Той не беше нито адвокат, нито икономист, нито инженер. Не беше нито медик, нито художник, нито учител. Той беше Играч с главно И, защото освен професията, това бе и името му. И то какъв... чаровен и умел актьор, чиито думи, колкото и повърхностни да бяха, пак привличаха многобройна публика... За разлика от повечето хора, той не събираше пощенски марки, календарчета или капачки от бира. Той колекционираше играчки. Всички толкова красиви и нежни, но развалени. Не можеха да пеят, да светят или да се мърдат. Главната им жица бе прекъсната и сега седяха зад прозрачното стъкло в шкафа на този младеж смирени, безмълвни и наблюдаваха ежедневните постановки в този театър.
И ето че вратата на стаята за пореден път се отваряше. Той влизаше с новото си завоевание, новата си играчка. И всичко се повтаряше – същите нежни фрази, измислени от толкова ловък поет, на които и малко дете не би се вързало, но толкова умело поднесени, че и най-големият скептик не би им устоял... Същите докосвания, от които ...