И ето аз дишам, ровя, живея.
И мечтая, до колкото мога. Вселените от кал над мен се стягат в исполинска хватка. Но не спират моя ров.
Помня как изгасваха последните копнежи. И вярата в по-добър живот. И как изгаряха свещените химери. Спомням си и сивия си гняв , който вкочаняваше душата ми. И празния взор. Циничния дух. И светът отново бе ухаен. Но аз бях загубил свойто обоняние.
Но това е минало, неважно. И остава само като спомен. Защото има нещо ново, което ме възпира да се свия и умра. Това, че сивият ми гняв почервеня. И се превърна в един безсмъртен ров. И ще започна пак да дишам. Защото знам, отвъд вселените от кал има свят от злато и коприна. И мойта вяра е безсмъртна.
Плодовете на безкрайните години труд са тук. Дупката през тоновете кал ме възроди в този нов, прекрасен свят от злато и коприна. Молекулите на външен въздух галят всеки прешлен. И потъвам с радост в сребърните капчици роса.
Златното слънце се скрива. И над мен се спуска исполин. И аз, досущ като Икар, ще бъда сма ...