче. Надеждата й, че четирите момичета в класа могат да й бъдат опора, мигом се изпари. Обърна се към дъската и написа темата, по която ще работят през часа и като чу започналите обсъждания на "малкото и задниче и прави крака, стигащи до сливиците" едва не изпусна тебешира. Сълзи рукнаха от очите и неудържимо. Не знаеше да избяга ли от класната стая, или да стои обърната към дъската, докато се успокои. Ицо обаче видя сълзите, хвана я за ръка, извади кърпичка от пакетчето хартиени салфетки и вместо да и я подаде, той я разтвори и с бърз жест избърса зачервеното й лице. Изпсува съучениците си по най-грозния начин, който Еми беше чувала и редът беше въдворен. По-натам всичко протече както трябваше и звънецът, известяващ края на първия учебен час от започналата й кариера, се обади в момент, в който тя се усмихваше спокойна, събираща листовете с развитата тема.
   Загледана с мек, топъл поглед в разминаващите се гости на хотела, наблюдавайки отмерените и сигурни движения на елегантния красив мъж, собственик на този хотел, Емилия беше щастлива от неочакваната среща. Съпругът й, същият онзи Боянов, който пръв отвори вратата някога на учителската стая, беше изтеглил кредит за да и подари едноседмично пътешествие, по случай навършването на 20 години от щастливо сключения им брак. Когато се ожениха, направиха скромна сватба с малките си учителски заплати. Купиха си мебели, с които обзаведоха малката гарсониерка, дадена им от общинския съвет. В нея отгледаха двете си дъщери. Беше тясно, но на повече не можеха да се надяват. Когато настъпиха демократичните промени в страната, тя остана в "МАСЛЬОНКАДЖИЙСКОТО" като българичката, а той основа фирма за шофьорски курсове и сервиз за поддръжка на леки автомобили. Така вече можаха да си купят ново жилище, но за онова, отдавна запланувано сватбено пътешествие, все не оставаха средства. Докато един ден, с блеснали очи, Стоян не влезе у дома, подаде й самолетните билети и резервацията на хотел на Тенерифските острови. Тя се почувства по същия начин, както когато пристъпи пред голямата маса на общинския служител, поздравяващ ги със сключения граждански брак и подаващ оформените им семейни документи. Ето сега, в същия този хотел, през втория ден от пребиваването си, тя разговаряше със собственика на хотела и все още не вярваше, че е действителност, а не сън. Когато пристигнаха, бяха посрещнати на входа с букет цветя от самия собственик, разбрал от документите, че идва двойка възрастни хора, избрала неговия хотел от родната му България. Подавайки й букета, той задържа ръката й, вгледа с прекрасните сини очи в меката, спокойна дълбочина на нейните, придърпа я с бърз и нетърпящ противопоставяне жест и тя с недоумение се намери в прегръдките му. Когато той я отдалечи от себе си и отново се загледа, вече усмихнат и тържествуващ над изненадата й, заговори на ясен български език, с лек акцент.
- Другарко Боянова, когато видях снимката ви, реших, че халюцинирам, но сега виждам, че е истина. Не вярвах, че едно учителско семейство от България може да си позволи тази екскурзия. Бъдете мои гости. Аз съм Ицо боклука, от онзи 10 "б", в който някога влязохте толкова млада и изплашена.
   Двата дни в хотела на Ицо преминаха в разказване на всичко преживяно от двете семейства през дългите години на преход. Той, заедно с двама приятели, грабнал малко бельо, качили се на автобус на Леонардис и пристигнали с джобни пари и много надежди в слънчева Испания. Работили какво ли не, и камъни изчуквали дори. Какво да се прави, в България не издържали да ги подмятат на ляво и на дясно, да работят по седмица-две без трудови договори и осигуровки, да ги освобождават с оправдание, че нямат вече необходимост от допълнителна работна ръка и да им плащат смешно малки суми за изработеното. Така се запознал с дъщерята на поредния му работодател - испанец, на когото трябвало да оправят оградата на вилата. Момичето било хубаво, имало приятелка украинка, поназнайвало малко руски и той с неговия руски...

- Абе, друкарко Боянова, знаеш как е за влюбените очи, не са нужни много приказки.
   Та така, след време се оженили. Бащата в началото роптаел, но като видял, че няма накъде, дал им едно малко заведенийце с 3-4 стаички, готов разработен бизнес, но само колкото да не умрат от глад. Казал на Ицо, ако се справи и започне да спестява от този бизнес, а не фалира, ще му предаде целия бизнес в ръцете му. Едва тогава Ицо разбрал, че са собственици на голяма верига хотели по Тенерифите. Справил се Ицо и ето го сега, съсобственик на един от големите хотели. Все още не държи бизнеса в ръце, защото тъстът му е способен и много комбинативен, но и той се е доказал, че в нищо не му отстъпва.
- Ееееех, да му се не надяваш на тоя Ицо бе - каза съпругът на Еми, доволен от шопската салатка и българската ракийка, която току-що му бяха сервирали.

ИТАЛИЯ
23.07.2008 г.