Наситено синьото на рокличката ù, обутите в жълти сандалки крачета, разплаканите детски очи и протегнатите към него ръчички, това последно запомни от нея, миг, преди да го вкарат в багажника.
Отгледан като кутре, от семейство с три годишно момиченце, растеше безгрижен и любвеобилен. Играеше с малката палавница. Не се сърдеше, когато се опитваше да го яхне,  ръфаше му ушите, или дърпаше опашката. Подлудяваше го звънливият детски смях,  дивото му  сърце се изпълваше с още по-голяма привързаност и любов към детето.
Дните минаваха неусетно.
Бащата получи повишение и се преместиха в ново жилище. Там, за любимеца на момиченцето, нямаше място. Стаята ù бе специално подредена от известен дизайнер; с бюро, аквариум,  заемащ цялата стена, библиотека с милион книги, и макет на огромно земно кълбо, висящо от тавана. Амбициите на родителя за нея бяха големи и той неумолимо следваше плана си.
На първо място, трябваше да се отърват от питбула. Надяваше се новата обстановка и екзотичните рибки в аквариума да запълнят празнотата, която би оставил той в детската душа. Без особени сантименти, нареди на дъщеря си да се сбогува с Форман. Не го трогнаха сълзите в очите, плача на детето. Бизнесмен. Свикнал на бързи и прагматични решения, позволили му да оцелее в свирепата джунгла на човешката завист, жестока конкуренция и икономическа криза, ù даде точно пет минути. Разпределеното до секунда време, не позволяваше волности, програмата трябваше да се спазва. Усещайки раздялата, Форман се отдаде на инстинктите си, играеше около нея, близваше закачливо детското личице. Вкусът на сълзите, солено-горчив и непознат, караше сърцето му да отмерва последните мигове, с оня забързан ритъм на броените секунди, в който виждаше, че изтичат, а не можеше да направи нищо.
След болезнената раздяла, която още не осъзнаваше, бе вкаран в багажника на лъскава кола. Влезе покорно. След час спряха в гараж, забутан извън града, всред лозови масиви. Огромният двор бе пълен с потрошени коли. Стар кулокран стърчеше до металната, сива барака, пригодена за работилница. На входа имаше  бариера и две страшни  кучета-пазачи.
Посрещна ги висок, слаб  мъж, със сипаничаво, грубо лице и оредяваща рижа коса. Огромните му ръчища, с почернели от маслата нокти, висяха неестествено на хилавото тяло, облечено в син гащеризон на бензиностанции "Газпред". Орловият нос, малките, дълбоко вдлъбнати очи и небръсната тридневна брада, придаваха на физиономията му хищническо изражение. Викаха му Червения.
- Донесе ли го? - запита той. Огледа колата и отвори багажника.
- Аха, ето те, хубавецо.
Посегна и хвана козината на гърба, между плешките, повдигайки го. Форман изквича от болка и посегна озъбен,  но здрава,  воняща на грес и тютюн длан, стегна муцуната му в желязна хватка. Примка от неръждавейка, вкарана в дълга тръба, се впи в гърлото му. "Питманът", с наслаждение задържаше Форман на земята, изучавайки го.
- Тлъстичък ми се струва.
Бизнесменът го погледна с неразбиращ поглед.
- Какъвто е, такъв. Кинтите?
Бяха се разбрали по телефона за сумата. Монтьорът извади няколко банкноти, мъжът ги прибра и колата вдигна пушилка към изхода.
Още в началото не се харесаха с червенокосия. Форман гризеше от яд стоманената струна, спираща дъха му, а мъжът с ненавист го наблюдаваше. Струната не поддаваше, челюстта му се окървави. Несвикнал с такова отношение, той бе объркан и изплашен.  Това съвсем не му приличаше на игра. Страшното дойде, когато новият му собственик го завлече в неголям квадрат, зад работилницата. Ограденото с метална ограда пространство бе около четири на четири метра, разделено с диагонална линия. Не знаеше Форман, че от тази линия  ще зависи живота му.  Макар и на открито, във въздуха бе застинала миризмата на болка и отчаяние. Валма козина, засъхнали върху ръждивите винкели, големи кафяви петна, накацани от мухи; всичко това подсещаше, че смъртта обикаля наоколо.
Червения извика към бараката. Показа се работник в мърляв панталон и потник, осеян с множество дупчици, от електрозаварки. На краката си носеше тежки, военни кубинки, без връзки, ожулени и разкривени от годините.
  - Опа - отзова се той и с пъргава крачка затрополи към бойната площадка. Мургавото му лице излъчваше наивност и простота, дупка зееше в предната редица зъби. Ухили се и измъкна из зад ухото си овлажнена от пот цигара.
- Т`ва ли е новото псе?
Гласът му, писклив по детски, странно контрастираше на дългунестото му тяло и наскоро наболият мустак, пърхащ над горната устна.
- Доведи Касап за една "ролка" - нареди Червенокосият.
- Ооох... Касапа... - ухили се беззъбо - Ш`е го схруска е, шефе!
Малките злобни очи, под надвисналите, ръждиви вежди, мътно го изгледаха:
- А да затворя теб в клетката, искаш ли!
- Е, де, ко толкоз съм каа`л - смотолеви Мургавия и замъкна обущата си към портала.
Преваляше пладне. Слънцето, в недоумение бе увиснало в маранята, над импровизираният ринг. Мухите с досадно жужене се разлетяха, щом в клетката прекрачи  Касапа. Едър доберман, покрит с белези от рани, дишащ ситно, с оголена паст.
- Кротко! - изкомандва Мургавия и го прекрачи. Стисна верижката на врата му, запъвайки крак. Якото чудовище налиташе и едва го удържаше.
- Да те видим сега, чорбаджийски мекере! - процеди червенокосия и освободи примката.
- Махни му верижката! - нареди на циганина.
- Пит!- изкомандва той и доберманът налетя. Свикнал с битките, с жесток нрав и безмилостна захапка, кълбото от мускули и злоба се хвърли към смаяния Форман. Приел в началото всичко на игра, питбулът не очакваше такава атака Само вроденият му рефлекс го спаси от нападението на Касапа. Отскочи встрани, чу се яростно изщракване, зловещите кастанети се затвориха току пред муцуната му. Оголи зъби предупредително и тихичко изръмжа, Но не нападна. Доберманът, смаян от маневрата, се блъсна в преградата и седна по задник.
- Обръщане! - плю през рамо Червенокосия.
- Ще се научи, бате - Мургавия се хилеше, припалвайки цигарата:
- “Скречовете”, колко?
- Ще си покаже, ти си отваряй очите.
Доберманът атакува отново. Тоя път, целеустремеността му бе водена от съобразителността и  рутината на безброй битки; без подценяване на противника. Форман нямаше изход, прие боя. Свел приземи глава, присвил уши, следеше действията на отсрещната страна. Като боксьор-файтер, правещ ескиваж и после нанасящ поразяващ удар, посрещна връхлитащата грамада,  ловко отскачайки вляво. Едновременно с това, се изстреля мълниеносно към прелитащия край него доберман и заби зъби в шията му. Касап опита да се измъкне, помитайки клетката с впития в тялото му противник, развъртя се в посоката, от която дойде нападението, мъчеше се да го захапе, но безуспешно. Така, залепен като кърлеж, питбулът би могъл да виси с часове, докато силите на добермана секнат. Усещаше го, без никога да го е практикувал.
Вродената войнственост на породата му надигаше глава и бе на път да се измъкне от цивилизованите порядки, на които бе привикнал. Почувства вкуса на кръвта му в устата си, можеше да прегризе гърлото му, но не го направи, все още под влияние на миролюбивата любов, изповядвана от хората, с които бе живял.
- Браво! - възхити му се мургавият и пляскайки от възторг по вътрешната част на бедрата си, подсвирна.
- Скреч! - кресна Червения и приготви текстолитово парче. Циганинът прекрачи животните, хвана добермана, постави му верижката и го закопча на страничния винкел. След това със заучено движение прекара ръце под предните  лапи на Форман, минавайки зад гърба му, притисна силно главата му, към гръдния кош, за да затрудни дишането,  докато другият му разтвори устата, натиквайки парчето дърво. Само така можеха да разтворят захапката му.
- Пусни - кресна му.
Слюнка и кръв се проточиха в лига от разбитите венци. Форман пусна жертвата си. Не изпитваше злоба или омраза към събрата си по съдба. Но усещаше неприязънта на  Червения.
"Това градско псе, - мислеше си мъжът - живяло в  апартамент на богаташчета, хранено със скъпи  гранули, в специална чиния, спало в чаршафите на просторните  им спални, това... това разлигавено сукалче, успя да се опълчи на ветерана и любимец, Касапа! Преминал през безброй изпитания, доказал лоялността и жертвоготовността си!"
Тровеше го мисълта, че Касап позволи на новобранеца, макар и мимолетна победа. Въпреки, че не бе типично бойно куче, той бе ползван често за обучение, впоследствие и за битки. Познаваше качествата му. Неведнъж е бивал приклещен, почти умрял в захапките на противниците си, и когато всички го смятаха за свършен,  той подновяваше борбата и най-често, с победа. Не разбираше и сам Червения, откъде идваха тия невероятни сили, тая жажда за надмощие и оцеляване. Нещо сбъркано имаше в същността му, нещо по-силно и по-голямо и от даденостите  на селекцията. Вероятността, някъде по веригата от Тюрингия до наши земи, през годините до днес, породата да се е хибридизирала, благодарение на човека, бе голяма. Дали причина не бе така наречената "Дълга памет", специфична за добермана?
Червения тръсна глава, в неспособност да подреди мислите си. Лисото на темето му бе пламнало от ярост. По-отмъстителен, с по- наранено его  и от Касап, той желаеше мъст. Бе наясно, че доберманът отстъпва на питбула, но не очакваше такава ловкост от едно разглезено псе. Взе го на добра цена, надявайки се на печалба в бъдеще; знаеше, че трябва да е търпелив с обучението, но позволил веднъж на емоцията да надделее над низката му натура, му изпускаше края.
- Доведи Казан! - нареди той на смуглия си помощник.
Свикнал с безумията на шефа си, Мургавия се затътри към бариерата.
Казан бе огромна, кавказка овчарка,  куче пазач, нервна и раздразнителна като господаря си. Не притежаваше специфични бойни умения, но шейсет килограмовата ù снага, ведно с вродената ù жестокост и безпардонност, всяваха ужас.
Казан, тромаво провря огромната си глава, през решетките на ограждението и изгледа равнодушно ситуацията. Касап стоеше настръхнал и дишаше тежко. Вратът му  беше окървавен. Жълтеникаво пале, с пясъчна окраска, бе легнало с изплезен език в единия от ъглите. Кавказецът, сивочерен, горд представител на своя род, отръска мощното си тяло и излая. Гласът му отекна в нагрятата ламарина, на струпаните камари автомобили. Форман потрепери.
- Айде, сега, да те видя!
Червения отвори вратата и откачайки повода, даде команда:
- Пит!
Казан бе участвал в доста битки. Външно добродушният му вид на космат добряк лъжеше. Притежаваше твърд и независим характер, добре оформената  мускулатура на масивното тяло всяваше сила и респект.
Недоверчив, смел и опасен, пристъпи, без да бърза.
- Пит! - повтори командата си стопанинът.
Като къс скала, мощен и непоколебим, той се хвърли напред, като за по малко от секунда премаза дребния питбул. Остро квичене, преминаващо в писък, последва сблъсъка. Телата на двете животни, сплетени в смъртоносно кълбо, се завъртяха в лудешки танц в малката клетка. Кавказецът се изправи, отскочи назад с дрезгаво ръмжене и затръска  глава, заблъска се в стените.
Нямаше пихтия на земята. Питбулът, като по чудо оцелял, се бе вкопчил в шията на Казан. Впил острите си зъби, затягаше хватката на челюстите си. Обляна в кръв, муцуната му се губеше в обилната козина на овчарката, която  от своя страна правеше неимоверни усиля да се откачи от малкия натрапник.
Свъсил вежди, Червения наблюдаваше безмълвно. От тук нататък му бе ясен изходът на двубоя. Питбулът щеше да виси така, ако е нужно, с часове, докато на обезсиления противник му  изтече кръвта и рухне безжизнен. Ако бе обучен, щеше да разкъса  за минути съперника си.
След близо час борба, Казан започна да залита. Не искаше да губи овчарката Червения, взе текстолитовото парче и погледна към мургавия
- Скреч!
В тоя момент озверелия от гледката и миризмата на кръв Касап скъса повода и се намеси в битката. Силните му челюсти захапаха питбула за врата. Свирепото му ръмжене се смеси с канския рев на Казан. Питбулът мълчаливо стягаше захапката си. Овчарката се строполи в прахта под двойния си товар. Облени в кръв,  животните се бореха под адските лъчи на изуменото слънце.
Двамата мъже скочиха в заграденото. "Пусни!", викаха те на добермана, но своенравният, отмъстителен мъжкар стискаше челюсти. Навряха насила дървото в устата му, надянаха му "удушвача" и след много усилия го отделиха.  Кучето беснееше и се дърпаше с гневен лай, вързаха го на къс повод и се заеха с Казан. Огромното, мощно тяло, оваляно в прахоляк и съсиреци, изглеждаше жалко. Пресъхнала бе волята му за борба, изтичаше живителната течност от вените му, силите му привършваха. Усещаше ветеранът, че няма да издържи много, бе попаднал в жестока хватка на неопитния си противник.
- Скреч! - крещеше Червения.
- Пусни - викаше и смуглият.
Натикаха текстолита в устата му, стегнаха стоманената струна на врата му, ритаха го, блъскаха. Накрая се предаде и стегнатата му като менгеме челюст се разтвори. Валма кървава козина остана полепена по муцуната му. Казан се изправи, опита несигурна стъпка, олюля се и полегна на хълбок.
- Тичай за ветеринара! - нареди Червения. - Много кръв загуби, сигурно артерия е прегризал.
Изтрополяха тежките обуща към портала, хлопна се врата на кола, моторът изръмжа.
В настъпилата тишина се чуваше само тежкото дишане на кучетата.
- А, ти! Ела ми сега! - запенен от злоба, Червения задърпа ръмжащия Форман към купа от коли. Върза  къс повод за крака на кулокрана.
- Мамичката ти, ако Казан умре! Жив ще те одера!
Ругаейки, изчезна някъде. След малко се завърна с двуметрова, водопроводна тръба. Застана широко разкрачен, вдигна с две ръце и замахна, с все сила. Форман се сви на топка, предусещайки удара. Нещо изхрущя в гърба му, пред очите му притъмня. Болката, остра и пронизителна, го парализира за миг. Крайниците му изтръпнаха, падна като подкосен на земята. Гърдите му изхъркаха и устата му се напълни с лигава, солена течност. Ударите, неумолимо, следваха един след друг, болезнени и жестоки. Опитваше се да се откъсне от стоманената струна, но колкото повече се дърпаше, толкова по-здраво тя се впиваше в плътта му.
Тялото му се съпротивлява известно време, после потрепери в агония и затихна. Главата му клюмна, обезсилена. Кожата му се бе превърнала в кървава дрипа; строшени, костите на ребрата му стърчаха навън.
Запъхтян, Червения спря да удря. Плю върху кучето и запокити тръбата встрани.
- Мри, мамицата ти мръсна!
Обърна се и псувайки, се отправи към работилницата.


  *   *   *

Откъм бариерата се чу клаксон. Продължителен, настоятелен.
   - Ангелеее!... - крещеше женски глас.

*  *  *
Застинало умислено, слънцето сипеше жарава. Земята, сгърчила в ненавист набръчканото си лице, чакаше с нетърпение прохладата на вечерта. Рояк мухи, кръвожадни и зли, пируваха върху ужасните  рани. До слуха му, като от друг свят, достигаха гласовете на Червения и жена му, далечни и неразбираеми. Опита се да затвори клепки, алената  пелена в очите му се смесваше с отблясъците от купчината смачкани автомобили, до които бе захвърлен. Миг, преди да загуби съзнание, пред погледа му се мярнаха  детски крачета. Синя рокличка, на цветя, и обути в жълти сандалки крачета.
- Мамо, мамо, виж! - детският глас пропъди унеса, в който изпадаше. В обезобразеното му  тяло се пробуди искрица живот. Почти спряло, сърцето му зачести ритъма си. Потърси с поглед детето, замиращият му слух се мъчеше да долови звънкото гласче. Вместо него, от другия свят долетяха откъслечни фрази на жената:
- ... Едва дойдох до тук! С тая трошка ми писна вече!... Или я оправи, или купи друга! Не ме интересува изобщо! - ултимативно нареждаше съпругата - С това дете, ако закъсам някъде, какво   правим тогава!... Наврял си се в тая мизерна морга... Кадърен монтьор, вместо пари да къртиш,  ти... Занимаваш се с тези помияри, докога, а, кажи!?
Гласът ù, в началото глух и далечен, сега бе съвсем близо.
- За последен път се разправям, с теб, Ангеле! Чу ли!... Инак, да знаеш... развод!
Последва мълчание, Червения опита оправдание, жена му го скастри и той млъкна.
И тогава отекна онова очарователно  гласче, което го бе пробудило от опасната дрямка:
- Мамооо! Ела и виж! Тук има едно кученце, ама май е болно, лежи...
- Теодоро, млъкни! Ще ти дам едно куче аз на тебе! То е лошо, татко ти ще го набие!
Малките крачета се приближиха. Жълто сандалче ритна Форман по муцуната:
- На ти, лошо куче! - и отлетяха сините цветчета, като облаче, детски смях прозвуча някъде към бариерата.
Отвратено, слънцето се хлъзна към заник. Откъм запад се прокрадваше нощта.

*  *  *