Вятърът се усукваше около полите на младата жена, сякаш искаше да я спре. Пътят бе тъмен, каменист, с много завои, а светлина от хан не се виждаше. Магда обаче вървеше бавно и упорито, прегърнала до сърцето си стара дървена икона, останала от нейната баба. Точно до сърцето ú стоеше тя и пулсираше заедно с младата кръв слънчево, въпреки мрака и студа. Устните посиняваха, а мисълта повтаряше единственото изречение в писмото, получено преди седмица: „Ела.“
Преди година избяга от мъжа си. И тогава вятърът целуваше полите на роклята ú, а единственото, което носеше със себе си, беше старата икона. Времето изми обидата от изречените в яд думи, лятото разтопи гнева и младата невеста се връщаше. Бе готова да срещне всичко – от властната свекърва до хорските приказки. Душата ú умираше без ласките на Ваклин.
Някъде в далечината се чу петел. Вятърът се сгуши в косите ú уплашено. Иконата преглътна и допря устни до сърцето на младата жена. Тя помнеше как ги изгониха и двете в студа. Връщаха на място ...