VІІ

      ... Таксито спря пред входа на летището. Докато чакаше носачът да свали багажа Мирела трескаво се оглеждаше на около. Знаеше, че е почти невъзможно, но тайно се надяваше Мики да е намерил бележката ú и да успее да дойде, за да се сбогуват  и да ú каже, че Алекс се е обадил и всичко е наред. Но куфарите вече бяха грижливо подредени върху количката, а нищо не се случваше. Баща ú нежно я подкани да тръгват към залата. Когато минаваше през вратите тя за пореден път погледна назад. Нищо. Сред върволицата от хора нямаше нито едно познато лице. Тя въздъхна, но все още не си позволяваше да се отчая. Все пак до самото излитане имаше още време. Всичко беше възможно. Те се отправиха към залата за изчакване. Баща ú отиде да се увери, че няма промяна в разписанието, а майка ú предложи да отида до сувенирния магазин за последни покупки. Мирела не искаше да губи от погледа си входните врати за това тактично ú отказа и остана в очакване на някакво чудо. Струваше ú се, че времето не тече, а лети. Минутите, които оставаха до полета се топяха като сняг на слънце. Мира толкова настойчиво гледаше входа, че в един момент всички лица, които минаваха пред погледа и се сляха в едно. Главата я болеше, а мъничката надежда, която блещукаше в душата ú бавно избледняваше като звезда при изгрева на слънцето. Тя изчезна напълно с първото повикване по високоговорителя.

     Родителите ú се върнаха. Мирела стана против волята си и като на сън тръгна след тях към изхода за излитане. Като в мъгла премина през проверките и формалностите. Без да се противи повече зае мястото си в самолета и когато той се отдели от земята тя се отдаде на чувствата си. Заплака без глас и остави сълзите да се стичат по лицето ú с надеждата да отмият болката, която я завладяваше все по-осезаемо.

      Елена и Иван виждаха страданието на дъщеря си, но тук и сега бяха безсилни да ú помогнат. Те безгласно се разбраха да я оставят да си поплаче на воля, а когато се приберяха у дома щяха да сторят всичко по силите си, за да ú помогнат да възвърне спокойствието си...

    ... За втори път тази сутрин Мики и Денис прекосяваха пространството пред вилата, но този път с тях беше и Съни. Тримата изкачиха стъпалата към верандата и трескаво  заоглеждаха за някаква следа, която да им подскаже, че Мирела е била тук. Нищо. Щателно огледаха вратата, масата и саксиите с цветя, но резултатът оставаше същия. Нищо. Отчаяни тримата се отпуснаха на плетените столове. Гледаха се без да знаят какво да си кажат и никой не забеляза дребничкия мъж с униформа на чистач, който усърдно си вършеше работата. На няколко метра от тях той се наведе, взе някакъв лист хартия, огледа го и тъй като не разбра написаното със странни, непознати букви го прибра при останалия боклук. Човекът тъкмо се канеше да продължи към следващата вила, когато Мики най-после го забеляза. Той стана от мястото си и се запъти към него.

     - Извинете господине, говорите ли английски?

     Мъжът кимна положително.

     - Бихте ли ми казали от кога сте в района? Много е важно.

     - Смяната ми започна в шест часа.

    - Чудесно. А случайно, от както сте тук, да сте забелязали една млада дама да посещава нашата вила?

     - Съжалявам, господине, но районът ми включва още няколко обекта. Работата е много и не ми остава време да оглеждам хората, които минават от тук.

     - Да, да, разбирам, но все пак опитайте се да си спомните. Тя е висока, тъмнокоса, много красива и трудно остава незабелязана.

     Мъжът се подпря на метлата, почеса се по тила и се замисли. Изминаха няколко безкрайни секунди. После той поклати отрицателно глава.

     - Много съжалявам, че не мога да ви помогна, но наистина не съм я виждал. А сега ако позволите трябва да продължа да работя.

     Той кимна за сбогом и потъна в задълженията си.

    Мики му благодари, обърна се към приятелите си, които го гледаха в очакване и поклати глава отрицателно. С отпуснати рамене и унила походка той се върна на верандата. Тъкмо се канеше да седне, когато от дневната проехтя телефонен звън. Мики скочи към вратата, отключи с нервни движения, буквално се хвърли към телефона, грабна слушалката и натисна бутона. От другата страна на линията гласът на Алекс прозвуча като гръмотевична буря...

      ... Самолетът се приземи на летището в София. Семейство Зареви без проблеми преминаха през митническия контрол и се отправиха към изхода. Там вече ги очакваше Антон Зарев, чичото на Мирела. Той ги посрещна с разтворени обятия и първа в прегръдките му потъна любимата племенница. Тя беше на ръба на силите си и когато го видя се сети за дядо си и заплака. През сълзи тя попита:

      - Как е той чичо?

      Антон нежно изтри сълзите й.

    - Не се тревожи миличка. Все още има живот в него. Лекарите успяха да го стабилизират и сега е по-добре. От както му казах, че пристигате не спира да пита за теб.

      После се обърна към родителите й.

      - Здравей Елена, - той я целуна по бузата – и ти много му липсваш.

      За Иван беше запазил силна братска прегръдка.

      -  Добре дошъл, големи братко – каза той шеговито- извинявай, че ти прекъснах и без това кратката почивка но...

      Иван махна с ръка.

     - Не говори така братле. Той ми е баща и нищо в този момент не е по-важно от здравето му. Хайде да не губим време. Къде са колите?

       - Точно отпред.

     - Тогава да тръгваме и кажи на шофьорите да карат направо към болницата всичко друго може да почака.

       Иван и Антон се качиха в първата кола, а Елена и Мира във втората, те потеглиха плавно и се вляха в движението. Зад тях дискретно се включи колата на охраната. Едва тогава Антон се осмели да извади плика със служебно клеймо, който беше получил в офиса само преди няколко часа. Той погледна брат си малко виновно и се прокашля нервно.

       - Извини ме... знам, че точно сега не ти е до работа, но днес се получи това писмо и мисля, че трябва да го видиш веднага.

    Иван се намръщи, но когато видя адреса на подателя и надписа СПЕШНО, подчертан с дебела линия взе плика, извади писмото и зачете. Колкото повече вникваше в съдържанието, толкова повече лицето му придобиваше страховито изражение. Той прочете писмото още веднъж, върна листа на място и прибра плика в чантата си. Облегна се на седалката и загледа през прозореца. Изминаха няколко тягостни минути преди да попита:

      - Ти знаеше ли?

    - От известно време имам подозрения, но нищо конкретно. За това поръчах разследване - отвърна притеснено Антон.

      - Защо не си ми казал?

     - Не исках де те безпокоя напразно. Нямаше за какво да се хвана. Това е първото сериозно доказателство.

      - Някакви предположения кой може да е “къртицата”?

    - Никакви. Във варненския офис работят много хора. Всички са подбирани на място, а и Марин Толев лично гарантира за целия персонал.

     - Очевидно някой е успял да го заблуди. Имаш ли някакви ангажименти за тази вечер?

      - Да. Един-два, защо?

      - Отложи всичко. След свиждането отиваме направо в офиса. Тази работа трябва да се проучи незабавно.

      Колата спря пред входа на болницата. Шофьорът размени няколко думи с пазача и след малко бариерата се вдигна. Трите автомобила плавно паркираха във вътрешността на двора. Иван и Антон слязоха първи и изчакаха дамите да се присъединят към тях. Иван кимна на охраната да остане при колите и четиримата се отправиха към сградата.

      Още докато слизаше от колата Елена беше забелязала някаква промяна в мъжа си. Тя се доближи до него, нежно го хвана под ръка и притеснено попита:

      - Скъпи, изглеждаш много напрегнат. Случило ли се е нещо?

     Той се усмихна, а в погледа му се четеше обожание. Тя винаги го разбираше и беше готова да го подкрепи и в най-трудните моменти.

     - Нищо, заради което си заслужава да тормозиш хубавата си главичка. Нали знаеш приказката “Когато котката я няма мишките пируват”. Възникнал е някакъв проблем във варненския офис, но смятам да го задуша още в зародиш.

     - Нещо сериозно ли е?

    - Да се надяваме, че не. Не искам да се тревожиш излишно. Само те моля, като приключим тук да отведеш Мира в къщи и да се погрижиш за нея докато се върна. Ще се наложи да прескоча до офиса за няколко часа. Обещавам, че ще се постарая да не закъснявам много.

    Елена имаше безгранично доверие в мъжа си, за това прекрати разпита. Тя знаеше, че когато му дойде времето и ако се налага той ще ú разкаже всичко. Откакто се познаваха отношенията им се градяха на основата на взаимно доверие, разбирателство и компромиси от двете страни.

Антон отвори вратите на отделението и се насочи към информацията. Посрещна ги любезна медицинска сестра.

     - Добър ден, господа. Какво обичате?

     -  Вчера баща ми постъпи при вас. Стая 106. Бихме искали да го посетим.

     - Много съжалявам, господине, но свиждането приключи пред половин час.

     Антон се усмихна притеснено и посочи роднините си.

    - Вижте, госпожице, това са брат ми и семейството му. Току що пристигнаха от чужбина. Идваме направо от летището. Не може ли да направите компромис?

     - Не зная. Болницата си има правилник, който сме длъжни да спазваме стриктно.

     Антон започна да я умолява.

     - Моля Ви, само едно малко изключение. Баща ни е много зле и от както го приеха непрекъснато пита за тях.

     Той понижи гласа си, така че само тя да чуе последното.

     - Не знаем колко му остава. Младата госпожица е любимата му внучка. От както разбра за състоянието му не спира да плаче...

     Сестрата погледна Мирела, която беше склонила глава на гърдите на баща си, а лицето й беше обляно в сълзи.

     - Добре, господине. Въпреки че при нас често се случва ще попитам завеждащия дали може да направим нещо.

       Тя излезе от стаичката и потъна в сумрака на коридора...

    ... Небето порозовя. Първите ласки на слънцето бавно се плъзгаха над притихналата земя. Градът се пробуждаше за новия ден. Разбира се имаше и такива, които тази нощ бяха забравили за съня. Купонджиите на плажа приветстваха утрото с възгласи песни и танци, а на няколко километра, в апартамента на Тони, Алекс продължаваше своята изповед:

       ... - Събудих се облян в пот. Тялото ми гореше, а главата ми щеше да експлодира. По-ужасни кошмари не бях сънувал през целия си живот. Не смеех да отворя очи, защото тайно се надявах, че всичко което ми се бе случило предния ден е част от кошмарите. Сетивата ми бяха блокирали, почти не осъзнавах къде съм. Когато треската отшумя малко бавно отворих очи. В сумрака на стаята в първия момента не можах да разбера къде се намирам. Фокусирах вниманието си върху една точка и изчаках да привикна с полумрака. През плътните завеси се процеждаше струйка светлина. Погледнах към края на лъча и тогава видях багажа си  и разхвърляните дрехи по пода. Не беше кошмар. Всичко се бе случило така като ти го описах. Тази реалност ме блъсна като юмрук в стомаха. Усетих как не ми достига въздух. В душата ми се надигаше такава ярост, че почти бях изпаднал в безсъзнание, когато вратата на стаята ми се отвори с трясък, а в рамката видях ужасената физиономия на кръстника...

      ... За човек, който през живота си бе ставал свидетел на какво ли не, Иван Борев изглаждаше направо втрещен. Той запали осветлението, светкавично огледа стаята после бавно се приближи към леглото. Алекс беше закрил очите си с ръка внезапно заслепен от ярката светлина. Той седна в леглото, погледна кръстника си с неразбиращ поглед и попита:

    - Случило ли се е нещо?

    Иван не вярваше на ушите си.

    - Ти ли ме питаш дали се е случило нещо? Не си спомням някога да съм се стряскал така, както от крясъка, който чух преди малко.

      Алекс го гледаше в недоумение.

      - Не ме гледай! Така извика, че сигурно са те чули на две преки от тук. Помислих, че някой е пробил охраната и те е нападнал.

      - Съжалявам кръстник. Сънувах най-отвратителния и реалистичен кошмар, който можеш да си представиш. Когато се събудих изобщо не знаех къде съм. После си спомних вчерашния ден и сигурно съм изпаднал в някакво умопомрачение. Извинявай, че съм те изплашил така, но това ми се губи. Между другото – колко е часът?

     - Девет и трийсет.

      - Но...

      - Не протестирай! Призори успях да се свържа с острова и изпратих факса, за това реших да те оставя да си починеш както трябва. Денят е пред нас ще имаме време за всичко. Сега иди да се освежиш, а аз ще те чакам в трапезарията. Поли ни е приготвила фантастична закуска като за добре дошъл. Хайде побързай, че всичко ще изстине.

      - Добре, но първо ще се обадя по телефона.

      - Не...

      - Да, кръстник. Не мога да чакам повече. Обещавам да не се бавя.

     Иван реши да не спори с момчето. Достатъчно му беше преживяното по негова вина. Той стана и тръгна към вратата.

       - Десет минути. После оставаш без закуска – пошегува се той и излезе от стаята.

     Алекс поседя няколко секунди после изтича в банята. Изми се набързо навлече фланелка и джинси и отиде в кабинета.

    Свободният сигнал беше като балсам за душата му. Чу се щракване и в слушалката прозвуча любезният глас на жената от рецепцията.

     - Хотелски комплекс “Съснсет бийч”, с какво мога да ви помогна?

    - Добър ден, бихте ли ме свързали с вила “Орхидея” за госпожица Мирела, ако обичате?

     - Много съжалявам, господине, но гостите от България напуснаха хотела рано тази сутрин.

     - Извинете, не Ви разбрах. Искате да кажете, че са излезли?

      - Не, господине, напуснаха. Освободиха вилата и заминаха.

     Алекс не вярваше на ушите си. Някъде много от далеч той се чу да благодари на служителката, после машинално избра номера на вилата.

       Свободно. Веднъж, втори път. На третия се чу задъхания глас на Мики.

       Алекс буквално изкрещя в слушалката.

       - Какво става на проклетия остров, по дяволите? Къде е Мира?

     За секунди Мики изгуби и ума и дума. Никога не бе чувал приятеля си толкова бесен и извън всякакъв контрол. Той седна на дивана и събра целия си арсенал от смелост и търпение за предстоящата буря.

      Явно се бе забавил с отговора по-дълго от колкото му се струваше, защото отново чу гръмотевиците по линията.

      - Ти да не си глух, по дяволите? За последен път те питам – къде е тя? И да не си посмял да спестиш и най-малката подробност!

    Мики пое дълбоко въздух и доколкото беше възможно спокойно се опита да пресъздаде всички ненормални събития, които се бяха случили откакто Алекс напусна вилата.

      Алекс слушаше, а лицето му ставаше все по-мрачно. Очите му изгубиха блясъка си, а в дълбините им беснееше ураган. Той толкова силно стискаше слушалката, че кокалчетата му побеляха. Колкото повече Мики се приближаваше към края на историята, толкова по-силно бушуваше вулканът от ярост надигащ се в душата на приятеля му. Той заплашваше да изригне всеки момент, когато някъде до слуха на Алекс достигнаха думите:

      - Мисля, че самолетът ще пристигне в София след няколко часа, така че все още имаш време да я пресрещнеш на летището.

     Алекс се почувства като удавник, който току що е открил своята сламка. Той бавно изплуваше от блатото на отчаянието. Погледът му се проясни, пръстите му отпуснаха хватката и той усети неприятна болка там, където се бяха отпечатали ноктите. Съвзе се от първоначалния шок, когато не откри Мирела там, където я беше оставил само преди броени часове. Съзнанието му се проясни и той осъзна колко гадно се беше държал с приятеля си.

     - Мики, братле... извини ме за това, че ти се разкрещях, но сам разбираш какъв кошмар изживявам. Имам чувството, че последните 24 часа ми съкратиха живота поне с десет години...

       - Не се извинявай. Знам какво ти е, пък и нали за това са приятелите...

      - Не, не... чувствам се отвратително. Ти си най-добрият ми приятел, а аз се държах като пълна откачалка. Искам да знаеш, че ценя това, което направи за мен на острова и не те виня за нищо. Ти направи повече отколкото можех да поискам... Дължа ти извинение...

       - Стига! Стига приятел! Искал съм, направил съм го. Нищо не ми дължиш. Дори на против, покрай тичането около твоите проблеми ми се случиха разни интересни неща, така че сме квит... А сега спри да бълваш извинения и провери кога каца самолета, все още можеш да спасиш щастието си. Хайде затваряй! Ще се видим другата седмица...

        - Чакай, чакай малко. За какви интересни неща говориш?

       - Ааа не. Това е дълга и широка, а ти не разполагаш с толкова време. Съжалявам, но оставаш в неведение още една седмица... А сега ако не затвориш веднага....

     - Добре, добре. Няма да настоявам. Явно е нещо хубаво и дори мисля, че се досещам, но ще ти доставя удоволствието да ме изненадаш. Чао за сега и... купонясвайте и заради мен.

         - Чао, приятел. Дано да успееш.

    Алекс остави слушалката на бюрото, облегна се на стола, сложи длани на слепоочията си и бавно ги разтърка. Главата му се пръскаше. Сетивата му бяха изострени. Въпреки че осъзнаваше скорошния край на мъките си, една неприятна студена топка беше заседнала в стомаха му и тежеше като гюле. Не можеше да си обясни това неприятно чувство. Та нали съвсем скоро щеше да....

    Той не можа да довърши мисълта си. Вратата на кабинета се отвори, а в очертанията ú се появи Иван Борев със скръстени на гърдите ръце и намръщено лице. Той се прокашля театрално:

      - Извини ме младежо, но ти или нямаш представа колко са десет минути, или си въобразяваш, че времето е спряло! Какво се е случило пак?

       Алекс му се усмихна измъчено.

     - Не, кръстник. Не само не е спряло, ами препуска като див мустанг. А се е случило какво ли не... Извинявай, но трябва да завъртя още един телефон.

     Иван поклати глава и се настани на фотьойла срещу бюрото. Алекс избра номера на летището. Последва кратък разговор, след който Алекс въздъхна с облекчение.

       - Ще успея – каза той на себе си.

       - За какво говориш, ако не е тайна? Успя ли да се свържеш с острова?

       - Да успях, но това изобщо не променя ситуацията.

       - Защо? Не говори ли с нея?

       - Не. Нямаше я.

       - Значи по-късно ще опиташ пак.

       - Не няма. Тя не е на острова.

       - Как така?

      - Говорих с Мики. След като съм заминал се е случило нещо и сега тя пътува на сам. Преди малко звъннах на летището. Самолетът пристига след няколко часа.

        - Е, значи все пак нещата се нареждат в твоя полза.

       - Надявам се. Но след всичко, което преживях докато не я видя с очите си и не я докосне с ръцете си няма да се успокоя.

       - Не бъди такъв песимист и спри да се тревожиш. За няколко часа едва ли ще се случи нещо необратимо. Сега ела да закусим, че Поли ще ти се обиди. После ще свършим малко работа и няма да усетиш как ще мине времето.

        - Добре. Съвсем бях забравил за какво всъщност съм тук.

       Двамата се преместиха в трапезарията, където вече притеснената Поли очакваше с нетърпение да им предложи кулинарните си творения...

       ... Алекс остави празната чаша на масата и разтърка горящите си от безсъние очи. Тони посегна да му налее още едно, но той сложи ръка върху чашата и категорично отказа.

      - Не. Стига! Ти да не си решил да ме убиеш? Не съм мигвал повече от 24 часа, цяла нощ не спрях да говоря, главата ми се мотае, а ти искаш да ми доливаш. Знам, че изгаряш от нетърпение да научиш останалото, но се налага да почакаш. Ако не поспя няколко часа ще се наложи да викаш линейка.

      Тони отчаяно се бореше с любопитството си, но накрая реши, че приятелят му е прав. На вън вече грееше ясен летен ден, а двамата се нуждаеха от почивка, пък и на него самият му трябваше още време, за да свикне със странната ситуация, в която се намираха.

       - Добре тогава. Колкото и да ми е неприятно ще трябва да се съглася с теб. И аз се чувствам на ръба на силите си. Нека поспим няколко часа, а после трябва да се захванем с издирването на Мирела. Останалото ще ми разказваш в движение, че иначе ще трябва да си стоим тук затворени бог знае колко дълго, а междувременно тя е способна да извърши някоя глупост.

       Те се отправиха към стаите си и всеки си задаваше един и същи въпрос: Къде ли е Мира?...

(следва)

    Искам да благодаря на всички, които отделиха от времето се, за да прочетат писаниците ми. Благодаря за отзивите и интереса, който проявихте. Надявам се все така с нетърпение да очаквате продълженията:)

      Желая ви много весело посрещане на Новата година! Бъдете живи и здрави и нека споделените мигове с любимите хора озаряват дните ви с любов:)