Там, където пътят свършва и въздухът е кристално чист, там, където птичките пеят, а споменът за градския шум е някак далечен, там някъде  има едно място, скрито от света и забравено от своите стопани. Бях там, видях го и споменът за него остана в душата ми. Казват, че някога е имало река, а покрай нея китни градини. Не знам, мога да кажа само какво видях.
Вървях покрай пътя, наслаждавах се на природата и тишината, когато в дясно от мен забелязах няколко камъка, подредени по стръмнината като стъпала. Любопитството ми надделя пред страха от змии и други горски обитатели. Въпреки че наглед изглеждаше непроходимо,  слизайки по стъпалата,  се озовах на тясна пътека. Някой си беше направил труда и бе изкосил просека във високите почти метър треви.

След като първоначалната ми несигурност отмина, тръгнах по пътеката. Дърветата от двете ми страни бяха толкова високи, че скриваха небето. Тук  жегата на летния ден не можеше да проникне. Сетивата ми се изостриха. Можех да усетя и най-слабия полъх, да чуя жужунето на пчелите и движението на буболечките. Почнах да различавам следи от някогашна човешка дейност. На метър покрай пътеката се виждаше ниска стена от наредени камъни. На места бе леко полегнала, но съвсем  ясно си личеше старанието, с което е била направена някога. След стотина метра пътеката се разклони. Продължавайки напред, излязох на просторна поляна. Вероятно в миналото тук са пасели овце. Върнах се да проуча другата пътека. Тя продължаваше в дерето, успоредно на пътя, от който бях дошла. Редуваха се високи дървета с малки,  открити пространства. Постепенно пътеката се изгуби във високите треви.

Спрях да се насладя. Опитвах се  да обгърна с поглед всичко. Долетя птичка и кацна на дървото над мен. Завъртя главичка във всички посоки и се опита да разбере какво съм аз. Взираше се в мен с недоверие, но в крайна сметка реши, че не представлявам заплаха и се зае със своите си дела. Покрай мен нещо прошумоля.  Някакво  влечуго бе тръгнало  да си търси обяд. Мястото кипеше  от живот, а в същото време бе напълно пусто.
 Погледнах към ниския каменен зид и си представих група мъже, носещи камък след камък. Ден след ден оформяха границите на парцелите си. След тях идваха  жени с мотики и упорито копаеха това парче плодородна земя, насред  заобикалящите ги камънаци  и тръни. Разбира се и децата бяха наоколо. Големите помагаха на майките си, а малките се гонеха по пътеките. От време на време някое заплакваше.  Дали защото беше паднало, или защото другите деца го дразнеха.
Това място бе запазило спомена за тези хора, някога огласящи селото. Днес отдавна ги няма. Бяха поели по пътя си към големия град. Усещаше се тъгата от тяхната загуба, но природата бе запълнила тази празнота. Бе създала своя приказка, недостижима за човека на нашето време.