ИМА ЛИ ?   НЯМА ЛИ ?

В малкото планинско градче Моравец животът си течеше тихо и спокойно. От години наред нищо ново не се случваше. Всичко си вървеше като по план – програма. Хората не бързаха сутрин да станат, а и за работа не бързаха, защото – тя няма да избяга. А подкарваха ли я – не бързаха и да я свършат.

Единствено привечер се затичваха към кафенето, и то най-вече мъжете. А жените – те си имаха свои места и си се занимаваха с тяхната си женска работа. И нито мъжете се интересуваха от културно – заетото време на жените, нито пък жените от същото на мъжете. Те просто се бяха разделили на два лагера, които обаче не враждуваха помежду си.

През един есенен ден пристигнаха група студенти – ей така за няколко дни на отдих и разтуха. Духовете на жителите малко се разбудиха. Прииска им се да си поговорят за туй – онуй с тях, но ги стягаше притеснението, че студентите нали са учени хора ще им се присмеят на простотията. Затова и само ги гледаха отстрани и сякаш малко им завиждаха – че са млади, че са някак свободни, че се учат и навярно знаят много неща като например... Ами... те нямаше начин да не знаят, щом като се ровят толкова из книгите, дали има Бог или няма.

Мъжете в своето кафене все говореха по разни въпроси. Това им беше любимото занимание – да си търсят теми и да ги разнищват, да спорят по тях. Но до бой никога не бяха стигали. Че те всички бяха зрели мъже, пък и грехота е – за някакви си празни приказки, с които си чешеха езиците, запълвайки си времето - да се бият, че ако се сбият, нали може и някой да пострада, ами ако вземе, че и умре... Не, не се биеха. Викаха, крещяха, току си плисваха по някоя ракия в лицето, но да бой не се стигаше, това е.

Студентите не влизаха в кафенето, а и защо ли да го правят. Те бяха дошли заради природата. Излизаха в покрайнините на градчето, сред гората, запалваха си огън и около него си говореха, че и спореха по разни въпроси, съща като мъжете в кафенето.

Един ден, воден от любопитството си, Георги се бе маскирал в близост до тях и ги подслушваше. А вечерта запъхтян влетя в кафенето. Всички присъстващи го изгледаха учудени.

- Мечка ли те гони бе, Георге? - шеговито го попита Теню.

- Дайте ми една ракия и чуйте какво ще ви кажа - разпореждайки се, седна на първата маса той.

- Че какво толкова имаш да кажеш? – обърна се към него Коста.

- Няма Бог - отвърна Георги и, се загледа тъжно в чашата, която му поднесоха. - Няма... И никога не е имало.

- Пак ли за него ще говорим? Ама и ти... Нали точно ти твърдеше, че има - провокира го Стамен, който седеше на същата маса.

- Да, бе. Ама този път ви казвам истината. Няма Бог, тъй да знаете!

- И като е истина, кой ти я каза? - подкачи го Коста. - Бог ли?

Всички се разсмяха.

Ей, този Георги, кога успя да се докара... - започнаха да

подвикват мъжете.

- Що не ми вярвате бе, хора? Казвам ви, че няма такъв, а вие: Бог ли ми бил казал? Няма Бог! Няма. Е, те това е истината... – и той отпи от ракията.

- Добре, де, що се засягаш? - опита се да го успокои Теню. -

Ха сега кажи, като няма Бог, какво има?

- Нас ни има - отговори гордо Георги. - Нас и нашите илюзии.

- Е, че що ще го прекръстваме, бе - засмя се Kocтa.

- Не става дума за прекръстване - заобяснява първият. - А за илюзии. Знаете ли що е илюзия? - попита ги важно той.

- Знаем, що да не знаем - се чу шушукане оттук-оттам.

- Не знаете, затова се смеете - отсече Георги и продължи - Илюзията е нещо, дето си мислим, че го има, ама то може и да го няма.

- Е, че като може и да го няма, защо пък да не го има - отново го провокира Стамен. - Нали тъй бе, хора! И е каква е разликата!?

- Абе, вие не разбирате ли - ядоса се Георги - че проста няма Бог. Това е!

- Хубава бе, Жоре - обърна се към него Васил. - Ха кажи, ако ти повярваме, какво ще се промени? А, какво? То като си мислехме, че го има, нищо не ставаше, че сега ли ще стане нещо, като ни разправяш, че нямало такъв.

- Как нищо да не е ставало? - обади се Петка. - Че Дико като открадна козата, на другата година не го ли уби дървото?

- То го уби, защото главата на Дико беше дебела - заобяснява Коста. - Аз колко пъти му казвах да го отсече това дърво, че е старо и кухо. Не му ли разправях, че ако не го направи, един  ден то само ще падне. Ама той не ме чу. А дървото падна.

- Вярно, че беше тъй - съгласиха се мъжете.

- Ето, виждате ли, че съм прав - доволно вдигна чашата си Георги. - Няма Бог и никога не е имало.

- Може и да си прав - започна Васил. - Ама... - и замълча. Настъпи тишина. Мъжете се умислиха.

- Абе, няма Бог. Аз тъй ви казвам - промърмори Георги. - И е по-хубаво, че няма.

- Че какво му беше лошото, като имаше? - запита го Коста. - Поне знаехме, че има кой да мисли за нас - тъжно допълни

той.                                        

- Дали е мислил за мен, не знам, ама... - поклати глава Петко - мен ме беше страх от него. И само като си спомня за Дико, целият се разтрепервам.

- Стига и ти с тоя Дико, бе - сряза го Коста. - Моята като избяга с оня, как му беше името... не помня, не си ли живеят добре вече пет години?! Е, знам ли ги аз колко им е добре, ама поне не се е чуло да е зле. Ще ми приказваш ти, мислил бил Бог за нас... Десетте Божи заповеди... Дрън-дрън. Съгласен съм с Георги. Няма Бог! И никога не е имало. Аз поне не съм го виждал.

- Не ставай смешен бе, Коста - обърна се към него с лека насмешка Васил. - Че нали който види лика Господен, ослепява!

- Празни приказки са това - започна Георги. - Каква толкова ще има в лика му, че който го види, да го хване слепота? Затуй ви казвам, че няма Бог. Пък и щом никой още не го е виждал, знаци, че наистина е така.

- Така си е, Жоре! - подхвана Коста. - Така е, щото... я си помислете, кой от нас спазва десетте Божи заповеди? Кой, а? Кой си дава ризата? А има ли някой тук, който поне веднъж да не е излъгал? Няма. И като е излъгал, Бог наказал ли го е?

-Той, Бог, не наказва на Земята, а на небето. Там като се качим, ще е големият съд - обясни Петко.

- Ти пък откъде знаеш? - подкачи го Стамен. - Да не би да си бил вече там? Никой! Никой не се е върнал оттам. И никой не знае какво става там. Каквото става, става тук.

- Тъй си е - зашушукаха мъжете един през друг.

- Няма Бог! - държеше на своето Георги. - Аз чух, като си говореха учените хора.

- А, такава ли била работата? - заканително поде Васил. - Я, кажи сега какво си чул? Какво само повтаряш, че няма Бог и няма Бог...

- Кажи, кажи... - подканиха го мъжете.

- Абе, аз много не разбрах - започна той. - Ама...

- Е, давай, де! Кажи, каквото си разбрал, че и ние да го разберем - притисна го Коста.

- Добре, де... чакайте малко да си припомня - взе думата Георги. - Те говореха нещо за бащата, че имало към него, какво

беше... амби... амби... отношение, де.

- Да не е камби бе, Жоре - помайтапи го Стамен.

- Тихо, тихо...  да чуем -  изпротестираха мъжете.

- Ами - започна пак Георги. - Когато детето било малко, то хем се страхувало от бащата, хем го имало като защитник от опасностите.

- Че така си е. Ние не го ли знаем това? – обади се Коста – Ама каква е връзката с Бог? – попита той.

- То, и аз много не разбрах – отвърна Георги – Те обаче казаха, че и когато пораснел, човек продължавал да се чувства така. Искало му се някой да го закриля, да го брани от опасностите, нали разбирате!

- Разбирам аз... – поде Стамен – Ама ако чакам на Бог да ме брани, не знам до къде ще я докарам.

- Абе, Стаме, - подкачи го Коста – ти нали уж вярваше в Бог?! Какви са тез приказки?

- Какво толкова казах? – заоправдава се той – Тъй като ме гледаш... аз не съм ли мъж?! Мога и сам да се браня.

- Ти, да. Ама мойта преди време – намеси се Петко – като и се ядосах един ден и... посегнах... да я ударя... Тя викна: „Боже, смили се над мен!” И хубаво, че го направи, щото грях щях да сторя.

- Какъв грях бе, Петко - разсмя се Васил - че тя "Боже" те нарекла! Виждаш ли, за нея ти си Бог!

Всички мъже подеха смеха и току отнякъде се чу:

- На жените им е лесно. Ние сме техните богове. Те имат нужда да бъдат закриляни. А не сме ли ние техните закрилници? Тъй си е.

- Тъй е, ама и не е - умислено започна Теню - Миналата зима като ми се плъзна каруцата по тез асфалтирани пътища, ама що тъй ги направиха, та много се изплаших. И какво мислите, че виках? О, Боже, крещях аз, смили се над мен, че още не ми е времето да мра! На него виках, на кого другиго да викам! Какво можех да направя? Плъзга се пустата му каруца... Ама и тез умници, да ни развалят пътищата! Град да правят! Че какъв град е нашият...

- Стига плака бе, Теньо - скастри го Коста. - Като знаеш какви са пътищата през зимата, защо си подкарал каруцата?

- Що му се караш бе, Коста - обърна се Васил към него - Подкарал я, подкарал я. По-важното е, че Бог го е чул и ей го

на Теню... жив и здрав!

- Днес, да - обади се той, - ама тогава ребрата ми се потрошиха.

- Потрошили са се, ама сега си добра, нали! - каза му Васил. Георги седеше умислен. Чудеше се какво толкова беше чул, че да повярва, че няма Бог. А Коста го подкани:

- Жоре, давай нататък, какво сеумълча!

- Аз - започна той - предлагам да отидем при студентите и с тях да говорим по този въпрос. Те най-добре ще ни обяснят. Какво съм чул - недочул? Разбрал – недоразбрал... И аз вече се обърках.

- Съгласен съм - обади се Стамен - Ставайте да ходим и час по-скоро да научим истината. Стига ни е баламосвал Георги. То тъй като се подслушва, все накриво се разбират нещата. Хайде, Георге, води ни при тях! -  и той стана от масата.

Оттук оттам се чу промърморване, но всички станаха и тръгнаха. Както ги беше оставил Георги студентите, така и ги намериха - да си говорят край огъня. Застанаха мъжете до тях и като че ли си бяха глътнали езиците. Че и младежите се стъписаха. Чуваха се само дървата да цвърчат в огъня. Коста сръга Георги между ребрата, а последният се сепна и почна:

- Ами, ние...

- Не се притеснявайте, ще го загасим - обади се едно момче.  

- Не се притесняваме - в един глас зашушукаха мъжете - Дошли сме, за да ви питаме нещо - осмели се Стамен. Младежите се успокоиха и напрегнаха лица в очакване на въпроса.

- Георги да пита - измънка Васил.

- Добре, де! - тросна се той. - Искаме да ни кажете... - и замълча.

- Да, да ни кажете... - подеха и другите.

- Какво? - зачакаха момчетата.

- Има ли Бог, или няма? - важно се изказа Георги.

Младежите се позасмяха и спогледаха. Доста бяха говорили по този въпрос помежду си, а навярно щяха и да продължат да го правят, но случаят бе различен. И те бързо успяха да си дадат сметка какъв трябва да е отговорът им.

- Труден въпрос - започна един от тях - И човек цял живот търси отговора му.

- Някои го намират - обади се друг - Но за всеки човек си има индивидуален отговор. И ако аз мисля, че няма, то колегата ми е на друго мнение.

- Така си е - потвърди той.

- Е, какво тогава? - обърна се към тях Коста. - Значи, че не можете да ни кажете със сигурност дали има, или няма Бог.

- Никой не може да ви каже - потвърди трети младеж.

- Е, че ние за какво спорим тогава? - попита Васил.

- Ами, за какво? Чешем си езиците, за туй! Да минава времето - взе думата Стамен - Пък като отидем горе, сами ще разберем има ли, няма ли Бог.

- Тъй ще стане май - поде Петко - Знаех си аз, че на Георги вяра да му нямаш...

- Че що, бе? - заоправдава се той - Какво толкова съм направил. Да не би да съм го убил този Бог. Аз...

- Ти... - прекъсна го Коста - комай наистина не си доразбрал. Ама, добре че дойдохме да питаме младежите. Иначе... знам ли до къде щяхме да я докараме.

- То, нали аз казах да дойдем да ги питаме - подхвана пак Георги - Защо ме нападате така? Може и да не съм разбрал точно и какво от това?

Младежите ги наблюдаваха с интерес и току се подсмиваха. А мъжете пък, увлечени в новата си разправия, бяха забравили за тях. Подвикваха си един другиму и бавно се отдалечаваха от огъня.