"Игри на съдбата"

роман 

Част първа

І

„Съдбата е глезла,

която от скука се бърка там,

 където не ù работа.” 

                                                                                                                                         Авторът

- Не може да бъде!

- Просто не е възможно!

Мирела стоеше като вцепенена и не искаше да повярва на очите си.

-  Боже Господи! След толкова години...

Ако някой, някога и беше казал, че ще го срещне и то точно тук, сигурно щеше да му се изсмее в лицето. Каква ирония на съдбата. Кой би предположил, че след тайнственото му изчезване през онзи далечен ден пътищата им ще се пресекат отново? Струваше и се, че е героиня от някакъв налудничав роман.

Облегна се на една колона, прикрита в сянката на декоративните палми, отпи голяма глътка мартини и отново съсредоточи вниманието си върху мъжа, който я караше да се чувства неловко дори на собствена територия.

- Не! Няма грешка! – помисли си тя – Това можеше да бъде само той! Дори след толкова години си бе останал същия. Може би малко възмъжал, но нищо повече! Стройната, атлетична фигура, която придаваше небрежно елегантен вид на безупречния му костюм, тъмния загар на лицето, високите изсечени скули, зашеметяващата усмивка, която не слизаше от лицето му. Всичко се беше запазило. И сега, след цели седем години връщаше в съзнанието й спомена за един чаровник на сърф, който гонеше вълните по сейшелското крайбрежие.

- Странно – мислеше тя – отдавна не се бе чувствала толкова несигурна. Спомените се завъртяха пред очите й  като цветен филм.

- Боже – прошепна - трябва де се съсредоточа! Не е възможно след толкова време да продължава да ми въздейства така опустошително.

Пое дълбоко въздух и отново отпи голяма глътка от питието. В главата ù се блъскаха спомени и реалности – истински хаос. Продължаваше да стои в сянката на палмата, а в съзнанието й започна да се заражда откачената идея да се “запознае” с него. Партито бе в разгара си, така че нямаше да има проблем. Докато продължаваше да мисли за това, самообладанието й се възвърна и тя отново се почувства господар на положението. Реши да не се показва още известно време. Просто стоеше и го наблюдаваше.

Красив и недостъпен, обект на вниманието на всички присъстващи. Самотния, чаровен непознат. За миг думата самотен проблесна като светкавица, но потокът от хора, които се домогваха до неговото внимание притъпи странното чувство, което тя породи у нея. Забележителна беше притегателната сила, която притежаваше този мъж. Както изглежда повечето от присъстващите се надпреварваха да го заговорят, но той като че ли не се интересуваше от това. Отговаряше кратко, усмихваше се чаровно и с това разговорът приключваше.

– С кого ли беше дошъл? – запита се.  

Не беше забелязала влизането му, а както изглежда и никого не познаваше. Домакин на партито бе Тони, но той никога не й беше споменавал да има такъв познат.

Изведнъж зад гърба си чу шум.

- Мира? – беше Тони – Както виждам и ти си омагьосана от непознатия странник, а? Е, хайде! Престани да се криеш и ела с мен. Ти си единствената, която  не проявява интерес към него. Мисля, че е време за запознанство. Имам интересно предчувствие за това, което ще последва.

Мира стоеше неподвижно, а в очите ù се четеше молба.

- Хайде скъпа! Недей да стоиш като закована.

А тя наистина се чувстваше така. През главата й като мълния премина смразяващ въпрос: Ами ако ме познае, тогава какво?

Стоеше и нито виждаше, нито чуваше какво става около нея. Усещаше само ритъма на сърцето си, което нашепваше: “Овладей се! Овладей се!...”  За части от секундата усети, че потъва, после бавно започна да се връща към реалността. Някъде от далеч дочу гласа на Тони.

- Мира... Мирела, какво става? Мирела, чуваш ли ме? За Бога, кажи нещо!

Тя се огледа бавно, осъзнавайки къде е.

- Няма нищо Тони, извинявай. Сигурно е от горещината. Ще се оправя не се тревожи. Просто ми дай минутка.

Двамата седнаха в сепарето под палмите, а умът ù трескаво работеше. Все по-ясно осъзнаваше, че идеята да се запознае с него е най-меко казано абсурдна. Първоначалната еуфория от желанието да види реакцията му постепенно се стопи и отстъпи място на страха. Страх, който спираше дъха ù. Седеше и не знаеше какво да направи, а и Тони никак не ù помагаше. Седнал срещу нея той я гледаше така втренчено, че по гърба й полазиха тръпки.

Отново един въпрос се заби в съзнанието и:  Дали се досеща за нещо?

Тони бе най-добрият ù приятел. Знаеше почти всичките ù тайни, така както и тя неговите. Помагаха си. Преживели бяха хиляди мигове на радост, разочарование и болка. Бяха почти неразделни. И въпреки скептичното отношение на хората за приятелството между мъж и жена, те наистина бяха просто приятели. Между тях съществуваше някаква странна връзка, която бе способна да издържи на всякакви предизвикателства.

Тя продължаваше да го гледа и колкото повече мислеше толкова по-сигурна бе, че той се досеща за бурята, която бушуваше вътре в нея.

- По дяволите – изруга наум – бе невъзможно да се скрие от Тони каквото и да било, а и тя се държеше като глупачка. Седеше втренчила гузен поглед в него и на края реши.

- Тони, трябва да ти разкажа нещо, което се случи с мен преди много време и което не можах да споделя с теб.

Замълча. Той я гледаше така съкрушено, че за миг  помисли, че няма да може да продължи.

- Знам, знам, че не беше честно от моя страна. Знам, че никакви извинения няма да заличат обидата, но Тони, за Бога, ти трябва да ме разбереш! Това се случи толкова отдавна, че по някога си мисля дали не е било сън... Но не... Не беше!

Тя отново замълча. Някъде от далеч до съзнанието ú долитаха приглушените разговори на гостите и тихата музика, която идваше сякаш от нищото.

- Мирела... - гласът на Тони я сепна – Е, скъпа, къде отлетяхме пак? Ще се решиш ли да ми разкажеш най-после тази тайна, която успя да те извади от равновесие, или ще продължаваш да губиш ума и дума само при спомена за нея?

- Извини ме. Просто се опитвах да събера мислите си. Трудно ми е. Много дълго опитвах да се преборя със спомена, да го заровя и просто да продължа на пред. И точно когато си мислех, че съм успяла той отново ме връхлетя, а аз не съм подготвена да го изживея отново.

- Добре, добре. Успокой се! Забрави за момент настоящето и просто ми разкажи. Мисля, че съм заслужил правото да знам. От години сме заедно и аз не веднъж съм ти показвал какво означаваш за мен... Аз те обичам! Не с тази обич, с която бих обичал жена си или децата си. Не. За тази обич няма измислена дефиниция. Тя не се измерва със стандартните понятия и ти го знаеш не по-зле от мен. Аз съм най-добрия ти приятел. Не го забравяй – той замълча и я хвана нежно за ръката – Хайде, скъпа, продължи и не се притеснявай от това, което ще кажеш. В крайна сметка аз решавам дали да споделя мъката ти, а аз съм до теб и чакам. Хайде...

Той стисна леко ръката й и я погледна с очакване.

Нямаше право да мълчи повече. Тони бе единствения, който щеше да я разбере без да я упреква. Тя затвори за миг очи, а съзнанието й се върна седем години на зад.

- Беше най-прекрасното лято в живота ми – тихо започна тя – бях само на осемнайсет и животът ми се струваше прекрасен. От няколко дни с нашите бяхме отседнали в хотелски комплекс “Сънсет бийч” на о-в Махе. Това е  един от Сейшелските острови, който с чиста съвест мога да нарека Раят на земята. Комплексът сякаш бе кацнал като голяма бяла птица на малък полуостров врязан в морето и погледнат от страни приличаше на илюстрация от детска приказка...

Тя замълча, а лицето й се озари от бегла усмивка.

- Прекарвах времето си по всевъзможни начини. Запознах се с много хора, сред които и една невероятна жена на име Съни – тя се усмихна при спомена за приятелката - беше просто прекрасно. Никога не се бях чувствала толкова свободна. Сезонът беше в разгара си, а аз част от него. Бях щастлива...

Сянка на носталгия пробяга по красивото ù лице. Тя го погледна несигурно.

- Докато един ден нещо в мен се пречупи. Светът се преобърна и аз замених детските си мечти с едно ново и непознато чувство. Едно изпепеляващо чувство, което освободи жената в мен. Замених себе си за любовта на най-прекрасния мъж, когото бях срещала...

Мирела усети как ръката на Тони трепна и той я изгледа недоверчиво. Тя продължи малко неуверено.

- Да Тони, влюбих се. Влюбих се безумно и опустошително.

Тони слушаше и не вярваше на ушите си. Тя понечи да продължи, но той я спря с ръка.

- Чакай, чакай малко. Да не искаш да ми кажеш, че ти или поне тази, която познавам някога си била влюбена? Това вече е върха.

- Да Тони, бях. И ако трябва да бъда честна със себе си – все още съм.

Тони седеше като ударен от гръм.

- Искаш да ми кажеш, че ти, жената, която не допуска нито един мъж да се докосне до сърцето ú си влюбена? - гласът му прозвуча малко истерично.

Тя го изгледа престорено сърдито.

-    Скъпи, спри. Ти да не си въобразяваш, че като ми се носи слава на желязната лейди сърцето ми е от камък? - гласът й леко се повиши - да не си мислиш, че съм неспособна да обичам? Това, че до сега не съм намерила човека, който да заслужава любовта ми е съвсем отделен въпрос и няма нищо общо с чувствата и...

- Хей, хей. По-полека. Не съм казал, че си безчувствена. Просто не си спомням за всичките години, в които сме били заедно около теб да е имало мъж. Като изключвам себе си разбира се, но аз не влизам в категорията на ухажорите. Извини ме, но ще ми трябва малко време, за да свикна с мисълта.

 Той се усмихна и закачливо я подкани да продължи разказа си.

- По дяволите, опасен си. Човек никога не може да отклони вниманието ти, когато си решил да узнаеш нечия тайна - каза тя през смях.

Тони нежно я притегли към себе си и сля смеха си с нейния. Те седяха така прегърнати и унесени в мислите си, когато за гърбовете им един приятен мъжки глас ги изтръгна от унеса, в който бяха потънали.

Тони се обърна изненадан. Мъжът се прокашля и малко сконфузено поде.

- Извини ме Тони, но изгарям от нетърпение да се запозная с тайнствената ти приятелка. Малко съм разочарован, но изглежда тя е единствената, която не проявява интерес към мен. И така, няма ли...

  Мъжът не довърши. Думите увиснаха във въздуха като падащ предмет на стоп кадър. В този миг Мирела се бе извърнала с лице към него. Дълбока бръчка проряза челото между веждите му. Той стоеше вперил поглед в жената пред себе си.

Мирела изтръпна. В гърлото ù заседна неприятна буца, която заплашваше да я задуши. Сърцето й бясно запрепуска в ритъма на полуделите й чувства. Тя усети как потъва в зелените дълбини на двете блестящи очи впити в нея.

Тони бе застинал, гледайки недоумяващо сцената, която се разиграваше пред очите му. Съзнанието му отказваше да асимилира ставащото, а и бе доста трудно. Той “видя” как въздуха се наелектризира. Имаше странното чувство, че усеща по кожата си боцкането на електричеството, което прелиташе между тях. И тримата стояха като омагьосани и никой не намираше думи да наруши мълчанието.

Сякаш бе изминала цяла вечност, когато Тони се реши да попита.

- Ще благоволи ли някой да ми обясни какво става тук?

Мирела се сепна и изпусна чашата, която все още държеше. Звънът от счупения кристал сякаш наряза тишината и магията изчезна. Непознатият се наведе, бавно вдигна едно парченце и каза.

- Тази чаша ми напомня за един далечен ден, в който превърнах най-голямата си любов в парчета натрошено стъкло. Оттогава изминаха колко... седем години? Нали... Мирела?

 - Той знаеше името ù! – Тази констатация блъсна Тони като локомотив.

 - Седем години! – отекваше в главата му като гръм.

- Мира спомена същата цифра – не спираха да препускат мислите му.

- Не! Това беше абсурд! – каза Тони полугласно.  

- Вие двамата?...

   Тони рязко се обърна към нея, а гласът му звучеше глухо и някак чуждо.

- Вече наистина смятам, че трябва да чуя края...

   Тя го погледна, а в отсъстващия й поглед блестяха сълзи.

- Не аз Тони, нека той довърши. Ще ти кажа само едно – това е човекът, който преди седем години разби сърцето и живота ми и заслугата да съм такава, каквато ме познаваш е изцяло негова...

След тези думи тя се обърна и затича към вратата.

- Мирела, не бягай. Нека ти обясня...

Алекс тръгна след нея, но тя бе изчезнала сред тълпата. Когато най-после стигна до изхода след нея бе останал само шумът от заглъхващия двигател. Той се облегна на мраморния парапет и загледа в посоката, в която бе изчезнала единствената жена, която беше и продължаваше да обича. Алекс знаеше, че тя няма да се върне и се закле пред себе си, че този път ще я открие с цената на всичко. Нямаше да пожали сили и средства, за да постигне единственото, за което беше мечтал през всичките години, в които не знаеше нищо за нея – да я открие и да й посвети остатъка от живота си.

    Може би това нямаше да се случи ако не се беше забъркал в онази мръсна история, но...

- Алекс? - Тони стоеше зад него и го гледаше от упор – вече наистина смятам, че трябва да получа подобаващо обяснение. Мира изчезна, а изглежда ти си единствения, който знае какво става тук. Имам чувството, че полудявам. Появяваш се изневиделица, подлудяваш всичко живо на около само с присъствието си, Мира ми заявява, че ти, моя бизнес партньор и приятел, си единственият мъж, когото някога е обичала. Естествено без някой от двамата да благоволи да ме информира, че вие сте се познавали. Тя изчезва в най-неподходящия момент, оставяйки ме в тотално неведение за вашата история. Направо ми призлява, като си помисля колко е твърдоглава и какви усилия ще ни коства да я открием, а ти стоиш и… и се смееш...

Този смях беше като шамар в лицето. Говорейки без да спира Тони не бе забелязал усмивката, която постепенно се превръщаше в смях.

- Ти се смееш! – тази странна реакция направо го побърка. - Аз ти изливам болката си, а ти... се смееш!

Алекс вече не можеше да се сдържа и избухна в неудържим смях.

- Страхотно - каза Тони леко засегнат - и кое му е толкова смешното?

Продължавайки да се смее Алекс го прегърна през рамената и каза:

- Не се сърди, но ти ми спретна такова конско, че просто не можах да се сдържа. Хайде да влезем вътре, ще те „черпя” едно питие и ще се опитам да ти разясня някои неща. Съгласен?

Двамата влязоха вътре и се смесиха с гостите...

                                                                                                                  (следва)