Анатомия на гнева

" - В борбата се ражда сила. Дори болката може да бъде прекрасен учител.

- Дори болката? - възразих аз.

- Определено. За да превъзмогнеш болката, трябва първо да я изпиташ. Или, казано по друг начин, как можеш действително да познаеш радостта да бъдеш на върха на планината, ако преди това не си бил в най - ниската долина?", Робин Шарма, "Монахът, който продаде своето ферари"

Бях гневна на другите, че не ме разбраха; че не ме подкрепиха; че ми обърнаха гръб, но най - гневна бях, че търсих вина в себе си, за да оправдая всички останали.

Започнах да отглеждам този гняв в душата си и го гледах така, както се отглежда цвете в саксия - с внимание, и много любов. Бях дала възможност на същия този гняв да ме завладее и да помете радостта, и смеха ми, както и да удвои пораженията върху същността ми...

Така се беше вкоренил в душата и сърцето ми, че трудно успявах да го контролирам.

В повечето случаи негативното вземаше превес над всичко останало, оставяйки болезнени следи, но после срещнах Нея и се противопоставих на гнева си с най-мощното оръжие, а именно - любовта...

"Една китайска поговорка гласи: "Един скъпоценен камък не може да бъде полиран без триене, както и човекът не може да стане съвършен без изпитания". По житейския си път ние срещаме тежки премеждия, бъркаме и се проваляме, но това не трябва да ни спира.

Друга поговорка казва: "Ако паднеш седем пъти, осем пъти се изправи". Всяко падане е урок, от който се нуждаем, за да се учим, като същевременно ни позволява да променим гледната си точка.", Алберт Либерман, "Книга за възможностите"

Това беше! Имах нужда от нова гледна точка! Но как и къде можех да я намеря като така упорито бях заседнала в гнева си?! Така и гледната ми точка нямаше да успее да ме намери, зарината измежду всички направени и повторени (за по-сигурно) грешки...

- Сама стигаш до извода, че таиш много гняв в себе си и негативни емоции като цяло...

- Стига налива масло в огъня, Ред!

- Какво? Това е самата истина! Тя цялата е ходещ гняв! - отвърна кучката в своя защита. - А ти недей да хапеш, когато и където не трябва, Вълче!

- Знаеш, че няма да спечелиш тази битка срещу мен! - изръмжа на свой ред Вълчицата.

И ето, че в главата ми отново настана бойно поле. Червенокосата кучка и Вълчицата бяха като Дяволчето, и Ангелчето на раменете ми - едната опитваща се да ме предпази от света, а другата... Другата вечно стараеща се да ме сблъска с него.

- Трябва да намериш някакъв баланс, защото знаеш, че това няма да доведе до нищо добро, за нито една от нас! - прошепна нежното ми Аз.

Обожавах тази моя нежна половина. Не, защото не се месеше в борбите ми, а защото се намесваше точно, когато трябва и то с най-правилната гледна точка. Обожавах я, защото кротко спеше в душата ми, но винаги беше нащрек; никога не ме притискаше и винаги, абсолютно винаги посрещаше ударите, които съдбата ми нанасяше.

"Не съжалявам за преживените страдания, нося белезите си като медали, знам, че свободата има висока цена, толкова висока, колкото е цената на робството; единствената разлика се състои в това, че плащаш на драго сърце и с усмивка, макар, и понякога усмивката да е придружена от сълзи." - Паулу Коелю

Послепис: Ти, който четеш тези редове, вярваш ли в Съдбата и защо?