Гарата беше празна и основателно, защото беше много рано. Едва 5 часа. И въпреки, че най-ранният влак пристигаше в 7, ниска жена на средна възраст, с дълбоки бръчки по челото и уморени очи пристъпваше тежко и старите ù ожулени токчета монотонно потропваха по асфалта, отекващи в самотната сутрин. Тя водеше за ръка малко момиченце, спретнато облечено със синя рокличка и с голяма бяла панделка на русата ù коса, към най-близкото дървено подобие на пейка, надраскано и почупено от хулигани. Седна бавно и мълчаливо и запрелиства стар вестник, прочитайки заглавията едно по едно и поклащайки неодобрително с глава. Отново войни. Загинали войници, съобщения с молби за помощ, други набиращи доброволци с медицински опит, трети търсещи роднини на ранени и така нататък. Тревожните очи на жената се спускаха по редовете като призраци, търсещи някаква надежда, светлинка, която беше изчезнала, а ръцете ù потрепваха като есенните листа по дървата, готови всеки момент да поемат своя последен полет. Изглежд ...