11.
- Господа, - изправи се мистър Бийвър – Възхитен съм, че заедно ще се опитаме да преодолеем идващото бедствие. Разбирам, че няма как да го спрем – дори мистър Хамилтън не би могъл да предотврати грядущето...
Хамилтън само наклони глава леко в знак на съгласие.
Бийвър продължи:
- Ние сме доста хора тук. И компанията, и персонала – над сто човека.
- 211 – обадих се аз – Извинете за прекъсването, точността го изисква...
Около масата се разнесе лек шум...
- 211... – продължи Бийвър – 211... Струпани на десетина акра площ...
- 13 акра – пак уточних...
-13 акра... Някак си... Психическото натоварване ще е голямо. В моя апартамент ще сме осем човека на площ 100 квадратни метра...
Този път само кимнах. Да, така беше. А другаде плътността на населението се очертаваше още по-голяма...
- Мисля, че ще е почти невъзможно да се живее нормално в подобна обстановка...
- Маркус, - прекъсна го Грей – Говорихме вече по тоя проблем. Да, има го. Но ние оцеляваме! Разбираш ли – оцеляваме... А за оцеляването си човек трябва понякога да понесе много жертви, при това скъпи жертви. Помните ли, господа, онзи млад алпинист, дето беше затиснат от скала и се наложило сам да ампутира ръката си? За да се освободи... И оцелее...
Хм, хм, хм... Грей и Бийвър един срещу друг? Или просто си подаваха топката?
- Ъптон, - мистър Бийвър беше учтив, но в гласа му струеше чили – съгласен съм с теб. И, все пак, въпреки че разбираме нуждата от някои изпитания и тежести, не е лошо да помислим как да ги намалим... Ако не и – да ги преодолеем...
Джилбърт Руфус леко и почти незабележимо даваше знак на водещия, че иска думата. Накрая Грей го забеляза.
- Мистър Руфус?
- Госпожи и господа, правилно отбелязахте, че целта е оцеляването. Сега. И утре. А после? Ние ще издържим в този подземен свят – колко време? Може би мистър Саркиз ще да е направил и план за бъдещето, както е създал Дома...
Отбелязах си как наблегна на ролята ми и върна в първоначална позиция изтеглящия се напред Грей.
Станах, прокашлях се:
- Разбира се, целта не е да живеем и умрем в Дома. Целта е – засега да оцелеем, сетне да си върнем света. Каквато и война да се води – все някъде ще остане кътче с чиста природа. Или поне по-малко замърсена. Ще имаме време – година, може би – за да го открием. Суперсъвременна техника и предпазни средства имаме...
- Как? Как ще стане това? – попита Грей, раздразнен, че не той се е сетил за проблема...
Погледнах към мистър Гатлинг, а той леко ми кимна – разрешаваше да се опра на разговора, който водихме при първата ни среща още.
- Изследването на планетата след войната, откриването на евентуалните чисти области и постепенното пренасяне в тях ще станат под ръководството на мистър Гатлинг... – всички погледнаха към него, а аз довърших – младши... Знаете, че Джон Гатлинг-джуниър работи в НАСА. Той вече напусна поста си и успя да изготви план за разузнаването на ситуацията. В съседна шахта – по-малка от тази, с чисто техническо предназначение, има три летателни апарата. Те ще намерят нужното място. А ние ще се придвижим натам със специалните транспорти, които са прибрани в Кралската пещера. Наложи се стотици милиони да платим за тях, но... Но е необходимо...
Събраните в залата се разшумяха, някои изръкопляска, други започнаха трескаво да изчисляват, трети се впуснаха в бурни диалози...
Грей няколко пъти почука с дървеното съдийско чукче, накрая се изправи и повиши глас:
- Госпожи и господа!... Госпожи и господа...
Постепенно тишината се утаи и всички зачакаха, вперили поглед в мен.
- Мистър Саркиз, това и аз не го знаех – обвинително каза Грей...
- Мистър Грей, това беше само план, чиято основа материализирахме благодарение на мистър Гатлинг-джуниър. А сега вече мога с увереност да кажа – план, който е почти на сто процента сигурен и реален...
Обадая Хънтър – сега осъзнах, че той беше ръкопляскащият, се изправи, без да чака разрешение:
- Браво, мистър Саркиз! Така се подготвя експедиция. Здрава основа, няколко варианта, материална база, доведена до сигурност... А ние, господа, започваме сложна и важна експедиция. Не зная дали сте разбрали, но целта на нашата експедиция е бъдещето. Бъдещето не на един или двама, дори не на племе или народ – на цялото човечество... Мистър Саркиз мисли поне два хода напред – това е печеливш маниер на игра... Браво, мистър Саркиз!
Ъптон Грей беше раздразнен – усещах го по ясното изговаряне на съгласните, стремеше се да не съска. Но почти спокойно каза:
- Какви ли още изненади ни подготвяте, мистър Саркиз...
- Изненади? Не, мистър Грей, идеята за Дома, за събиране на хора, които ще сложат основата на новото човечество, за създаването на свят на разбирателството... С нея всички сте запознати. А подробностите... те просто се появяват като детайли от плана. От общия план... Та всичко е пред вас – обиколихте Дома, видяхте техническата база – и, между другото, много съм благодарен на всички, внесли предложения или направо помогнали в работата, още сега мога да ви покажа трите основни центъра на живота ни – Дома, техническата шахта, пещерата...
Хората ме слушаха внимателно. И съм сигурен, че нито един от тях не си въобразяваше за мен, че съм хуманист, алтруист, благородна душа...
Бяха платили гигантски суми, за да бъдат спасени. Инвестиция, която щеше да се изплати с бъдещето. Но и хранеха известни съмнения. Скептицизмът на модерния човек ги караше да са бдителни и дори плашещи се от сянката си...
Засега наоколо виждаха само слънце...
Което ги караше да се съмняват...
12.
Разбира се, всеки нормален човек се съмнява. И най-вече в себе си, в собствените решения. Не се съмняват само едноплановите идиоти – за тях всичко, което вършат, е правилно, защото завършва по един и същи начин. С крах...
Умните хора са скептици и реалисти. Техен патрон е Тома Неверни. Всеки може всичко да каже, всекиму всичко да се докаже. Най-вече в точните науки – с математиката се правят чудеса в измамата...
Затова мислещите хора имат винаги план В... И план С... Та чак до план Z ...
Обаче, ние бяхме достатъчно близо до политическите върхове и знаехме какво се подготвя. Освен това, имахме и определени връзки и позиции в тайните служби – та бяхме наясно с някои факти, планове и сметки, които не достигаха до политиците. А освен това всеки от нас имаше собствено малко разузнаване. Така че събирахме сведения поне от три фактора. Най-малкото...
Не мина и седмица след съвещанието и Питър ми докладва:
- Десет дни...
Бяхме в Дома, в заседателната зала. Пристигнахме тук четири часа по-рано, отбихме се в мини-бара на сектор Е. Като истински барман сам налях в две високи кристални чаши безлкохолното. За Питър избрах от специалната бутилка “Африкански облак”. Чудесен коктейл, който той изгълта с удоволствие...
Четири часа по-късно той се надигна от стола смутено:
- Господарю, аз май съм се унесъл...
- Ееее, Питър, нали бяхме на малки имена... Хайде, хайде...
- Извинете, сър, извинете...
- Срещна ли се днес с нашия човек?
Питър се стегна. Погледна ме сериозно:
- Сър, според него до конфликта остава малко...
- Колко? – очаквах вече тая новина.
- Десет дни...
Замислих се. Сутринта, точно в 7,53 ми позвъни Старбот от ЦРУ.
- Остават седем минути до осем часа, а ти още не си тръгнал? Нали щяхме да се видим в “Риц” след осем часа?
Щяхме... Паролата. А оставащите седем минути до осем са срокът до евентуалната война...
- Извинявай, Ричард, извинявай... Тръгвам... Ще се видим след двадесетина минути...
Разбира се, там щяха да ни подслушват, но ние имахме напълно делничен разговор.Нищо, свързано с политика въобще, пък с разузнаването – съвсем...
И така – два източника, срок между седем и десет дни...
Поръчах на Питър да ускори последните проверки на Дома, звъннах на Дъглас, който беше в Кралската пещера, и тръгнах към столицата. По пътя разговарях с останалите единадесет. Решихме на другия ден да си направим малък пикник. Избрахме вилата на Мери – едно, че беше усамотена край езерото, второ, че беше наблизо, трето, че тя отдавна беше направила там конферентна зала със супермодерна изолация...
Разговорът протече бързо. Пък и нямаше какво толкова да обсъждаме. Дома е готов да посрещне хората, хората са готови да тръгнат към Дома...
Трябваше да изберем момента, защото никой не знаеше кога точно ще започне конфликтът. Пък и всички таяхме надежда, че и този път ще се размине само с дрънкане на оръжие. Макар и трите страни да се заканваха, че са твърдо решени да премахнат противниците си...
САЩ и Русия, все пак, играеха и сложна дипломатическа игра. Обещания, приканвания, заплахи...
Но ислямистите бяха фанатично настроени. След появата и ликвидирането на няколко техни организации, сега на преден план беше излязла наистина страшна групировка. Която беше готова да ликвидира света, но да премахне неверниците. А освен това беше се добрала до ядрено оръжие. При това в количество, достатъчно, за да нанесе дълго незалечими рани. На нас или на руснаците...
Така че – опасността беше налице...
Обаче, и бизнесът не търпеше отлагане. Всеки имаше сделки или подготвяше такива. И почти всички те изискваха личното присъствие на боса...
Аз, например, отложих страхотна сделка в Швейцария. Контрагентите ме предупредиха – има и други кандидати. Но... Но не ми се залагаше ва банк...
Което направи големият син на Джонатан Рипли. Фостър заминал за Великобритания – лично да се срещне с един от британските босове в металургията. Развиваха хубава тройна сделка за закупуване на закрити полски заводи, които след рехабилитацията щяха да донесат добри пари.
Зная го, тъй като зад англичанина /всъщност индус/ стоях аз. Но – не ми се рискуваше. И без това от месец бях пуснал на свободен лов хората си – най-вече тия, които си позволявах да рискувам. Други – като близнаците Питър, бях задължил да са на линия по всяко време...
Така те посрещнаха първия пристигнал – мистър Грей. Най-напред дойдоха лимузините, после пред ниския вход на Дома спряха три неголеми камиона, от които бяха стоварени куп куфари и добре опаковани лични вещи...
- Вие близнаци ли сте? – смаян попита той, когато братята Питър го посрещнаха пред тройната врата, сега гостоприемно отворена...
Те кимнаха, а аз поясних:
- О, Ъптон, нима не знаеш, че тримата братя работят при мен? И не само те – бодигардовете ми също са близнаци. Да те охраняват две двойки сериозни и отговорни, при това напълно разбиращи се пазачи... Така е – обичам да наемам близки помежду си хора, създава се някак си семейна атмосфера. От няколко дни, впрочем, и сестрата-близначка на моята секретарка Клеър...
- Да, да – каза набързо Грей – А Мил Притън каза, че ще пристигне утре заранта. Много спешна работа има...
И добави неочаквано за мен:
- Дано не закъснее... Опасно е...
Погледнах го въпросително.
- Разбрах, че в Централата има абсолютно сигурна информация – ислямистите започват по тяхно време утре заранта. Тоест – нощес за нас. А Мил е добър човек, приятен за общуване. И децата му са милички. Особено дъщерята. Мисля, че с моя син имат нещо. Не разпитвам, не е моя работа, но момичето е симпатично, а както ми докладваха – не се увлича по празни неща, камо ли по алкохол, наркотици или мъже...
После се усети, че говори излишно и тръгна към асансьора. Още повече, че отпред вече паркираше колата на Кристин Лефлай...
13.
В течение на няколко часа пристигнаха всички акционери. Естествено, не бяхме в пълен състав – някои бяха тръгнали чак от Чикаго или Маями, други спешно довършваха важни дела...
Макар че...
Какви дела?
Но си е така – оптимисти сме ние, хората. Вечни оптимисти. Над главите ни се събират облаци, студените ветрове на конфронтацията се сгорещяват, огнена буря се задава...
А ние правим планове къде ще изкараме следващото лято...
Да, перспективното мислене е важно – казах ви за моето планиране. Но винаги най-важното е в план А. Останалите са резерви, подкрепа, възможности. План А е този, който трябва да бъде осъществен. После – или в най-добрия случай успоредно с него – са В, С и така нататък...
Пръснахме се по жилищата. Звукоизолацията беше отлична, но по тичащите из общите помещения деца, по веселбата в градината, по шумните /май прекалено демонстративно шумни!/ разговори на акционерите се усещаше доброто настроение...
Ние бяхме на сигурно място!
Така мина денят. Често ми се обаждаха от охраната, че е пристигнал нов човек, с някои от тях се срещах и разговарях. Навън все още беше спокойно, макар че се задаваха признаците на войната...
Немалко учреждения бяха приключили работното си време отрано – “по независещи от тях обстоятелства”, както уведомявали в специални обяви на вратите. Пентагонът шумял като кошер – всички висши военни били или там, или с бърза крачка се отправяли към частите си. По кейовете останали самотни бойни кораби. Останалите заемали позиции според плановете. Над страната се носели ята самолети – все военни. А гражданските полети били силно ограничени...
Което предизвика нова тема за разговор – ще успее ли Притън да долети? И как ще се придвижи до Дома?
Привечер на мистър Грей му хрумна да спрем връзките с горния свят – да включим енергията от нашата централа, да насочим в тръбите вода от нашите източници. Както ми обясни – да сме изолирани от възможни външни въздействия...
Изслушах го мълчаливо, приех доводите му и веднага се обадих на Дъглас:
- Време е да започнем самостоятелен живот. Спри постъпващата вода, включи автономните кладенци. И смени постъплението на тока – избощо, отрежи всичко външно...
- Сър, - учтиво каза той – но нали още на обяд го направих? Лично ми наредихте?
- Точно така! Така трябва да се действа... Давай!
И защо да обяснявам на Грей, че без него слънцето изгрява? Всичко е предвидено, планирано, по график затваряме Дома...
Нека смята, че е фактор... Още малко...
Бяхме нагласили светлината в Дома да отговаря на дневната. Бледа сутрин, после засилваща се, помътняваща привечер... А след 20 часа леко матови лампи създаваха небрежната атмосфера на пролетна вечер...
Точно в момента, когато поставените по общите помещения специални улични фенери засияха, отгоре ни информираха, че Мил Притън е дошъл. Асансьорът, с който слезе той, беше веднага обкръжен от акционерите...
- Мил... – възкликна Грей, който не можеше да пропусне възможността да изпъкне – Мил, къде се губиш? Какво става навън?
Пристън спря, оправи малкото си коса, преметната над черепа, погледна ни и каза:
- Всичко е наред, Ъптон, всичко е наред... Забавихме се, но ето – налице сме. А навън започва хаос. Мисля, че след час или най-много два, нещо ще стане. Ако не ни нападнат – хаосът ще оплете доста неща. Добре, че сме тук...
Забеляза ме:
- Мистър Саркиз, о, уважаеми мистър Саркиз! Вашата идея беше великолепна... И аз, както моето семейство, винаги ще сме ви благодарни...
Заобикаляйки групата посрещачи, Мил, жена му, синът, дъщеря му, както и големият син на Грей, който дойде с тях, ме обградиха, стискаха ми ръцете, младите дори наведоха глави в учтив полупоклон...
Което направи впечатление на акционерите...
И Грей ме загледа изненадан, дори с лек уплах...
А аз се смутих. Е, очаквах го, но... Просто нямаше нужда... В момента...
Както и да е, новодошлите отидоха да се настаняват...
Но само разположиха багажа си по нужните места. Тая нощ никой не заспа...
Дори децата – попритихнали, седнали пред компютърните екрани, си играеха кротко. Само от време на време поглеждаха нагоре...
И възрастните бяхме напрегнати...
Събрахме се в заседателната зала. Якият бетон в Дома беше обработен от изкусни дизайнери. Специално залата изглеждаше като облицована с италиански мрамор – тържествен, отразяващ плавно светлината на скритите лампи, придаващ леко ренесансов вид в цялата модерност на обстановката...
На сутринта семействата се срещнаха в голямата трапезария. Някои пожелаха да закусят в апартаментите си, но не бяха много. Повечето предпочетоха да се срещнат със себеподобни, да разменят някоя дума. Малко фалшиво бодри, с привидна свежест, но... Хора...
Така измина денят – може би най-дългият ден в живота ми...
Вечерта пак почти никой не заспа. А които имаха нерви да си легнат, скочиха на крака нейде след полунощ...
Домът се разлюля...
© Георги Коновски Todos los derechos reservados